Николай Хайтов имаше редкия талант да приковава вниманието на публиката и да предава емоцията си на аудиторията, без значение дали е съставена от учени, обикновени работници или ученици
Писателят имал идея за документален филм по негов сценарий за гръцките въстания с участието на българи
Автор: Станко Михайлов писател и режисьор
През 1960 г. бях окръжен кореспондент в Бургас на най-популярния по онова време многотиражен и четен наш вестник „Народна култура”. Като такъв, а и заради други дейности в културната област, често ми се налагаше да ходя в София. При едно от тези посещения се запознах с Николай Хайтов, който бе постъпил наскоро във вестника като редактор и вече начеващ писател.
Не ме отмина приятелска близост и с бъдещата му жена – покойната вече Жени Божилова: чернокоса, лъчезарна, дружелюбна, жизнена, която тогава беше негова колежка като преводачка в изданието.
Щом свършех задълженията си из съответните отдели, хлътвах в стаята на Николай за размяна на някои общи приказки, след което поемах обратния път за Бургас. И това продължи година-две, през които ставахме все по-близки и потребни за взаимни разговори: той каже едно, аз друго, като в нередки случаи към нас се присъединяваше и Жени.
И тогава в Бургас неочаквано получих пощенска пратка от Хайтов с неговата първа книга с разкази „Искрици от огнището”, издадена от „Народна младеж” през 1959 г.
На гърба на корицата той беше изписал: „На Станко Михайлов – с най-приятелски чувства и пожелания за скорошен реванш. Николай Хайтов“. А когато само дни след това ми се обади по телефона да попита дали съм я получил и му потвърдих с благодарност, той допълни: „Е, аз също ти благодаря, че я приемаш със сърце. Така вечер ще я четеш и ще се преспиваш с нея”.
Колегиалната ни близост постепенно се прероди в приятелство, когато през късната и дъждовна есен на 1962 г., след спечелен национален конкурс, отидох на работа в София като млад асистент-режисьор в „Българска кинематография”.
Независимо от това, продължих да пиша във вестника.
И понеже мъчително тежко изстрадвах раздялата с двете ми малки деца, скоро след това отпечатах на първа страница в него обширна статия, озаглавена „А децата?”. В нея остро осъждах семейните разводи, следствие на които децата от брака най-често оставаха без родителски грижи, обич и ласки като сирачета. Този проблем публично се поставяше за пръв у нас с такава острота.
Статията толкова бурно бе приета от читателите, че се откри дискусионна трибуна за всеобщо мнение и оценки, които достигаха до стотици. Всички хвалебствено ме подкрепяха, освен много известния тогава юрист, преподавател, специалист по семейните проблеми, общественик проф. Нисим Меворах (баща на поета Валери Петров), който в същия вестник ми отправи няколко укори в областта на правосъдната система, макар че нямаше как да я познавам толкова компетентно.
Тъй или иначе, след въпросната статия Николай Хайтов изрече толкова добри думи за нея, че от него момент станахме почти неразделни (може би бе толкова чувствителен към темата, защото самият той вече бе минал през два разстроени брака с деца, за които тогава не знаех).
Освен че се виждахме в редакцията ден през ден, дълго време през 1963-1964 г. почти всяка неделя в 10 часа предиобед ме канеше у тях на гости в тогавашния им апартамент срещу паметника на „Патриарх Евтимий”.
Щом влезнех в хола, той веднага пристъпваше към мен и сядаше на дивана от лявата ми страна. Жени пък след минути ни поднасяше своя домашен кекс с чаша горещо какао и двамата започвахме разговорите ни за едно-друго, които продължаваха до 12 часа.
По-късно Хайтов пак ми подари с автограф и другата си книга „Пътеки”, издадена през 1968 г., представляваща сборник с едноактните му пиеси „Лодка в гората”, „Пътеки” и „Кучета”, върху която написа: „На Станко Михайлов, с най-добри чувства“.
През това време той беше вече надвишил очакванията на приятелите, колегите и читателите с новите си издания, пиеси, а вече и с филмите си.
Просто нямаше умора в писането, пътешествията из далечни страни, отпечатването на нови и нови книги, сменянето на една творческа дейност с друга, даването на интервюта и т.н.
В тези години той добиваше все по-голяма популярност, почит, признание, награди. Стана, доколкото помня, и главен редактор на сп. „Родопи”, където го посещавах на разговори, а после и директор на Творческия фонд към Съюза на българските писатели.
Но понеже и аз започнах вече да снимам като сценарист и режисьор първите си сатирични филмови импресии, документални, научнопопулярни и други филми, да получавам награди и пр., освен вече познавайки „писателското ми перо”, след като при една от срещите ни каза, че съм имал изразителен, метафоричен език и пр., неочаквано ми предложи да заснема филм по негов сценарий за гръцките въстания с участието на българи.
Но понеже аз пък вече бях внесъл в Студията за научнопопулярни филми проект за Атонския манастир, веднага споихме идеите си и пристъпихме към реализация.
Хайтов ми даде разширен документален текст за историческите въстанически събития в Гърция с участието на българи. Аз написах моя и лично го дадох на директора на Студията Чуковски, като останахме да чакаме отпускането на валутни средства и да тръгваме за Атон.
Но ядец! Когато двамата хлътнахме при министъра на финансите да ги получим (мисля, че се казваше Коларов и бе внук на Васил Коларов), ни отказаха поради липса на валута, като после лично получих и официално писмо от доскорошния ни премиер Пламен Орешарски, който тогава бе началник на финансовия отдел. Така че нищо не стана с намеренията ни.
През послешните години се случваха и още какви ли не общи преживявания, вълнения, споделяне на разни идеи и пр. Но при все, че беше вече полетял в други орбити в търсене на писателската си обреченост, Хайтов не погаси скромността, сърдечността и отзивчивостта си, нито се покори на надменността в целия неприязнен ръст, на каквато в много случаи е способен човекът.
И затова, когато през 2001 г. при завръщането на Симеон Сакскобургготски в България да заеме премиерския пост, а аз бях поел задължението като кандидат-депутат на 39-о Народно събрание да предложа подходящи личности за депутати в новия парламент, номинирах и Хайтов.
Той вече беше председател на Съюза на българските писатели. Един ден го повиках да дойде пред Столичната библиотека да се поразходим сред сергиите с книги, а и да поговорим за това, което бях намислил.
Знаейки вече много добре богатия му обществен опит, знания, социалната отзивчивост, безсънна работливост и пр., реших да му предложа да стане депутат, но той обаче с категорична решимост отказа.
За последен път го видях на смъртния му одър, когато отидох в черквата да се простя с него, преди да бъде положен във вечния си дом. И тогава – пак за последен път, видях и Жени с вече възмъжалите му деца от предишните бракове.
Повече от 30 години не се бяхме виждали с нея. Когат й изразих съболезнованията си, я запитах приглушено: „Жени, забравихме се вече. Помниш ли кой съм?”, Изненадващо за мен тя отговори: „Как бе, Станко… Не говори така. Веднага те познах“.
Връщайки се към спомените си за Хайтов, се сещам за случай, на който неволно станах свидетел. Беше през 1963-1964 г. Вече бях се преместил в София, а той бе достигнал своите творчески върхове като директор на Творческия фонд на Съюза на българските писатели. Аз все още нямах редовна работа в Киноцентъра, освен краткотрайните договори като асистент-режисьор. Нито имах софийско жителство, нито родители – кръгъл сирак съм още от малък, нито кръвни близки, нито пари, освен задължения към двете ми деца... Живеех на свободен наем и все чаках отнякъде да цъфне някое плодно клонче сред тежката ми материална нищета.
Поетесата Лиляна Стефанова – тогава завеждащ отдел „Поезия” във в. „Литературен фронт”, на който години преди това бях окръжен кореспондент в Бургас, искаше дългосрочно да ме командирова в Кремиковци. Но отказах, защото по поръчка не мога да пиша. На моето място прие да отиде Георги Джагаров, защото по това време и той беше изпаднал в материална окаяност. Но Лиляна не се съгласи.
Поетът Владимир Башев пък беше заместник главен редактор на вестника и обеща да ми изплати авансов хонорар за няколко мои стихове. Но и това не стана.
Препоръча обаче на Хайтов да бъда подпомогнат с определена помощ от Творческия фонд. Той мигом се съгласи и… нетърпеливо зачаках час по-скоро това да стане, та да живна малко материално. Но и тази надежда се запротака с дни.
Влязох първия път при него в кабинета му и се уговорихме да ми помогне без отлагане още през идната седмица. Но не би. Повторно отидох, но пак нищо не стана. Забавих седмица и пак влязох при него за трети пъти, със заканата да бъде последно, защото през тези дни бях вече натрупал доста разрушени надежди.
Заварих го да говори прав по телефона. Докато чаках да свърши разговора, застанах до вратата. И както говореше уж откъслечно с „Да”, „Не”, „Добре” и… изведнъж гласът му прогърмя като при светкавична буря, заоблачила целия небесен простор.
Такива гневни викове се понесоха, че не знам как не се срина кабинетът му.
Видях се в чудо и не знаех какво да правя: да бягам ли, да пристъпя към него и опитам да го успокоя ли, или да му заговоря… Съзнавах, че никаква словесна кротост и благоразумие не можеха да възпрат душевните му взривове, затова, видял безплодността на което и да е мое разумно решение за подкрепа, продължих вкаменено да стърча в изправената си стойка.
После Хайтов се смълча и застина зад бюрото си, устремил красивите си зелено-сини очи в моите. Постояхме така безмълвно загледани един в друг, когато по същия спонтанен начин и аз отроних „Друг път ще се видим” и рязко напуснах кабинета му.
Но едва в него ден видях какъв буреносен ураган е бил моят приятел Николай Хайтов. Един непобедим дух от духовна мощ, сила, достойнство, талант, глас, упорство и мъдрост, но и от достолепна гордост, и то без нито грам робска ранимост и унизеност.
