Да кажем „стоп“ на всички отрицатели и душмани на православната вяра
Автор: Стефан Солаков
Българската православна църква отново е във фокуса на целенасочени атаки, провокирани от станалите вече традиционни лагери на общественото разделение у нас.
Задъхвайки се от взаимна злоба на рубежа на т. нар. хибридна война, двете кохорти на националното ни противопоставяне от време на време спират тежките вербални битки помежду си и се нахвърлят върху църквата, за да демонстрират навярно, че няма нищо свято за нашенските безродници и безверници, окупирали публичното пространство през последните години.
На днешната дата, 17 юни, се очакваше да бъде открит Вселенският събор на православните църкви, подготвян вече няколко десетилетия от йерарсите на тази религия.
Доста време преди срещата „на върха“ на остров Крит пролича нежеланието на някои от църковните ръководства да се съгласят с предвижданите промени и нови условия за по-нататъшно сътрудничество между светите отци, обхванати от духовния диоцез на Вселенската патриаршия.
Тук няма да разсъждавам върху специфичните тънкости в общуването на православните църкви, защото като истински християни трябва да останем извън дверите на религиозното тайнство и да запазим тази все още неосквернена напълно зона на нашите духовни пастири.
Но ще се обърна пряко към всички онези, които се опитват да разрушат един от последните бастиони на националната ни идентичност: Долу ръцете от Българската православна църква!
Не посягайте с мръсните си политически помисли върху тази икона на нашето възраждане и на всеобщата борба за свобода, просвещение и европейско самосъзнание!
Крайно време е политическото ръководство на държавата също да тропне с крак и да прекрати партизанските гаври с нашата вяра. Един ясно разписан закон, който да я запази от хулите и ехидните коментари на шепа безродници и българофоби, много бързо ще вкара в релси нормалния живот на църквата и ще я предпази от по-нататъшните атаки на наши и чужди провокатори.
Опитът на Израел, Турция, Гърция и други страни може да послужи като ориентир на българските законотворци, особено когато стане дума за санкциите по отношение на злословието по адрес на нашата вяра.
В редица европейски страни бяха приети наказателни закони за отрицателите на еврейския холокост, а във Франция вече се санкционират и публично огласените съмнения в турския геноцид срещу арменския народ.
У нас едва ли трябва да стигаме до драматични клаузи срещу атеистите, например, или срещу онези, които справедливо критикуват обществените позиции на Светия синод. Напротив, ще се поощрява всяка градивна за църквата ни дейност, спомагаща за обединението и спокойствието на миряните.
Друг е проблемът и той трябва да се дискутира активно и открито. Според нашето хлабаво законодателство над 200 световни религии имат свободен достъп до българските граждани. И много ефективно се възползват от него като наблюдават все още продължаващия разкол в основното вероизповедание на държавата. Разнообразието от етнически общности позволява на религиозните нашественици да налагат своите доктрини, някои от които доста сръчно изпипани, на малообразованите и с нисък социален статус групи от българското гражданство.
Показателен пример са някои ромски общности в нашата страна. В продължение на години те преминаваха през ръцете на различни духовни проповедници, за да кацнат накрая на мушката на ислямските фундаменталисти.
И през целия този отродителен период ръководството на православната ни църква наблюдаваше невъзмутимо това откъсване от собствената й плът и буквалната кражба на православни християни от агресивните емисари на други, често пъти враждебни, конфесии.
По най-спешен начин държавата трябва да се противопостави и на превръщането на православната ни вяра в терен на геополитически сражения. За целта е необходимо да се поиска съдействието както на обществените, така и на комерсиалните медии.
Недопустимо е да се подвеждаме по мераците на някои чужди държави да използват религиите за политическите и икономически интереси на своите правителства.
Особено опасен е сблъсъкът на наш терен между русофили и русофоби. В тяхната кавга основният двигател е традиционната непримиримост между т. нар. „десни“ и „леви“ партизанстващи групировки, докато вярата се размахва като прокъсан и омърсен флаг, използван само за параван пред нечистите помисли и на двете воюващи „братства“.
И както се казва в популярната поговорка „Докато двама се карат, третият печели“. Печелят лавинообразно растящите нови конфесии и секти, които трайно се настаняват върху оголения от православието терен. И най-успешен е все по-откритият щурм на ислямистите от югоизток, които по безцеремонен начин изпращат вече цели кервани, за да „обслужват“ мюсюлманските общности в съседна България.
Вместо да се противопоставят на това нашествие, държавните ръководители в София дори участват в техните религиозни манифестации.
Необяснимото позорно поведение на президента Плевнелиев, организирал молитвени софри, наречени „ифтар“, по време на мюсюлманските празници, е стряскащ пример за национална безотговорност, и то на най-високо държавно равнище.
Бившият комсомолски секретар изобщо не се сеща да участва в традиционните трапези на православните християни около Коледа и Великден и по този начин засилва основателните съмнения сред българското общество относно истинските духовни нагласи на държавния глава.
Светият синод на БПЦ незабавно трябва да излезе от разкрачената си позиция между вярата и политиката и да заеме своето първенстващо място в усилията на всички българи да станат уважавана нация в общото европейско семейство.
Всички залитания – на изток към Москва и на запад към Рим – трябва да бъдат анатемосани от светите отци, които е крайно време да си спомнят, че са наследници на славните борци за църковни и национални свободи, успели да ни измъкнат от многовековния капан на османските поробители и да поведат почти затритото българско население към новите европейски хоризонти.
На нас, журналистите, също се пада отговорното задължение да помагаме на българското православие да стъпи стабилно на краката си и да насочи все още вярното му паство към най-важната цел – религиозно и национално достойнство за целокупния изстрадал, но славен български народ.
