България може да е духовният емисар на Европа пред Високата порта на новите османци
Автор: Стефан Солаков
Уморен и явно отчаян от усилията да се потопи по-дълбоко в една сложна материя като геополитиката, премиерът Борисов кротко отговаряше на репортерите, обкръжили го на някакво неугледно площадче в Истанбул. По ирония на съдбата бате Бойко се опитваше не толкова да информира новинарите, отколкото да обясни на самия себе си що дири тук, в сърцето на възраждащия се османизъм, където домакините още от вратата не те гледат в очите, а преди всичко в портфейла.
Да присъстваш на световна среща, посветена на хуманитарните проблеми и организирана от държава първенец в погазването на човешките ценности, бе истинско предизвикателство и изпитание за ръководителя на българското правителство.
Слушахме го как говори и усещахме, че кипи от вътрешен гняв, въпреки неизбежните протоколни лафове за приятелство и благодарност към съседната нам страна.
Преведено на човешки език, интервюто на премиера ни уверяваше, че макар и измамени, ще продължаваме да наливаме пари в бездънната турска хазна, зяпнала като безскрупулна и алчна ламя срещу наивниците в Брюксел. Нашите плахи надежди стигат само до благосклонното настроение на новия турски султан Ердоган и до минималната възможност да ни забрави при следващите му интриги, насочени срещу сигурността на Европейския съюз.
През средните векове на миналото хилядолетие подобно напрежение между европейските монархии и войнствения Ориент е било твърде често явление. Специални емисари са доставяли предупрежденията и заплахите на османците до царствените покои в Стария континент.
Високопоставените фамилии отначало се зъбили отбранително на Високата порта, но по-късно са търсели дипломатически пътечки, за да умилостивят агресивните варвари и да отложат тяхното нашествие.
Типично „по европейски”, крале и принцове се опитвали да се прецакат един друг и да преговарят тайно със заплахата от Изток. И докато са крили главите си зад надеждата, че са извоювали спокойствие и мир, макар и временни, империята на анадолците безмилостно е напредвала към сърцето на Европа.
По своя кървав път тя е прегазвала живота и бъдещето на милиони хора, с които никой не се е съобразявал при тайните дипломатически совалки между Виена, Рим, Венеция и останалите „геополитически” канцеларии по онова време.
Днес историята се повтаря, но не като фарс, както гласи добре познатото клише, а като поредното безумие на „умните, можещите и богатите” господа в Брюксел. Демонстрираният от тях политически мазохизъм по отношение на касапите в Анкара е грозна и исторически укорима постъпка, която може да се обясни единствено със страх за собствената кариера на цяла тумба некадърници, изхранвани богато от данъците на над 500 млн. балъци от така наречения общ европейски дом.
Скандалът е толкова очевиден, че някои от велможите в Брюксел и ЕС се усетиха навреме и намериха начин да „пропуснат” поканата на Ердоган да изприпкат до Истанбул и с наведени глави да изслушат поредното „конско” на падишаха относно потъналото в пороци и безнадежност „европейско царство”.
И Юнкер, и Туск, да не говорим за Оланд, Камерън, Орбан и останалата тайфа от нежелаещи да бъдат използвани като боксова круша от Ердоган, се направиха на ударени и успяха да избегнат унижението пред червеното килимче на Високата порта.
Пожертва се само фрау Меркел, която очевидно вече се е примирила с края на политическата си кариера и бе решена да изпие до край горчивата чаша на геополитическото късогледство.
Тази обреченост й помогна да се опълчи, и то доста сполучливо, на тиранина и дори да го апострофира по време на скандалните му речи и изявления. За разлика от укрилите се зад гърба й достолепни „мъже” по европейските върхове, които не посмяха да се явят на свиждане с неоосманските фюрери, фрау Ангела изпълни с достойнство и блясък предсмъртния си политически танц.
Воден от все още неизяснени инстинкти да стои близо до полата (пардон, до панталоните) на Меркел, господин Бойко Борисов също изтърча до Константинопол, за да се ослуша откъде ще изтрещят следващите сблъсъци между Европа и Анадола.
Този път го направи със значително по-голям финес, застанал начело на внушителна делегация с участието на културни и патриотични организации.
Откриването на музейната експозиция в ремонтираната сграда на православния Метох е може би първата от много години насам достойна за адмирации проява на неугасналия български дух край бреговете на Босфора. Присъствието на Валери Симеонов и група патриоти от майка България беше исторически знак за завръщането на националната памет при люлката на нашето Възраждане.
Преди два века над 50 хил. българи са огласяли със звучния си език работилниците и тържищата на древния мегаполис. Султаните са издигали за министри (везири) не един или двама будни представители на нашата диаспора в Цариград.
Там се раждат и първите вестници и списания на български език и за първи път се чуват протестните призиви на новите ни интелектуалци, сочещи пътя към църковна, културна и политическа независимост.
Така че надежда има и в най-безнадеждните ситуации. Колкото и да рита срещу европейската цивилизация, режимът в Анкара не може да се обгради с нова Берлинска или Китайска стена. Милиони интелигентни турци се борят срещу диктатора при много по-тежки условия, отколкото Брюксел преговаря с него.
Приносът на България за европеизирането на бившето ни етническо пространство в Източна Тракия и Мала Азия трябва да бъде поощряван, и то не само от управляващите и парламента в София, но и от обезверената по отношение на Турция администрация на Европейския съюз.
Ние, държавата на духа, в древната история на Стария континент, можем да се окажем скритото европейско оръжие, което да усмири и опитоми анадолския бяс по адрес на всичко, което се намира на запад от Капъкуле.
Нямаме модерни ракети и самолети, но пък притежаваме най-важното – неизтребимата християнска душевност, помогнала на Божия син да наложи безумната на пръв поглед вяра в човешките възможности за едно мирно съвместно съществуване на народите от различни раси и религии.
Дошло е времето ние, наследниците на славните български царе, да се превърнем в модерни мисионери, а не да се кандилкаме отчаяни в обоза на европейското живуркане.
ПП: Няколко часа след като изпратих готовия текст на редакцията, телевизия СКАТ излъчи кадри от световната среща в Истанбул, от които видяхме с очите си как премиерът Борисов причака турския президент Ердоган преди официалната вечеря и се втурна да го прегръща и целува с неподозирана за иначе мъжествения ни ръководител любовна страст.
Което означава, че пожеланията за достойни позиции във външната политика на България засега не се случват. Затова и критиките срещу днешните ни властници ще продължат и занапред до пълното им освобождаване от сервилното поведение по адрес на външните партньори.
