Що така сте се уплашили, деца? Една шепа кръв е човешкият живот, казва Димитър Миладинов на прага на цариградския затвор, където през януари 1862 г. той и брат му Константин намират смъртта си
Автор: Камен Колев
Братята Константин и Димитър Миладинови умират, без да видят възхищението, с което сънародниците им приемат сборника им „Български народни песни“. Той е отпечатан в Загреб през юни 1861 г. и този месец честваме 155 години от първото му публикуване.
Димитър Миладинов така и не успява да види книгата - дело на живота му, защото е хвърлен в цариградския затвор. Брат му Константин също не става свидетел на успеха на сборника - научил за ареста на Димитър, веднага тръгва за Цариград, където е заловен и също заключен в тъмница, след като някой докладва на турските власти, че е руски агент.
През януари на следващата година умират и двамата, „без да са почувствали поне частица от дълбоката признателност на своя народ", пише Милена Катошева.
Димитър е роден през 1810 г. в град Струга на Охридското езеро. 20 години по-късно се ражда и брат му Константин. Баща им е обикновен занаятчия грънчар, но и двамата получават солидно образование. Големият брат учи най-напред в гръцко училище в Охрид, а после и в Янина. Става гръцки учител в Охрид, Струга, Кукуш и Битоля и до края на живота си създава училища, пише учебни програми, привлича ученици, като в същото време се бори с гръцкото влияние в българските училища. През 1856 г. при учителстването си в Прилеп успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище.
Пътят на Константин е аналогичен - той учи в Струга, Охрид и Кукуш, в гимназия в Янина. Две години преподава в Битолско. В Атина завършва класическа филология, а след това пет години учи славянска филология в Московския университет.
През 40-те години на XIX век двамата братя се заемат със събирането на български народни песни. Първоначалният тласък е даден от руския славист проф. Виктор Григорович. През 1845 г. той посещава Охрид и заминава за Струга с Димитър.
Там ученият записва българска песен, чута от майката на Миладинов. Жената била талантлива певица. Димитър обещава да изпрати на руския славист още текстове от българския фолклор.
На 25 февруари, 1846 той пише на учения: „Изпълнявайки вашите препоръки, аз не щадя усилия за поощряването на развитие на българския език и българските народни песни".
Димитър събира текстовете от районите, в които преподава - Струга, Янина, Охрид, Прилеп. Песните от Софийско са събирани от Сава Филаретов, който по това време учителства в София. Филаретов праща текстовете чрез Найден Геров в Москва, където Константин Миладинов е студент. За събирането на песните от Панагюрище помагат Нешо Бончев и Марин Дринов, които преподават в този български край.
Константин е насърчен за издаването на сборника от българските студенти в Москва - Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Сава Филаретов, Васил Попович. Обсъжда с руски учени как да издаде сборника, но претърпява неуспех. Най-напред братя Миладинови записват на гръцки език събираните песни, легенди и предания. По тази причина руските учени не проявяват интерес към сбирката - местните издатели срещат огромни трудности при транскрибирането на буквите на кирилица.
Така опитът на Константин да издаде сборника в Москва се проваля. През юни 1860 г. Константин Миладинов заминава за Виена, за да се срещне с Йосиф Щросмайер - хърватски католически епископ, убеден привърженик на славянската взаимност и връзки. Той се съгласява да дари 70 000 гроша за издаването на сборника, но поставя условието текстовете да се препишат на кирилица. „Гърците са ви причинили на, вас българите, доволно много беди и неволи, затова се откажете от техните букви и прегърнете славянските букви”, казва Щросмайер. Той настанява Константин да живее в епископския център в Джаково, където да направи преписа на кирилица.
Процесът продължава до началото на 1861 г. - Константин с много мъка успява да препише всичко на кирилица, тъй като е далеч от България и от Димитър и не може да прави проверки и справки. Въпреки това мисията му е успешна и сборникът е най-доброто издание на български народни песни за времето си.
През февруари 1861 г. във вестник „Дунавски лебед“ е публикувана статия за предстоящото отпечатване на сборника и започва подписка за събиране на абонати. През юни 1861 г. той излиза от печат. Съдържа 660 народни песни в 23 559 стиха, разделени на 12 части (самовилски, други стари, църковни, юнашки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски), легенди, описания на сватбени обичаи и детски игри, български имена, поговорки и гатанки.
Песните в сборника са на различни диалекти на българския език. Авторите посочват: „Сиве почти песни се слушани от жени: седма-та от них част се собрани од восточните, а другите од западните стърпи, а именно: Од Панагюрище, София, Струмнишко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охридско, Струшко и Битолско. Най-повече песни се собранн от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Богатството од песните йе неисцърпано.”
Сборникът е високо оценен още от съвременниците си Любен Каравелов, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов. Книгата е посрещната с голям интерес и от чужди учени.
„Може да се види от публикувания сборник, че българите не само че не са изостанали от другите съвременни народи със своите певчески способности, но даже стоят по- високо от много други с жизнеността на песните им", пише през 1863 г. руският професор И. Срезневский. Скоро откъси от сборника са преведени на чешки, руски, немски език.
В предговора са споменати 2000 редки думи и 11 песни, записани с ноти. Те после отпадат поради увеличения обем на сборника. Не са включени също и подготвените изображения на български носии, някои стари исторически песни, които биха могли да обидят и разгневят турската власт.
Въпреки проявената дипломатичност, братята в крайна сметка са погубени от османците. Димитър цял живот се бори срещу гръцката асимилаторска политика, обикаля селищата в Македония и събира средства за построяването на българския православен храм „Св. Стефан” в Цариград. Обезпокоени от смелата му родолюбива дейност, фанариотите разпространяват клевети по негов адрес.
Охридският владика грък Мелетий внушава на местните османски власти, че Димитър е „размирник” и агент на Руската империя. На 16 февруари 1861 г. той е арестуван. Малко след това в тъмницата попада и брат му, пристигнал в Цариград, за да му помогне.
За него епископ Йосиф Щросмайер пише: „Преди няколко месеца той (К. Миладинов) отпечата в Загреб български народни песни, които той и неговият брат Димитър бяха събрали. Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот... Винаги съм аз обичал и почитал достойния, здравия по ум и сърце, и особито пък трудолюбивия, непорочен и честен български народ, и мога каза, че споменът за покойния Миладинов (Константин) всякога ми трогнува сърцето. Той ви бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайни родолюбец — същи и жив образ на достойния свой български народ… ".
Така трагично завършва съдбата на двамата братя Миладинови. И когато Димитър тръгва към Цариградския затвор, той се обръща към събралото се множество: „Що така сте се уплашили, деца? Една шепа кръв е човешкият живот, за толкова ли ще се уплаша? Аз отивам на вярна смърт, но народът български няма да умре с мен – ще остане жив и един ден ще възкръсне. Тогава ще оцени моята кръв. Аз посях семето, а вие бъдете живи да пожънете плода му…”.
