Това гласял някогашният училищен девиз, който днес може да се прочете единствено в Националния музей на образованието в Габрово
Автор: Диана Славчева Снимки: Авторът
Някога, когато се поставяли основите на българското образование, царяли ред и дисциплина. „Всеки ученик, който влезе в училището да учи – голям или малък, местен или другоселец, чорбаджийски или сиромашки, е задължен да пази всички училищни правила... Всички да идват без закъснение в уреченото време в училището, да не си позволява никой своеволие да отсъства от училището в определеното за учене време, без извинение, освен по болест или по някаква друга уважителна причина“. Това гласи училищният дисциплинарен правилник, написан от Неофит Рилски на 15 февруари 1837 г. за Габровското взаимно училище – първото новобългарско светско школо по европейски образец.
„Ако се случи прочее, да се намери някой, който поради своето злонравие и високомерие да прозре или да пренебрегне този правилник за общото добро училищно състояние, такъв ще бъде първо разобличен, второ мъмрен, ако не се поправи, ще се изгонва от училището като гнил и непотребен член, или както казваме по-просто, като някоя крастава овца, за да не се развращават добрите от злонравите“ – повелява още първият учител в Габровското училище, основано през 1835 г. по инициативата и със средствата на Васил Априлов и Николай Палаузов и станало известно по-късно като Априловската гимназия.
„Едно място за всяко нещо и всяко нещо на мястото си“ – бил някогашният училищен девиз. Следвайки предписанията на Неофит Рилски, провинилите се ученици били наказвани, съобразно повелята на свети Апостол Павел: „Наказвайте безчинните, за да не се възгордяват“. Това ставало като тези, които дръзвали да пренебрегнат правилата, били карани да стоят на колене в ъгъла на класната стая върху насипано на пода жито, царевични зърна, а като крайна мярка – върху натрошени орехови черупки. За най-непослушните имало дори... затвор. Тясната килия с дървени решетки се намирала под подиума на катедрата на даскала.
В края на учебния ден през вратовете на учениците били очаквани табелки, които в зависимост от държанието им, гласяли или „немирен“, „безотговорен“ и пр., или „прилежен“, „покорен“, „мъдър“, „внимателен“...
Да се върнем в годините назад и да се потопим отново в тази възрожденска атмосфера не е невъзможно. Това може да стане в залите на Националния музей на образованието, който е разположен в едно от крилата на обявената за паметник на културата Априловска гимназия в Габрово. За съжаление, къщата, в която се е помещавало старото Габровско училище, е била съборена още в края на XIX в. Неин макет е изложен в една от залите на музея.
Самият той е създаден през 1974 г. и е единственият в България, който съхранява и представя развитието на просветното дело у нас от времето на създаването на славянската писменост до наши дни.
Духовното средище притежава изключително ценни експонати. Сред най-интересните от тях е колекцията с причудливи уреди и апаратура, които учителите Иван Гюзлев и Райчо Каролев доставят от Виена и Прага за кабинета по физика в откритата през 1872 г. в Габрово първа пълна гимназия в пределите на днешна България. Защото най-първото такова българско училище всъщност е създадено в украинския Болград от преселилите се там бесарабски българи.
Сред тези технически чудесии освен огромен телескоп има и морзов апарат, планетарий, Папинов котел, макет на парна машина, стерна лампа и лампа на Деви, уред за определяне на линейното разширение на телата, сферометър, хигрометър на Даниел, ветропоказател и какво ли още не.
Тук са намерили място и образци от различни учебници по различни предмети, сред които е и първият български буквар на черковнославянски език, отпечатан във Виена през 1792 г. от Марко Теодорович; различни закони и правилници, отнасящи се до учебното дело; дипломи и грамоти, а също и най-разнообразни експонати, представящи училищните писала и пособия, които са били използвани през вековете.
Покрай познатите на по-възрастното поколение перодръжки и мастилници, може да се види и дивит – вид пиринчена мастилница, която можела да се носи запасана в пояса и е била широко разпространена през XIX в.; както и покритите с восък табли за писане, използвани в килийните училища, и дори писала от X век, намерени в Преслав.
А като стана въпрос за килийното образование, осъществявано на родна почва от XV до третата четвърт на XIX век, следва да споменем, че килийните училища са били няколко типа: манастирски, църковни, частни и обществени. Но имало и такива, организирани в домовете на различни занаятчии. В музея на образованието може да се види възстановка на килийно училище в ателието на кондурджия. В него майсторът, докато изработвал кондурите, преподавал и на възпитаниците си. И покрай основните знания, които трупали, учениците му, които поради ограниченото пространство на помещението не били повече от десетина, научавали и тънкостите на занаята.
Може би посетителите ще се чудят какво прави бъзовата клонка, поставена върху импровизирания чин до дъската за писане и учебника. Присъствието й като музеен експонат във възстановката всъщност дава да се разбере, че някога мастилото е било добивано не само от шикалки, но и от бъз.
Сред другите любопитни образци, които може да се видят зад музейните витрини, е колекция от училищни печати. Първият такъв е изработен именно за Габровското училище през 1832 г. по идея на Васил Априлов. Подобни на него са и печатите, използвани в Свищов, Трявна, Велес, Карлово и Сопот.
Тук са намерили място и най-различни училищни знамена, явяващи се неразделен елемент от школските празнични ритуали. Болградската гимназия държи първенство и в това отношение – за първи път тъкмо там е развят училищен байрак. Това става по време на честване на патронния празник на 11/24 май 1864 г.
Показани са и различно училищно облекло, фуражки, вимпели, значки, кокарди и други знаци, с които то е било обозначавано за кое учебно заведение е използвано. Като част от образователната култура за първи път такава специална одежда се въвежда в девическите гимназии през 1897 г., като блузите са украсени с изящна българска бродерия.
Не е пропуснато да се обърне внимание и на предучилищното възпитание у нас. Неговото развитие се свърза с името на Никола Живков, който освен че е основател на първата забавачница у нас, остава в историята и като автор на „Шуми Марица“ – песента, която е национален химн на България от 1886 до 1944 г. В детската градина, която той организира през 1882 г. в Свищов, се работи по метода на немския педагог Фридрих Фрьобел с неговите шест „дара“. Те представляват различни видове топки и кубчета. Германецът въвежда и разнообразни занимания, включващи подвижни игри, рисуване, шиене, изрязване на фигури от хартия и пр., много от които и днес намират приложение в детските градини.
Венецът, слагащ завършек на съответната образователна степен, е изпитът. Понастоящем покрай матурите непрекъснато възникват скандали, които не подминаха и тазгодишните зрелостни изпити. Но някога препитванията са били много тържествено и дори празнично събитие. Нека само си припомним Вазовите „Радини вълнения“ от знаменития му роман „Под игото“.
А ето какво гласи една дописка от Габрово, изпратена до „Цариградски вестник“ на 9 август 1858 г., чийто текст е поместен на едно от таблата в Националния музей на образованието:
„На 11 ч., в петък, изпитанието стана по желание на народа в двора на църквата „Света Троица“, за да имат възможност да слушат повече хора и за да се избегнат неприятностите от теснотата... Доволството и благодарността на народа... за дълго ще останат паметни в сърцата на учителите и учениците. Сега за изпитанието и образованието се хортува и в кафенетата, и по чаршиите между търговците, и между калфите и чираците в работилниците“.
И ето че след 158 г. оттогава подобно нещо няма как и къде да се види. Някога това е бил атестатът дали си добър даскал – като учениците ти демонстрират знания. Днес учителите се интересуват повече от делегираните бюджети и пишат високи оценки дори на двойкаджиите, за да покажат високи резултати.
Тъжно е, когато образованието се превърне в музеен експонат. А иначе е прекрасно, че има музей на образованието. Поне той може да ни напомня, че тъкмо просветата е тази, която ни води към просперитет и благополучие и неизменно е основен фактор за оцеляването ни като нация.
