„Кербала”

Автор: Веселин Максимов

Ирак. Кербала. Български войници. Каква е първата мисъл, която изплува у вас след тези думи? Атаката на нашата база през 2003 г., разбира се. Малко преди Коледа. Седем от нашите бойци се върнаха в ковчези и бяха погребани с военни почести. Ирак. Кербала. Пролетта на 2004 г. ...
Български войници. Едва ли обаче на повече от петима-шестима читатели им идва нещо на ум при тези думи. А това, всъщност, е най-голямата последна победа на българската войска.

И аз не се сещах изобщо, докато не ми попадна полският филм „Кербала”. Да, правилно четете. Полски кинематографист ни припомни за героизма на наши войници в Ирак. Още не разбирате, нали? Ето малко история.
Пролетта на 2004 г., втората инвазия на Америка в Ирак. Саддам е свален, войната срещу него е приключила и из страната са разположени войници от контингента на НАТО. Разбира се, наша част също. А в третия по значение за тамошните мюсюлмани град се задава религиозният празник Ашура (онзи, в който доброволно се бият по главите със саби, сещате ли се?).

Полски контингент от 40 души пази общината в Кербала. На командира  капитан Гжегож Калицки му пари под лъжичката, защото е повече от ясно, че много скоро ще бъде жестоко атакуван от местни шиити, привърженици на муктада Ас-Садр.
Още повече, че в общината има арестувани дванадесетина върли джихадисти. А от неговите хора има 3-4 „стари кучета”, останалите са доста нестабилни.
Точно преди атаката обаче, на помощ идват 40 български войници. Опитни ветерани с вече няколко мисии, водени от капитан Гетов. И се започва...

Този филм е истински. Този филм е много хубав. В този филм няма капка плакатен героизъм, защото не е продукция на тези, които някак са си присвоили реномето, че правят най-добрите военни филми – руснаците и американците. Ако трябва, всъщност, да го сравнявам с някое от техните изделия, се сещам само за две подобни по истинност и без никакво фалшиво геройство – „Бресткая крепость” и Black Hawk Down.
Тежка, натуралистична и силно въздействаща. Ето това е полската лента „Кербала”. С много силен сценарий и много силна режисура. С много умело направена музика.
В добавка – разкошно операторско майсторство (нали и друг път сме си говорили, че в киноакадемиите в Америка има раздел „Полско кино”). Чудесната актьорска игра оставям накрая и за десерт.

Макар Бартоломей Топа (капитан Калицки), заедно с Антони Кроликовски (некадърният новобранец редник Град) да са едни от главните действащи лица, ярко присъствие във филма има Христо Шопов като капитан Гетов, шеф на българските командоси. Силно премерен, с тънка ехидност, стигаща до цинизъм, боец, видял какво ли не, суров мъжкар и свиреп войник.
Ролята сякаш е писана специално за Христо Шопов, стигнал преди вече доста години до образа на Пилат Понтийски в „Страстите Христови” на Мел Гибсън дори. Александър Сано (Здравко Косъма от „Под прикритие) има епизодична роля като Сираков, за която наистина няма какво да се обсъжда. Но Христо Шопов отново е бетон.

Когато гледате, обърнете внимание на чудната сцена, в която той и полският му колега говорят на английски, докато нашият не предлага да пробват на руски и се оказва, че го говорят прекрасно.
„Големият брат вече е друг”, процежда през зъби българинът и отново обръщат на отличен английски. Хуморът е грозен, военен – „А, няма страшно, току-що взривиха само петима с кола-бомба”... „Не съм тук за слава и почести. Имам кредити да плащам” и подобни.
Още нещо. Ако сте зрител с много фина душа, не гледайте този филм. Защото много псуват. Поляците, но и българите също.

Война е, не е бал на Евгени Минчев, псува се. Но не самоцелно, а като наистина.
„Кербала”. Добре, че са поляците, че да напомнят за героизма на българските войници след Втората световна война. Защото нашите кинематографисти са се вторачили в пъпа си с мантрата „Държавата не дава пари за кино”.
„Кербала”. Ако сте любител на седмото изкуство, просто е задължителен за вас. По истински случай.


В категории: Културен Десант , Горещи новини