Лясковският манастир „Св. св. Петър и Павел“ някога бил средище на богат духовен живот
Автор: Стоян Калпушков
Петропавловският манастир води началото си от Втората българска държава, като изграждането му се свързва с братята Асен и Петър. На високото Арбанашко плато, върху непристъпни скали, извисяващи се над Горнооряховската низина, някога се издигала здрава крепост, която бранила тяхното имение. Тук те взели решение за въстание против византийското робство и обещали, че при успех на това място ще вдигнат манастир. Асеневци изпълнили думата си и в края на успешното въстание съградили светата обител, която нарекли „Св. св. Петър и Павел“.
Далечната й история се гради на различни предания. По време на турското робство манастирът е бил сигурно убежище на редица революционни дейци. През пролетта на 1700 г. е подготвено въстание от вдовицата Мара, син й Стоян и Мирчо войвода. Манастирската поляна е сборно място на въстаническата чета на Капитан дядо Никола през 1856 г. Светата обител е център и на въстание, организирано от Хаджи Ставри в лето 1862, по препоръка на Г. С. Раковски. В Петропавловския манастир често отсядали по комитетски дела Васил Левски, отец Матей Преображенски, даскал Бачо Киро, Георги Измирлиев, Иван Семерджиев и др.
След Освобождението 1877-78 г. в него е уредено сиропиталище за пострадалите от войната с управител видния възрожденец Добри Войников. Тук пребивава известно време и Васил Друмев, когато е осъден на заточение от Стефан Стамболов.
Когато става митрополит, Иларион Макариополски осъществява идеята си да се основе в Петропавловския манастир българско богословско училище. За целта той дава от джоба си 15 000 гроша. Откриването на школото става и с помощта на изтъкнатите наши възрожденци Недю Жеков и д-р Васил Берон и се извършва на 11 май 1874 г., в деня на св. св. Кирил и Методий. Епископ Климент оповестява: „Откривам първия лъчезарен храм на българската духовна наука“.
Първоначално учебни занятия се водили сутрин и следобед, но впоследствие само преди обяд. Записани са 14 младежи от 11 общини, като броят на тези от Търново зависи от това колко са от другите общини.
Отначало учители са Недю Жеков и Христо Брусев, двамата от Лясковец, а впоследствие към октомври 1874 г. идват архимандрит Теофил Добринов и Йосиф Стоянов. През втората учебна година дошъл и дългогодишният преподавател от Елена Никифор Попконстантинов.
По-късно Търновската митрополия призовава и габровските учители Петър Генчев и Иван Гюзелев, родени в Лясковец, както и Нестор Марков от Хасково. Тримата даскали били току-що освободени от затвора в Търново, където били хвърлени по обвинения, че са участвали в Априлското въстание.
Руско-турската освободителна война наложила закриването на богословското училище. След края й, по настояване на Екзарх Йосиф, училището функционира от 1882 до 1886 г. като Петропавловска духовна семинария с шестгодишен курс на обучение. Тя е благоустроена със средствата, отпуснати от княз Дондуков-Корсаков, който я посетил след Освобождението. Неин ректор по това време бил епископ Климент (по-късно митрополит Търновски).
Най-видните питомци на Богословското училище са дякон Иларион Пенчев от с. Церова Кория, Великотърновско – отпослешен Неврокопски митрополит, дякон Григорий Захариев от Стара Загора – Витолски митрополит, а Петропавловската духовна семинария завършват проф. В. Н. Златарски, историкът Никола Станчев, Моско Москов, Димитър Цухлев, Моско Гайдаров, държавникът Стоян Костурков и др. Сред известните възпитаници са и проф. Беньо Цонев от Ловеч – един от класиците на българското езикознание, и Юрдан Трифонов от Плевен, известен езиковед.
