Пролетта предлага спокойствие и мъдрост по устието на най-голямата ни морска река
Автор: Илиян Христов
През лятото Камчия е плитка, устието й е населено с шумни туристи. През зимата прелива, през есента цветове и риби се готвят за сън. Ако искате да се насладите на реката в пълна степен, да усетите уханията на събуждащия се лонгоз, свежест и красота, пролетта е моментът. Глъчка няма – наоколо птици, растения, тиха вода, приветливо слънце… И въображаем дзен монах, който странно защо го няма – та нали точно в това мъдро спокойствие би извлякъл най-дълбокото прозрение на света!
Мястото, за което ви разказвам, не е тайно и загадъчно. Намира се на самото устие на Камчия, до едноименния курорт. Вътре в самия комплекс няма какво да правите през пролетта, тъй като заведенията не работят, хотелите се ремонтират, щъкат хора с костюми, отдали се на важни семинари. Все пак, ако сте добър фотограф, може да снимате самотна котка върху ламаринен покрив на пусто заведение. Или семейство котки.
Разходката ни започва на стотина метра от хотелите, точно край реката. Тук преди 3-4 десетилетия имаше поляни, по които играеха малчугани, зад тях – заблатени храсталаци. Днес върху моравите са пораснали къщи, вили и тук-там някое триетажно хотелче. Добрата новина е, че строителството е ниско, преобладават скромните вили, а и все още има полянки за игра и отмора. Мястото е резерват в “Натура 2000”, затова и строителната вакханалия го е подминала.
По този оазис минава тесен асфалтов път. Край него почват черни пътечки – директно към реката. Вървя, наоколо мирис на вода, зелено, свежест… Понеже е пролет, а и съвсем близо до коритото, почвам да затъвам в кал. Запрятам крачолите, нося високи обувки – носете си и вие!
Вече на двадесетина метра от самата река почвата е блатиста. Тук Камчия се е разливала вероятно съвсем скоро. Все пак водата е осеяна с островчета твърда почва, стъпвам подскачайки. Гъсто е, клони искат да ми скъсат дрехите, легнали напречно дървета държат да ме спънат.
Аз обаче отново съм подготвен – нося подходящи дрехи, а и съм информиран, че лонгозът е като джунгла. Лиани, високи храсти и ниски дървета, растящи в четири посоки, се увиват край добре познатите ни високи широколистни. Искате да сте сървайвър, ето ви!
Да, това е лонгозът – една от редките гори на планетата, която България има щастието да притежава. Среща се и край другите ни морски реки, но при Камчия е най-голяма (50-60 км навътре по долината, чак до село Цонево в сърцето на Източна Стара планина).
Всеки бродил из дебрите на лонгоза е истински щастливец - ясен, бряст, елша, върба, дъб и клен се смесват със скрипка, дива лоза, повет, чашкодрян, червена калина – общо над 40 дървесни и храстовидни видове, голяма част от тях защитени. Характерното за лонгоза е, че гората е толкова гъста, че няма къде да стъпите извън пътечките. Затова и в миналото много хора са се губили.
Край мен се шмугва водна змия. В лонгоза живеят далеч по-страшни животни, аз, разбира се, не държа да се срещам с тях. Търся водна лилия. Не намирам. Пред мен обаче се разкрива нещо друго…
Две жени излизат от блато, разлято точно до коритото. Понеже храсти и дървета са непрекъснато пред погледа ми и хоризонтът е стеснен до метър-два, изникват пред мен изведнъж – като феи. Е, не толкова млади. Възрастните феи са обути във високи ботуши. Набрали са в две ръце... блатно кокиче.
“Не е ли забранено?”, питам след поздрава. “Не, защо, ние не го продаваме”, отвръщат те. Забранено е да се бере блатно кокиче, знаят го, затова и отказват да ги снимам. Оставям ги, а миг след това пред мен се разкрива цяло поле от блатни кокичета.
Не знам дали думата “поле” е правилна. Учените биха се изразили по-подходящо - “находище”. Блатните кокичета са хиляди, растат на гнезда (пак неправилна дума, но не съм специалист – искам да кажа, че са по няколко стръка заедно), цялото блато е осеяно с тях. Всъщност това не е съвсем блато, понеже водата е бистра. Плитка е, гази се, затова и жените са били с ботуши.
Белите камбанки блестят като мъниста сред тази феерия от вода, зеленина, сенки…. Трудно е да се опише.
Аз не бера, а снимам природния букет. Комари, големи колкото врабчета, ми пречат, аз обаче не им обръщам внимание. Това е блатното кокиче, защитено от Червената книга!
Рядко срещано красиво растение, от което се извлича нивалин! Който пък е открит от българина проф. д-р Димитър Пасков (1914 – 1986 г. ) и представлява друга родна гордост (нивалинът е лекарство, ползвано срещу детски паралич и болест на Алцхаймер).
Раздялата ми с тази неповторима красота е трудна. Тръгвам в друга посока на гората и се натъквам на поляна със змийско мяко. Тук феерията е жълта, змии няма, за щастие.
Вече съм на самата река. Трудно може да се каже, че лонгозът свършва на брега, защото надвесените клони замалко да пият директно от водата. Едно дърво явно е успяло, дънерът му стърчи над повърхността.
Това е Камчия – широка, спокойна, бавна и величествена, единна след сливането на Луда и Голяма стотина километра преди това. Лонгозът й прави сянка в последните метри преди морето. Но да не бързаме с края… “Хей, здравейте”, провиквам се към двама гребци. Кану ли е, каяк ли е, не знам…. Хората обаче гребат срещу течението и не бързат – точно като реката.
Малко преди вливането е разположено рибарското селище. Пусто е, „населението” е незнайно къде. Виждам каса с бира и се чудя дали да не отпия – хора липсват, никой няма да ми направи забележка. После съобразявам, че щом има бира, значи има и хора. Вероятно са ловили риба сутринта и сега са на пазар да я продават. Съмненията ми се потвърждават от такъми, оставени до малък пристан.
Наоколо е все така тихо, спокойно, сенчесто, с високи храсти и наведени стволове, че май ми се мярна призрак… Дали не е монахът? Шегувам се, това е възрастен мъж, който почти не чува – затова не ме е забелязъл, както и аз него.
На 500 метра от рибарското селище, надолу по реката, вече е “цивилизовано”. Лодкари чакат туристи, за да ги качат и отведат на разходка по Камчия. За българи цената е 5 лв., за чужденци – 10 лв. Изведнъж се изсипват група израелци. Шумно се суетят преди да се качат. Лодкарят се ядосва, че се държат все едно им е бащиния. Не е, наше си е.
Аз не се качвам. Предпочитам да греба сам, като приятелите, които срещнах по-рано. Ще се върна пак!
