Драмата с изселеното заради язовир с. Калиманица вдъхновява Радичков за новелата „Последно лято”
Автор: Камен Колев
Села с останки от полуразрушени къщи, наболи лалета и божури в някогашните дворове, кръстове от стари църкви, а хора няма. Това са селата призраци на България, в които от години не живее никой. Според статистиката, от картата на страната са изчезнали близо 170 селища.
Една от причините е демографската криза и изселването на жителите в големите градове и чужбина в търсене на препитание. Друга е свързана с разширяването на големите енергийни комплекси като „Марица изток”, а трета – със социалистическото строителство на най-големите язовири у нас.
По данни на НСИ в около 570 български селища към днешна дата живеят по по-малко от 10 души. В над 600 села пък има само по 15-ина възрастни хора. Най-много обезлюдени селища има в областите Габрово, Перник, Русе, Велико Търново и Кърджали.
По поречието на река Янтра има стотина села призраци, в които не живее никой. Аналогично е и положението в Северозападна България и в района на Странджа-Сакар.
Най-тъжно е в селата, останали празни и запустели заради демографската криза и изселването на хората по икономически причини. Такова село е Бумалча в Стара планина.
Пътят до там е почти невъзможно да се намери и дори жителите на близкото Престой не знаят как да се стигне до някогашното населено място. Според една съвременна легендата, един ден, през 1964 г., всички жители на селото оставили покъщнината си и го напуснали по причини, обвити в дълбока тайна. Местните хора обаче не вярват в този фолклор и смятат, че изчезването на селото е заради демографската криза.
От картата са изтрити пак заради обезлюдяването Бързея в община Кирково и Градинка в община Антоново. Формалната причина е, че те не отговарят на изискванията на чл. 3, ал. 2 от Закона за административно-териториалното устройство за наличие на постоянно живеещо население.
По закон, за да се води едно място като населено, то трябва да има поне един жител и собствено землище. Вероятно такава тъжна съдба ще има и петричкото Гюргево, основано преди 700 години. През 1900 г. тук са живели около 400 души, но днес в Гюргево няма нито един регистриран жител по постоянен или настоящ адрес.
С разцвета на социалистическото строителство и изграждане на инфраструктура, много села у нас са принудително заличени. След 9 септември 1944 г. под ръководството на бившия СССР у нас започва трескаво строителство на язовири.
До 1966 г. са се строяли или са били завършени 35 изкуствени водоема с общ обем от 5,15 милиарда кубични метра. Така много наши села попадат в чашките на хидровъзелите, а населението им е принудително изселено.
Когато жителите на твърдишкото село Запалня на брега на Тунджа научават през 1958 г., че ще ги изселват, отказват да повярват. Но става ясно, че това не е само слух – предстои строителство на язовир „Жребчево” и изкопните работи започват на следващата година. Седем години по-късно под вода са потопени читалището, къщите, градините с уханни маслодайни рози...
За някогашното село днес напомня единствено една паметна плоча, побита край старата църква и останките от гробището. На нея пише: „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.”.
Още по-тъжна е картинката с някогашната църква на казанлъшкото с. Виден, която е под язовир „Копринка”. Призрачното й кубе с кръста се извисява над водите при всяко спадане на нивото. Макар черквата да се е казвала „Св. Анастасий”, днес всички я наричат Потопената църква. Навремето тя била построена с дарения и общите усилия на жителите на Виден. Превърнала се в един от най-красивите религиозни храмове в района – имала висок купол с огромни полилеи, балкон, на който пеел църковният хор, тежки кандилници, изключителна акустика, която се дължала на зазиданите гърнета в стените.
Изграждането на язовир, наречен навремето „Георги Димитров”, започна през 1960 г. с подписано от тогавашния премиер Антон Югов постановление. На строежа идват бригадири от цяла България и доброволци от чужбина.
Багерите не спират работата си, дори когато под кофите и кирките излиза древният тракийски град Севтополис. Той изчезва под водите на новия язовир заедно с Виден и околните села, а жителите им сами трябвало да съборят къщите си.
Подобна е съдбата и на Живовци и Калиманица, Монтанско, които са изселени през 1984 г. и днес лежат на дъното на сегашния язовир „Огоста”. Събитията вдъхновяват писателя Йордан Радичков, родом от Калиманица, да напише новелата „Последно лято”. Впоследствие режисьорът Христо Христов снима по текста й едноименния филм.
”С времето гробищата се превръщат в следи на живота, не на смъртта. От домовете на потопените села не е останало нищо, а дори и да е останало, то сега лежи на дъното. Виж обаче, църквите и гробищата са друга работа. Разположени на най-високото място край селото, някои от тях са оцелели самотници. И докато камбанариите и техните храмове гледат отвисоко прииждащите всяка година снежни води, то селските гробища често скриват своите паметници под тях”, пише в блога си Красимир Андонов.
Той описва преживяванията от първото си посещение на изселеното Живовци през 2004 г. „Когато се приближих към църквата, чух нещо странно. От някъде идваше звън на хлопки, придружен от време на време с блеене на овце. Портата на църквата беше залостена и когато я отворих, видях смайваща гледка. В храма, под избушения олтар, живееше голямо стадо от овце и кози. Години по-късно се върнах на същото място, стадото вече го нямаше, тъй като междувременно овчарят се бе споминал”.
С течение на времето водите на язовира заливат църквата „Св. Възнесение”, строена през 1858 г., унищожават стенописите и покрива й. Остава да живее единствено ликът на дявола на камбанарията.
Заради големи промишлени предприятия процесът на заличаване на живи села продължава и днес. До 2 години напълно ще изчезне радневското с. Бели бряг, което попада на територията на откритите рудници в комплекса „Марица изток”. До 40 години същата съдба ще имат и селата Трояново, Любеново и Рисиманово.
Заради настъплението на мините багери днес разкопават землищата на някогашните села Голяма Детелина, Малка Детелина, Търговище, Гледачево, Овчарци. Последните две са изселени през 80-те години на ХХ век с решение на МС, подписано от тогавашния премиер Гриша Филипов. Повечето от жителите на Гледачево се изселват в Раднево, където оформят т. нар. „Гледачевски квартал”. Хората от Малка и Голяма Детелина пък изграждат своя махала с около 45 къщи в с. Богомилово и наричат централната й улица „Детелина”.
Изселването на Бели бряг започна преди 6 г., когато погребенията в селото бяха забранени, а на хората бе казано да изпращат покойниците си в гробищата на Раднево. Не е ясно обаче дали близките ще останат да живеят в района и след изселването. Това е сред най-големите мъки на местното население.
Заради раздялата с родния дом и починалите близки, в Германия, където също се заличават селища заради промишлени предприятия, с хората работят психолози. Там целият процес е отнел 15 години, като селата били премествани максимално близо до старото си място. За да не се травмират хората, нито една къща не била събаряна, докато не замине и последният жител.
