Символът на българската воинска чест е запратен от народната власт в крайпътни тръни
Автор: Борис Цветанов
През 1980 г. Людмила Живкова е на официално посещение в Унгария. В протокола влиза участие в откриване на международна скулптурна изложба в Печ, градът на бойната слава на българските воини в битка с елитни хитлеристки части. Шефката на Комитета за култура решава да се положат венци в българското военно гробище край града (на кой от днешните управници, обикалящи света с вълшебното килимче на българския избирател, му хрумва подобно нещо?!).
По време на церемонията при нашата делегация идват старши офицер и възрастен цивилен. Офицерът отдава чест, старият човек просълзен прегръща Людмила. Той повече от три десетилетия се е грижил за военното гробище. „Заобичах – разказва – толкова българските войници, че макар и мъртви, ги имах вече за свои синове“. Преди две години човекът, посетил България като дълбоко скърбящ баща, поискал да положи цветя на гроба на Незнайния воин – своеобразна връзка със синовете си в своя град. И останал изненадан до отчаяние от факта, че в българската столица нямало паметник на Незнайния воин...
Наистина в света едва ли е имало още тогава столица без такъв мемориал. Най-старите били вече на над 160 години. Новите ни братушки – американците, открили такъв още през 1866 г. Англичаните строят своя символ на воинската чест през 1920 г. като му заделят място в емблематичното гробище само за крале и висши аристократи в Уестминстърското абатство. Година по-късно аналог откриват в Париж до самата Триумфална арка. В Канада – във военния мемориал в Отава.
За разлика от днешното безмозъчно време у нас, още веднага след Първата световна война започва повсеместно строителство на войнишки паметници. През 1922 г. се отчита, че е необходимо и национален паметник на Незнайния воин. Създаден е фонд. Във вътрешния двор на военното училище една площадка е наречена площад „Незнайния воин“. Деветнадесетомайци незнайно защо го прекръстват на „Български офицер“.
Идеята от 1922 г. постепенно замира, за да възкръсне през 1926 г., когато военният министър Иван Вълков (очернян за щяло и нещяло вече 60 години) определя комисия и възлага построяване на паметника на вече световноизвестния скулптор Андрей Николов.
По това време той е сред колорита на софийската бохема. Когато е в София (обикновено е в Рим), засяда всяка вечер в „Дивите петли“ с Александър Балабанов, Александър Божинов и Елин Пелин, докато всички някъде след полунощ заспиват по масите. Не се напива до забрава само в пирове в двореца.
Цар Борис III непрекъснато изсипва пари в бездънния му джоб, с част от които (а не със скулптури) си построява къща на ул.„Любен Каравелов“ с ателие, високо девет метра. Тъкмо царската благословия е в основата на военната поръчка, според моя приятел, изследователя на българската история Боян Драганов.
Мястото за монумента определено е атрактивно – градинката до източната стена на древната базилика „Света София“, дала името на столицата. Сметнато е, че то е най-подходящо за провеждане на държавни и военни церемонии.
На 8 юли 1931 г. Андрей Николов представя проекта си, но той не е одобрен от новия военен министър – бил твърде претрупан. А може би просто му е било трудно да брои до 17 – толкова били скулптурните фигури... Андрей Николов преработва идеята само за пет месеца и този път проектът му е приет.
Но идва редът на българския национален феномен, валиден, уви, и днес: журналистическа компетентност по всичко. Огромният бронзов лъв, полегнал на четириметровия мраморен постамент, веднага става обект на карикатуристи. Поемат го и майсторите на перото: „зализана котка на буржоазна кокотка“, писали те. И още: „нескопосана лъвица, приличаща повече на заспала котка“, „задрямало африканско животно“ и какво ли не...
Недостойната помия не повлиява на Андрей Николов и на 14 септември 1936 г. паметникът е готов за откриване. Вместо това следва „запечатването“ му с дървени конструкции по всички правила на бюрократичното изкуство.
До деня, определен в сесия на Народното събрание за „Българския Великден“ през 1941 г. По разпореждане на цар Борис III най-сетне мемориалът е освободен от дървения костюм.
Нека да видим какво е представлявал, защото само три години по-късно ще бъде пометен от „приятелския огън“ на американските бомбардировачи. Лъвът, символ на воинската чест, лежи върху гранитен постамент с надпис „На загиналите за родината вечна слава“. Рамкиран е с две уголемени копия на кръста от ордена „За храброст“. От двете страни има фигури на българки. От едната са две жени – в добруджанска и в тракийска носия, а от другата са нагиздени в македонска и поморавска премяна. Забрадките са олицетворение на мъката им. Ансамбълът се допълва от плачеща върба – символ на скръбта.
Тия подробности ги даваме не за друго, а защото искаме да станем съпричастни на борбата на едно патриотично семейство – Лина и Александър Лукови и дъщерите им Гергана и Кремена, които вече шест години водят неравна битка с държавническото бездушие за възстановяване на светинята, защото днешният паметник на Незнайния воин не е това, което е било, а лъвът изглежда като подхвърлен в тревата...
И тази печална гледка не е резултат от бомбардировките на американските съвременни братушки, предизвикани от обявената от филовци и компания символична война на САЩ, Англия и на не знам още колко държавици. Работата е главно там, че следдеветосептемврийска София ентусиазирано запретва ръкави да възстанови столицата, но към сградите се подхожда избирателно и това е лишило лицето на България от десетки емблематични здания.
Паметникът на Незнайния воин е последната (по-точно – никаква ) грижа за новите властелини, мнозина от които стават полковници, без да знаят какво е пушка. Черешката на тортата в нашия случай е, че иначе разпиленият от бомбардировките шведски полиран гранит от едър кристал и с особено черно-зелен цвят е използван от строителите на мавзолея за великия вожд и учител на народа.
Описаният от нас с подробности мемориал може да се види в пълна светлина само в един пътеводител на България на немски език от 1936 г., с автор забравения днес и забранен някога, защото бил звенар патриот, Георги Каназирски – Верин, оставил неотразими спомени за столичния живот от преди век...
Трябва обаче да се спрем на една подробност. Българската светиня, предназначена за държавни церемонии и военния водосвет, както казахме, е пометена от несимволичните американски бомбардировки. Но като знак от небето, от целия ансамбъл остава непокътнат лъвът. „Божи знак е това!“, сподели с ръка на сърцето в разговор с мен моят приятел, бивш военен, историк и специалист по библейски въпроси – Милчо Мирчев.
Оцелял несимволично, лъвът е „командирован“ да дреме в така нареченото „детско градче“ край Панчарево. По разпореждане на героя на всекинеделните запои във Военния клуб до прекратяването им лично от Вълко Червенков през 1952 г. – генерал Ванко Винаров, бивш съветски шпионин, лъвът е „заселен“ до някакъв мост на Искър край Горубляне.
През 1975 г. доблестните военни историци Ташо Ташев, офицер от старата гвардия и преподавател във Военната академия, и Р. Руменин намират лъва захвърлен из крайпътни трънаци до едноименния къмпинг в близост до двореца Врана.
Вметваме само, че във времето на мургавите ни сънародници можеше и никога да не бъде намерен.
Лъвът е поставен пред Военноисторическия музей. Но одисеята му не е свършила...
