Наши фирми през XIX век пробиват с течното злато в Западна Европа и Ню Йорк
Автор: Камен Колев
През тия дни Карлово е най-красиво, тогава става и беритбата на розите. Карловското поле се вълнува като море, чиято повърхнина премята ту розови ниви, ту ментови градини… Въздухът е лек и препълнен с аромата на разни лечебни и полски цветя.
Пътниците пристигат с влакове, коли в непрекъснати редици. Те се насочват веднага към църквите, Паметника на Апостола и към площада на пазара, до градския часовник. Навред по улиците – безкрайни венци от рози, окачени по стълбове, прозорци, порти и балкони, домовете са украсени, както църквите и площадите.
Пъргави момчета и момичета, облечени празнично, с венци на главите, държат в ръка големи кошници с разноцветни рози и засмяно подават безплатно на всеки гостенин, като го поздравяват с "Добре дошли”, разказва в пътеписа си от 1936 г. Никола Станев.
В тези уханни дни, в последните дни на май и първите на юни, подбалканското градче се превръща в столица на розовия цвят, тогава се провежда и Празникът на розата, който се отбелязва за първи път през 1903 г.
Но много преди Освобождението Карлово се слави като център на производство и преработка на розовия цвят. Дълги години това е само поминък, едва през 30-те години на миналия век розовите градини, красивата природа и архитектура, местната розова индустрия се превръщат и в атракция за български и чуждестранни туристи.
След 1944 г. традицията в Карлово замира, но две години по-късно се възражда в близкото село Розино. Нелеп инцидент обаче става причина празникът да бъде забранен. През 1965 г. на тържеството бил поканен тогавашният държавен глава Тодор Живков. Качили го на пъстра каруца, но конят се подплашил и обърнал талигата. Заради тази случка близо 20 години е забранено празникът да се провежда.
Това продължава до 1967 г., когато Карлово го възобновява. За да не се сърдят розопроизводителите от другия център на Розовата долина – Казанлък, е решено Карлово да е домакин на четните години, а Казанлък - на нечетните.
Но маслодайната роза е позната в България три века по-рано. На света тя е известна още четири века преди Христа, когато Хипократ лекувал с рози множество заболявания. Розовият сок се прилагал за лечение на брадавици, а корените на розата– като лек срещу бяс. Още в онези векове се знаело, че сладкото от рози помага при стомашни заболявания и запек. За римляните това е било чудодейно спасение след преяждане и при махмурлук. При възпаления на очите росата от розовите листенца прилагали като лек сирийският лекар от IX в. Серпион, лекарят на халифа Ибн Атафин от Х век и съвременникът му Йоханес Актуариос.
Доказано е антисептичното и наркотичното действие на розата: Български лекар разказва за опити с рибки, поставени в розова вода, които след 10-15 минути вече са упоени. Самото розово масло действа по-силно от хлороформа и от етера.
През 946 г. в един от кодексите на римския император Константин VII се споменава за „персийска розова вода“. Постепенно розата и розовата вода са пренесени в Индия, оттам на Запад през Мала Азия пристигат и в България. Няма точни данни как точно розата "дамасцена" се е озовала по нашите земи. Според преданията, в Казанлъшко пръв донася розите и прави дестилация неизвестен турчин, пристигнал от Тунис.
Според друга легенда, преселил се от Индия или Персия дервиш донася розите у нас през XVII век. Пак той пръв донесъл и аламбик за дестилиране, което на персийски означава "меден казан". Съществува и легенда за мъдрия турски кадия, който пръв наредил да засадят Казанлъшко с рози, припомня я Антон Страшимиров в разказа "Лалата и шахът".
Първото официално свидетелство за розови градини в Карловско е от 1712 г. „Розовата култура, изглежда, е била по-разпространена, но високите даждия (данъци – б. р.) върху розовото масло я съсипали”, пише през 1862 г. световноизвестният немски пътешественик Хенрих Барт (1821-1865).
През XIX век отглеждането на рози като поминък у нас било широко застъпено. Освен в Розовата долина, "дамасцена" се засаждала в огромни количества и край село Хасът (сега Крън). Но за съжаление, от една страна, арменците наложили пълен монопол върху търговията с розова вода и розово масло. Отделно, трудът на българите върху обширните розови полета бил ограбван от прекупвачите.
Търговски къщи в Цариград изпращали свои комисионери да изкупуват розовото масло от България. Така всеки мускал минавал през доста ръце, докато излезе на западноевропейския пазар. Така от търговията се облагодетелствали посредниците, а за производителите оставали нищожни пари.
Двама братя казанлъчани слагат край на тази порочна практика. Техният баща Дончо Папазоглу основал първата българска фирма, която изнасяла розово масло в Европа. Казанлъчанинът сам имал розови градини, но и купувал розово масло, което предавал на посредника Караферлията. През това време синовете на Дончо - Ботьо и Димитро, получавали своето образование, овладявали френския и гръцкия език и когато приключили учението си, поели бизнеса от баща си.
През 1858 г. двамата братя създали своя фирма и излезли директно на западните пазари. Те успели да отстранят прекупвачите по еригата и по този начин българските производители започнали да получават много по-добра цена за розовия цвят. Димитро Папазоглу създал контакти с парфюмерийни фирми в Париж и започнал директно да им доставя розово масло. Така Европа чула за българското течно злато, тъй като дотогава розовото масло се търгувало в Лайпциг с марката "Розово масло от Ориента".
Директен износ за Европа успял да направи и Христо Христов, който най-напред търгувал заедно с втория си баща Маньоолу. Докато следвал в Париж, Христов се запознал с производители и търговци на парфюми и започнал да им изпраща продукция от България. Сдружил се с французина Е. Колас и двамата основали обща фирма.
Първият казан на пара е направен през 1875 г. от Христов, по съвет на експерт от търговска къща във Франция. През 1885 г. и Кънчо Шипков основал свое дружество със синовете си Петър и Тодор. Успели да привлекат британски капитали и така избутали от пазара чуждата фирма „Имсен и сие“, за която първоначално Шипков работел като комисионер.
През 1885 г. българската компания успяла да изнесе на Запад 100 кг розово масло, а в началото на ХХ век експортът достигнал тон и половина.
Фирмата на Шипков имала клонове в почти всички столици в Европа, дори и в Ню Йорк, САЩ. След Първата световна война Шипков преместил централата в София, отворил и филиал в Казанлък, който се управлявал от брат му Петър.
Първата кооперация за производство и продажба на розово масло е създадена през 1905 г. в Карлово. Първият кредитиран кооператив от райфайзенов тип е създаден още през 1890 г.; през 1903 г. те са вече 24, а през 1907 г. – 238.
До 1939 г. България е най-големият износител на розово масло в Европа – тя дава 4/5 от световното производство. Страната ни се отличава не само с количествата на експорта, но и с качеството на своето масло. Нашите производители изобретяват двойната дестилация и хем увеличават добива на масло, хем запазват финия му аромат и уникални качества. Така постепенно изместват на пазара кашмирската и арабската розова вода и масло.
Розовото ни масло имало своя единица за тегло мускал, равняваща се на около 5 грама. Продавало се в стъклени флакони, поставени в изрисувани дървени опаковки. Няма българин, който да не е чел за мускалите на Бай Ганьо – прототипът му, търговецът Ганьо Сомов, ги пъхал в пояса си и така ходел по изложения да ги продава. През 1983 г. Алеко Константинов го среща на изложението в Чикаго и по-късно го обрисува в книгата си за Бай Ганьо.
Най-напред карловци започват да използват медни казани за добиване на розово масло. През 1852 г. в региона са произведени 300 000 мускала или 1 500 кг. За 1 кг розово масло са необходими 3000-3500 кг розов цвят. За 1 мускал розово масло са необходими до 15 000 розови цвята, а за производството на 1 л розова вода се оползотворява около килограм цвят.
