Задава се поредният скандален паметник

Автор: Илияна Христова

Ако някой каже на шестокласник, че България смята да вдигне паметник на човек, нападнал в гръб страната ни, избивал българи и отнел вероломно територии, сигурно детето ще го сметне за луд. Причината е, че точно в шести клас се учи за Междусъюзническата война – един от най-черните моменти в историята на целите Балкани, кървави и човеконенавистни.
Фантастика пък би звучало такъв паметник вече да има. Но в света на големите нещата са различни. Особено в България. Да, такъв паметник съществува, а ще има и нов.

Къде е проблемът

Става дума за Карол I, един от най-тачените румънски владетели. Негов бюст много скоро ще бъде сложен в Плевен, в парка на къщата музей “Цар Освободител Александър II”.
Решението бе взето в края на април от местните общински съветници. Оригиналът на бюста се пази в хранилището на плевенските военни музеи. В Пордим пък има къща музей на самия Карол I.
Румънският крал е почитан у нас, защото е участвал в боевете при Плевен в Руско-турската война. В Пордим му е била главната квартира. Но интересна подробност е, че музеят в Пордим е създаден през 1904 – 1907 г., преди Междусъюзническата война и кралят да се превърне в палач за България.

Кой е Карол I

Роден е на 20 април 1839 г. в Зигмаринген, Германия. Избран е за княз на Румъния през 1866 г., за крал – на 26 март 1881 г. Управлява цели 48 години – до 1914 г. Въвежда либерална конституция, реформатор, един от най-тачените румънски владетели. Съпруга на племенника му Фердинанд I е Мария Единбургска, останала в историята като румънската кралица Мария и създателка на двореца в Балчик.
Още с възкачването си Карол I прави планове да участва в евентуални руски интервенции срещу загниващата Турция, с цел да укрепи и разшири териториите си.

Повод му се отдава през 1877  – 1878 г., когато сключва съюз с Русия и става номинален началник на Западния отряд при обсадата на Плевен. Той и подчинените му румънци се сражават храбро, имат принос за победата.
Както се вижда, Карол I преследва своите интереси и тези на своя народ, а по това време те съвпадат с българските. Усилията са възмездени – заради участието си във войната на Берлинския конгрес Румъния получава независимост, а и Добруджа.

По това време тази област е населена изключително с българи, румънците не я искат. Самият Карол се обръща към българското население с думите, че зорлем великите сили я правят част от Румъния.
35 години по-късно обаче нещата са различни – кралят не само не се задоволява с придобиването на Северна Добруджа, ами и вероломно напада България, за да откъсне още територии от нея.

Става дума за Балканската и Междусъюзническата война. При първата Румъния принуждава страната ни да отстъпи Силистра срещу задължението да запази неутралитет. Румъния обаче безскрупулно нарушава споразумението при втората война и атакува България в момент, когато срещу нея няма нито един войник и просто не може да се защити.
Румънците навлизат дълбоко в страната ни, стигат чак до околностите на София, знаейки, че няма да срещнат съпротива, защото армията ни по това време се сражава с Гърция и Сърбия. Българската власт просто е разчитала и вярвала на договора с румънците...

Така България губи на практика войната. Северните ни съседи не просто искат Южна Добруджа, която получават на 5 юли 2013 г., но и поставят още едно условие, за да спрат марша си – България да преустанови бойните действия срещу сърби и гърци. Това наистина е капитулацията на страната ни в Междусъюзническата война.
Както стана ясно, крал по това време е все Карол I. На 25 ноември 1912 г. той заявява: “Румъния е важен фактор в европейския концерт и при окончателното уреждане на въпросите, повдигнати от балканската криза, нейната дума ще трябва да се чуе. Армията е в състояние да отговори на доверието на народа“.

Именно тези думи са повод за интервенцията година по-късно срещу България. Веднага след тях Румъния започва да иска корекции на границата с нас. Надига се и великорумънски шовинизъм.
Българските дипломати полагат множество усилия да задоволят румънските претенции, правят отстъпки, но безуспешно. И тогава, както преди 35 години, има румънски общественици, които казват, че страната им не бива да предявява аспирации за Добруджа. Техни паметници у нас обаче няма.

Това бяха накратко историята на Карол I и взаимоотношенията му с България. Те без съмнение са сложни, превратни, а той е бил добър владетел от румънска гледна точка.
Въпросът е същата ли е и нашата гледна точка. Такава е била преди Междусъюзническата война, когато започва да се прави музеят в Пордим. Такава е била и по времето на комунизма, когато в името на “светлото бъдеще” всички в съветския лагер си затваряха очите и пренаписваха огромни части от историята.

Но днес? Паметникът дори не е помирителен, в тон с модния евроатлантизъм. Защо например не се направи монумент на невинно загиналите българи и румънци? На обикновените хора, войниците? Паметникът е на крал, владетел, символ на румънската мощ, на румънската гледна точка за значението на историята.

Докога така?

А има и още по-важни въпроси.
Паметникът на Карол I идва след овековечени американски летци, бомбардирали София, на два паметника в Лудогорието, в чест на османски пехливани с чалми върху главите (всичките открити в последните десетина години).
Идва и след един оплют от протестъри и интелектуалци Самуил в центъра на българската столица. Въпросът е – българи ли сме, уважаваме ли себе си. И докога ще продължава всичко това.


От архива на „Десант“

През 2011 г. „Десант“ публикува статия на Дарин Канавров от Историческия музей в Балчик, озаглавена „Забравените добруджански герои“. В нея между другото бе изтъкнато, че седем десетилетия, след като дедите ни в Добруджа приветстват славните си освободители, техните потомци в Балчик пишат възторжени статии в прослава на румънската кралица Мария.
„Чуждата владетелка, олицетворяваща един антибългарски режим, чиито действия са насочени към асимилирането на българския етнически елемент и бързото румънизиране на Южна Добруджа, е обект на идеализиране и възхвала. Тя се обрисува в розови краски, представя се като висше олицетворение на хуманизма. В луксозни книги от български автори тя се славослави до забрава. Фактът, че по време на нейното владичество хиляди добруджанци намериха гибелта си в лагерите в Молдова, че много други станаха жертва на систематични насилия и репресии, скромно се премълчава.
От няколко години в крайморската част на Балчик има механа „Реджина Мария”, до неотдавна украсена с нейния барелеф. Новопостроен хотел със спа център също носи името й и както узнаваме, той е добре декориран с нейни портрети. Миналата година (през 2010 г.) в града плъзна слух, че има идея да бъде възстановен паметникът на кралицата, който се е намирал в непосредствена близост до сградата на общината. Дори се заговори, че се обмисля да се направят постъпки за връщането на стъкленицата със сърцето на кралицата в параклиса на територията на бившата й резиденция“ - изтъква авторът на статията.
И обобщава: „Споменатите факти само ни карат да се запитаме дали вече се е изчерпило съвсем чувството ни за национално достойнство. Горепосочените примери със сигурност могат да бъдат продължени, но и тези са достатъчно, за да илюстрират един изключителен парадокс, един невероятен абсурд да славославяме, идеализираме и издигаме в култ окупатора си“.


В категории: Горещи новини