Младоженците, които свързала мечтата за дом на село, се венчали в еленското Мийковци
Автор: Мария Симеонова
Неделна утрин е – тиха и свежа след нощния дъжд. Писък на гайда оглася простора, след нея рипва тъпан, а после и гъдуларят поема игривата песен. Започва тежка сватба, с обичаи и традиции от едно отминало време, за което само малцината старци в еленското село Мийковци все още си спомнят.
Невестата Анна е родена в крайдунавския град Силистра. Младоженецът Пламен пък е расъл под Сините камъни в Сливен. Цялата им рода и кумовете нямат дори шепа земя в Мийковци, ала малкото балканско селце легнало на сърцата им и тук младите избират да се врекат във вярност за цял живот. Известната къща в селото – „Турлата“, бе избрана за момината къща. За момковата рода и за кумовете пък бе нарочена Бялата къща, кацнала на високото, където дъхът спира от зелената хубост на Балкана.
Покрай мечтата за дом на село младите открили, че са родени един за друг. Запознали се чрез кумовете си Роси и Йово, които вече били гаджета. Заживели в столицата, но големият и шумен град не бил за тях. После се преместили на село, ала не случили с подходящото място. Сега живеят и работят във Велико Търново.
Общите им интереси са свързани с екологичното земеделие и грижи за земята. Те разработват и вече успешно поддържат сайта „Път към познание и добри дела“ – изцяло с позитивни новини.
В него споделят своя опит хора, които работят не само за своето благо, но и за обществото, като предпочитат да живеят на село и да произвеждат сами селскостопанска продукция. Други пък разказват личните си истории и за добрите неща, които им се случват в живота.
Фолклорът и традициите са в кръвта на младоженците, но за старата българска сватба знаят твърде малко. „Кой да ми каже, че женихът купува цървулите на булката и си ги държи в къщата до сватбения ден. Носи й ги, когато идва да я иска, но с по една паричка в тях“ – дяволито подхвърля Анна.
За подготовката на тяхната по-различна сватба се доверяват на бойната група общинари от Елена, които през миналата година вече натрупаха опит от подобна възстановка. Част от ритуалите – весели и тъжни, закачливи и потайни, организаторите взаимстват от съседното село Лазарци, а носиите за сватбарите са от личната колекция на Светослав Петров.
„Искаме да сме част от истинските български традиции. Тях ги има и в народната музика, и в хората, и в шевиците на носиите. Ние искаме да следваме тези традиции, но най-напред трябва да ги опознаем, да ги възприемем като наши, да ги възродим в своя живот и после да помогнем на други хора да се докоснат до тях“ – така обясняват Анна и Пламен избора си да вдигнат сватба, каквато са имали предците.
В момковата къща на този ден е най-весело. Подготовката на младоженеца започва с ритуалното бръснене, което си е истинско свещенодействие. След пристигането на музикантите емоционалните градуси се вдигат, извиват се хора, а менчето с вино върви от ръка на ръка.
След майчината и бащината благословия време е женихът да тръгне за своята невеста. Както повеляват местните обичаи, когато къщите на младоженците са наблизо, вестителите вместо коне яхат тояги, закичени с венци и хлопки, и докато стигнат дома на булката веселбата става още по-голяма. Там за добрата вест, че сватбарите пристигат, мъжете получават добри дарове.
И в къщата на булката шетнята започва от ранни зори. Най-близките й дружки я гласят на чардака. Разплитат последната й моминска плитка и заплитат косата й в две невестини.
Родата на младоженеца напира за момата, но откупът е голям – две кесии, пълни с пари, трябва да даде Пламен на близките на момичето. Бащата на Анна пък е подготвил изпит за кандидат-зетя. Но момчето показва, че го бива и в цепенето на дърва.
Кумата носи булото – червено е, да предпазва невестата от завист и зли духове, та нали челяд ще ражда. Кумата три пъти го прекарва над главата й, два пъти тя го отхвърля и чак на третия се съгласява да го сложи.
Музикантите подхващат песента „Ела се вие, превива, мома се с рода прощава“. Никой не крие сълзите, дори и неколцината баби от селото, които въздишат по отминалата младост и редят спомени за техните сватби, които били също като днешната.
Кумът повежда булката към Бялата къща, която ще стане нейният дом. Младоженците и най-близките им преминават по конопено платно, насипано с жито, до арката, където с подписите си ще скрепят своя съюз по правилата на гражданския брак.
Своята благословия за Пламен и Анна дава нейният баща. Той захранва новото семейство с късчета хляб, потопени в мед, та и съвместният им живот занапред да е сладък.
Свекървата пък подканя булката да нарами кобилицата с менците и да отидат за вода на чешмата. Тук тя я придумва да свалят булото и да нагласят сокая. Ще го носи, докато в дома й влезе първата снаха, на която ще го предаде.
Сокаят е забраждане, което красяло главите на омъжените жени и се поставяло на главата на булката след сватбата. Още като мома тя украсявала месала (бяла кърпа), дълъг 4-5 метра, и прикрепяла извезани от нея сокайни шевици. Останалите части от покривалото за глава били от сокая на свекървата.
Ако тя вече имала женен син, със свекъра поръчвали нови части за забражденето на снахата, като за събирането на монетите помагали близки и роднини. Омъжените жени носели сокая до сватбата на първия си син, а тези, които имали само момичета – до дълбока старост.
Един сокай по онова време струвал от 500 до 800 гроша. Тези със сребърни и позлатени кръжила излизали още по-скъпо.
Това харчене на пари за женска хубост никак не се нравело на еленските чорбаджии, защото жените стъпвали царствено и приличали на болярки. Еленският първенец хаджи Иван Кисьов дори издал самолична наредба, чрез която забранил носенето на сокаите и забрадките във вид на корони, окичени с нанизи, жълтици и сребърни монети.
Като забелязал, че неговата наредба не се изпълнява от всички, той наредил вън от черковните врати да стои един общински служител с брадва в ръка, за да прибира, ако трябва и силом, от главите на жените сокаите, да ги съсича и връчва на съпрузите им.
Както повелява народната традиция, булото на невеста Анна бе оставено на зелено дърво, а с водата от менците тя поля дръвче, което ражда.
Щастливото събитие продължи на поляната с голяма веселба, която дори рукналият отново дъжд не спря.
