Още в началото на форума българите са обвинени, че се канят да претопят гърците и да им отнемат езика
Автор: Диана Славчева
Много е изписано за несправедливия Берлински договор. Всички знаем какво ни е причинил и каква черна страница от нашата история е. Казвано е и повтаряно в кратце кой каква шапка ни е скроил. Но детайлите от преговорите, довели до унизителните за България клаузи, са почти неизвестни.
И няма как да са, тъй като протоколите от конгреса в Берлин досега са обнародвани единствено през 1885 г. в издание на книгопечатницата на Янко С. Ковачев в София, като преводът на документите е дело на Тодор Икономов.
В предговора си той изтъква: „На какво законно основание е станало всичко това и трябвало ли е да стане, туй знае само високото Берлинско събрание. Нека се помъчи, ако може, да го разбере и българският читател из предлаганите по-долу протоколи и нека си управя мислите и стъпките съобразно.
За българина делото на Берлинския конгрес е дело нечисто, дело необмислено и има нужда от дълбоки поправяния...“ – обобщава известният наш писател, публицист, издател и политик, един от най-видните ни възрожденски учители и участници в борбата за създаване на независима Българска екзархия.
Въпреки възмущението си, той до последно е таил надежда, че „пред нашите справедливи искания и пред нашето настояване за тях Европа не ще остане глуха и безчувствена, както не е останала глуха и към представленията на нашите слаби съседи, когато тези представления са ставали от нарочени представители в Берлинския конгрес“.
Но не би! Великите сили си остават „глухи и безчувствени“ към болките на народа ни. А защо е така, можем сами да разберем, ако надникнем в протоколите от заседанията, водени в Берлин.
Първият от тях е от 1/13 юни 1878 г. и започва с тържественото заявление: „Силите, които са подписали Парижкия договор на 18/30 март 1856 г., като се въодушевяват от мисълта за общ интерес и от духа на примирението и мира и са се решили да изпитат всички заедно положението, което произтича за изток от последните събития, долуизброените пълномощници на Германия, Австро-Унгария, Франция, Англия, Италия, Русия и Турция са се събрали на конгрес в Берлин по повикванието на Н.В. Германския император“ (следва изброяване на присъстващите представители на различните страни).
Заседанието започва с избирането на германския канцлер, назован като княз Бисмарк, за председател на конгреса. Той взима думата и след казионните благодарности за „симпатичните чувства“ на своите другари към Императора и за честта, която „му правят“, като му поверяват „председателстването на това високо събрание“, той без да губи време делово предлага за секретар на Конгреса германския посланик в Атина Г. Радович, а за негов помощник – граф Де Муи, първи секретар на френското посолство в Берлин и покрай всичко останало – действителен съветник на самия Бисмарк. Управлението на архивите, пак по негово предложение, е поверено на Г. Бухер – таен съветник при външното министерство на Германия.
Единодушното приемане на всичко, което предлага германският канцлер, му дава основание във встъпителната си реч да заяви: „Позволявам си да погледна на това съгласие като на пръв залог за благополучното довършване на нашата обща цел“. А каква е тя? Както Бисмарк сам я формулира, това е да се „подложи делото на Сан-Стефано на свободно разискване на кабинетите, които са подписали трактатите на 1856 г. (Парижкия договор) и 1871 г. (Франкфурктския мирен договор, сложил край на Френско-пруската война, съгласно който Германия получава във владение френските провинции Елзас и Лотарингия. Те са върнати на французите с Версайския мирен договор от 1919 г., б.а.). Предстои ни да осигурим с общо съгласие нови гаранции на мира, от който Европа има такава голяма нужда“.
Председателят на Конгреса предлага някои свои бележки съм процедурата. Покрай другите му настоявания, той споделя мнението, че вместо предстоящият договор да се разглежда член по член, е по-добре „да се наредят въпросите според тяхната важност“. И тъй като въпросите за границите и устройството на нашата страна най-много били интересували Конгреса, Бисмарк предлага „да се почне най-напред с обсъждането на онези точки от Санстефанския договор, които се отнасят до бъдещото устройство на България“. След което прави уговорката, че не се съмнява, дето всички „единодушно признават нуждата да се пази тайна върху разискванията“ на този форум.
Предложенията на канцлера са одобрени с пълно съгласие. Княз Андраши добавя, че и той е на мнение „да се почне именно от българския въпрос“. В същия смисъл е и изказването на лорд Биконсфилд (по-популярен у нас като Бенджамин Дизраели, по това време министър-председател на Англия), който изтъква, че „за разрешаването на предстоящите трудности най-съществената стъпка е да се разгледа на първо място и без отлагане българският въпрос“.
И така, предложението разискванията да започнат именно с това бива прието единодушно. Преди да се пристъпи към това обаче, Дизраели отбелязва, че пред Конгреса се изправял един неотложен въпрос от „голяма необходимост“ – за пребиваването на руските войски до Цариград! Лордът го намирал за „неправилно и опасно“ – както за двете воюващи страни (Турция и Русия), така и „за интересите на Европа“. Британският премиер споделя, че се боял от това, че двете войски са в такава близост, „защото една случайност, един лъжлив слух, могат да предизвикат големи нещастия, дори и превземането на Цариград“!
И тъй като Бисмарк отбелязва, че това няма как да се разгледа „с някаква полза днес“, дава думата, ако желае да я вземе, на руския представител. Княз Горчаков обявява, че Русия се е съгласила да вземе участие в Конгреса „само с условие да се избягват всякакви укори срещу примирието“. Той пояснява, че не трябва да се разискват причините и обстоятелствата, довели до Санстефанския договор и пояснява, че задачата на руския император е била да даде на християнските поданици на Високата порта автономно съществуване, „обезпечено с действителни гаранции“.
Намесва се и граф Шувалов, който възразява на Дизраели, че настъпването напред на руските войски е станало по причина на влизането на английската флота в Босфора. А що се отнася до страховете на лорда за „внезапното превземане на Цариград от руските войски“, то по думите на Шувалов „подобна случайност не е възможна“. Накрая на изказването си той коментира, че с повдигането на неуместни въпроси и искания положението не само ще се влоши, но и ще стане „по-лошо и по-трудно“.
От създалото се напрежение между английските и руските представители Бисмарк се измъква като заявява, че се колебае да признае, че този въпрос е от компетентността на Конгреса. „Тъй поне мисли германското представителство“, измива си ръцете председателят и обявява „случката за приключена“.
След като се взима решение следващото заседание да е на 17 юни от 2 часа следобед, британският вътрешен министър (също участник във форума) маркиз Салисбюри обявява, че се готви да предложи на него обсъждане на въпроса дали не трябва да се приеме на Конгреса и Гърция. На което княз Горчаков отвръща, че покана за свикването на форума е отпратена до силите, подписали Парижкия договор, и ако Конгресът отстъпи от първоначалните си разпореждания, тогава не само Гърция ще поиска да участва на събранието.
Второто заседание се състои на 5/17 юни 1878 г. Както се заканва на предишното, маркиз Салисбюри прочита предложението си, че Гърция трябва да се представлява на конгреса. В мотивите си той изтъква, че и неговото правителство не е отишло на Балканите, за да завоюва земи, „а да избави християнските населения от теглилата“. Затова и започнатата с такива намерения война „очевидно трябва да свърши с такъв мир, който ще носи печата на същите чувства“. Затова и разискванията на форума следва да са подчинени на това „да се подобри съдбата и да се обезпечи благосъстоянието на тези от турските области, които са били театър на доста плачевните страдания и злочестини“.
Маркизът обаче подчертава, че християните в тези места се разделят на две части с различни интереси и с „противоположни симпатии“. Той отбелязва, че „приятелските връзки, които едно време съединяваха гърците и славяните в Турция, напълно са се разкъсали. От съюзници двете народности (?) са станали съперници. Славяните са се отцепили от гръцката патриаршия и са се обединили около ново черковно учреждение. В много места, населени с гърци и българи, въпросите кой да владее местните църкви са довеждали населенията от двете народности до големи препирни и даже до ожесточени борби.
Сега, вследствие на последните събития, спречкванията са се усилили и разпалените страсти напълно са отдалечили двете племена едно от друго“ – коментира Салисбюри. И обръща внимание, че въпросът не бил само за „някакво си различие в мненията за черковното управление“. А ето за какво ставало дума: „Гърците имат право да се боят и за подчинението на тяхната черква, за изгонването на техния език и за поглъщането и постепенното изчезване на тяхното племе, ако на техните съперници се даде преобладаващо положение“!
Изкарвайки българите по-страшни и от чудовища, така яростно бранещият гърците английски благородник изтъква, че видите ли, „тези две племена не са поставени пред конгреса на същата равна нога. Славяните се защитават в тая зала от един силен и войствен техен брат по кръв и по вяра (очевидно маркизът визира Русия, макар руснаците да са братя по вяра и с гърците). Гърците, напротив, нямат тука за представител нито един народ от същото племе“.
Та затуй правителството на Нейно Величество Кралицата се притеснявало, че „взетите при такива условия решения не ще задоволят гръцкото племе и не ще успокоят нито турската империя, нито Европа“.
Оттук насетне думите му стават все по-сърцераздирателни. И красноречиво обрисуват едни дълбоки симпатии, които Великите сили питаят към гръцките страдалци, дето са заплашени от злите българи да им „изгонят“ езика и да погълнат племето им. „За страхуване е – изплаква маркизът, – че ще се появят нови движения между тоя народ (сиреч гръцкия), толкова привързан към своята вяра и своята народност, когато той се убеди, че Европа го е оставила и го е отдала под господството на едно племе, което няма никакво съчувствие към него“!
Не е за вярване, че такива думи са се редели на този висш форум! Но факт.
Та затова Англия предлага на Конгреса „да се приемат представители на Елинското царство като защитници на гърците, да се намесят в разискванията на събранието или поне да присъстват на всичките заседания, в които ще се разглеждат въпроси, които касаят интересите на гръцкото племе“.
Председателстващият Бисмарк отлага разискванията по този въпрос за следващото заседание, за да се помисли „по кой начин гръцкият представител може да се приеме по средата на конгреса“, тъй като това влиза в разрез с процедурата, а вероятно и с международното право.
В същото време княз Горчаков възразява, че би желал на руските пълномощници да се гледа не като на представители на славянските интереси, но и на всички християнски населения в Турция. Той обявява предварително, че ще се присъедини към решенията в полза на гръцкия народ и че дори ще поиска за гърците в турската империя същата автономия, каквато се дава и на славяните. А относно забележката за вероизповедателското разцепление между Гръцката патриаршия и Българската екзархия, графът отбелязва, че всъщност то не съществува, а има разделение само в мнението за йерархията.
И тук се изтъпанчва един от представителите на Франция – Г. Деспре, който предлага от името на френската делегация „Негово Елинско Величество да си назначи един представител, който ще излага съображенията на Гърция, когато ще се урежда съдбата на пограничните на царството области, и който ще се повиква всякога, когато пълномощниците намерят това за нужно“.
Това също остава за гласуване на следващото заседание. И дума не се обелва да се повиква в подобни случаи и представител на България. А дневният ред на разискванията започва именно от обсъждането на онези членове от Санстефанския договор, които се отнасят именно до нашата страна. И Бисмарк зачита първата алинея на чл. VІ: „България се въздига на автономно васално княжество с християнско правителство и народна войска“.
Незабавно думата взима Дизраели. „Най-главният стремеж на Санстефанския договор в неговите членове за България е било да унизи Турция до такава степен, че да стане полузависима от силата, която й е наложила този договор“ – размишлява той. След което обръща внимание, че имало едни други опасности, от които участниците в конгреса трябвало да се страхуват. И ето какво има предвид: „Гръцкото население в Нова България ще се подчини на славянското болшинство и вероятно гръцкият език ще изчезне и гръцкото племе ще бъде погълнато“!
Освен това той уточнява и че появата на една нова морска сила на Егейско море няма как „да не се посрещне със съжаление от страна на съседните до Средиземно море държави“. Затова заявява: „Според моето мнение, лекът срещу тези вредни последствия стои само в изменението на членовете, към разглеждането на които сега пристъпяме. Ако България би се простирала не до Егейско море и до Охридското езеро, а само до Балкана откъм юг, и ако другата част от областта би си останала под властта на султана, тези опасности биха се намалили и даже съвсем биха изчезнали.
В този случай нова морска сила не ще се появи на Егейско море и многочисленото гръцко население, което сега се заплашва да бъде погълнато от славянското болшинство (излиза, че славяните са повече от многочислените гърци, б.а.), ще си остане при сегашното си политическо положение, а на Портата ще се даде такава стратегическа граница, която лесно ще може да възпира бъдещите нашествия (?!)“.
Правейки уговорката, че нито на Цариградската конференция, нито в други случаи Англия е приемала, че да се спаси от „злоупотребите и притесненията“ от страна на турското правителство, християнското население в Турция трябва да се „извади от политическото господарство на Портата“, Дизраели предлага автономното васално Българско княжество да се ограничи в онази част от Турция, която лежи на север от Балкана, а Румелийската област и всичко останало на юг от Стара планина да остане под пряката политическа и военна власт на султана.
Думата взима граф Шувалов, който отбелязва, че на Цариградската конференция границите са очертани от представителите на Европа и са съобразени с „етнографските условия на българския народ“. На което Бисмарк отвръща, че руските съображения ще зависят твърде много от подробното разглеждане какво устройство ще се даде на България от юг на Балкана.
Затова допуска, че ако представителите на Англия могат още сега да осветлят Конгреса относно идеите си за управлението и учрежденията, които ще се устроят на тази територия, тогава руските пълномощници ще могат, може би, по-добре да се произнесат върху английските предложения. Но Дизраели споделя опасенията си, че „подобно изложение в сегашното заседание би повлекло към други подробности“ и затова желае да отложи отговора си по тази част за следващото заседание.
Бисмарк също е съгласен това разискване да се отложи. Намесва се и граф Андраши. Той е на същото мнение, но обръща внимание, че въпросът има две страни, които следва да се обсъдят. Едната е политическа и по нея трябва да се вземе решение ще има ли автономна васална България с християнско правителство, а втората се отнася до това какви ще са границите на тази България.
От изказването му става ясно, че що се отнася до политическата страна на въпроса, Австрия няма какво да възрази.
Но тя се интересува твърде много от границите, „защото това касае да се определи положението на България било спрямо съседните страни като Сърбия, било по отношение към западните граници, които попадат в кръга на австрийските интереси“ – категоричен е графът и покрай това вметва, че според него е необходимо в частните преговори между руските и английските пълномощници да вземе участие и един австрийски представител. Но по принцип не се колебае още отсега да одобри пограничната линия, предложена от Дизраели.
Подхващайки думите на Андраши, Бисмарк казва, че гледа на частните и приятелски събрания на пълномощниците като на „твърде добро средство да се приготвят въпросите за подробности и за редакция“.
Според него, основната работа на общите заседания на Конгреса трябва да се ограничи до съгласието върху принципните въпроси. След което ще се пристъпва към второто четене и към редактирането на текста, който ще замени членовете на Санстефанския договор.
Затова председателят на Конгреса насърчава пълномощниците „да си разменят в частни събрания възгледите върху различията, които ги делят“, като „съобщят на своите другари“ резултатите от своите разговори.
Така се стига до оформянето на дневния ред на следващото заседание, насрочено за 7/19 юни. Като първа точка в него се залага въпросът за приемането на гръцки представител на конгреса; на второ място ще се разглежда английското предложение на България; третата точка е отредена за евентуалното контрапредложение от страна на Русия и ако се наложи, на четвърта позиция ще се обсъди проектът, до който би могло да се стигне от съгласието на представителите на трите сили – Англия, Австро-Унгария и Руската империя.
