В Института „Люмиер“ в близост до френския град Лион се пазят само 16 наши киноленти
Автор: Жан Соломонов Снимки: Авторът
Замъкът – така жителите на Монплезир, малкото селце край нявгашния Лион, наричали внушителната къща на хълма, собственост на братята Огюст и Луи Люмиер. Зад нея се простирали хангарите на семейната фабрика за филмови плаки, ленти и хартия.
Порталът, през който влизали и излизали работниците, отдавна е влязъл в летописа на седмото изкуство. Той е в центъра на сюжета и името на първия филм в историята: „На излизане от фабриката”. А замъкът днес е известен като Института „Люмиер”.
Останките на стария хангар, където са се произвеждали филмите, са покрити със стъклен похлупак, оградата е тапицирана със 152 табелки, носещи имената на прославени кинодейци, а върху всяко едно 269-те кресла в залата блести табелка с името на някоя звезда, позната ни от големия екран.
Създаден през 1982 г., Институтът съхранява 1405 филма, стотици книги, албуми, афиши и фотоматериали от историята на световното кино – от първите му стъпки до ден днешен. Тук се провеждат семинари, курсове по операторско майсторство и разбира се, фестивали.
Нашето място тук
„Ще ви разведа с удоволствие из нашето съкровище на Али Баба – усмихва се приветливо Арлет Борболус, завеждащ документацията на Института. Българската ни колекция съдържа само 16 филма, като първият „Героите на Шипка” на Сергей Василев е от 1955 г., а последният е „Чуй петела” от 1978 г. на Стефан Димитров“.
Внимателно си преписвам списъка с българските киноленти, пазени в хранилището: „Урок по история” на Лев Арашатам (1957), „Звезди” на Конрад Волф (1958), „Стубленските липи” на Дако Даковски (1960), „Пленено ято” на Дончо Мурдаров (1962), „Слънцето и сянката” на Рангел Вълчанов (1962), „Тютюн” на Никола Корабов (1963), „Веригата” на Любомир Шарланджиев (1964), „Горещо пладне” и „Отклонение” на Зако Хеския (1965), „Иконостасът” на Христо Христов (1969), „Таралежите се раждат без бодли” на Димитър Петров (1970), „Изпити по никое време” на Иванка Гръбчева (1978) и двата филма, които цитира моят любезен гид.
Добавете към това двадесетина стари броеве на списание „Киноизкуство”, което младите ни читатели, разбира се, не познават; две-три книги с критични статии и няколко по-нови афиша, които пишещият тези редове преди година донесе тук с надеждата да си измием очите, и вече имате пълна представа за беднотията на българското участие в тази светая светих на седмото изкуство.
Дали в тези трудни времена някой в министерството ще се замисли за престижа на българското кино – не се наемам да кажа, но силно се надявам най-сетне това да стане. Все пак една пауза от 38 години е твърде много за лицето ни пред Европа. Не съм забравил изложбите ни в Лувъра и други наши изяви. Но киноизкуството има своите постижения през този период и ако не ги показваме на света, ще има да ни питат какво става с него.
Жива верига пази руините
Ако някой си мисли, че във Франция борбата между културното наследство и новото винаги се е водила по правилата на кавалерския кодекс, трябва да му кажа, че дълбоко се лъже.
До 1970 г. паркът и къщата на Люмиер тънат в бурени и забрава. Бившите фабрични помещения – също, и дори са застрашени от самосрутване. А наследниците са толкова много и така пръснати по света, че да се търсят и убеждават да инвестират в поддръжката е като да правиш дупка в морето.
Бившето село отдавна е в границите на Лион. През него минава метро, развихрило се е строителство и кметството решава да събори ненужните и опасни останки, за да построи нещо „по–полезно” в хубавия парк.
Но киното вече е световна сила със своята памет и традиции. Едва разчула се новината, и актьори, режисьори, оператори, техници и любители на седмото изкуство се ступват тук в жива верига, за да бранят с телата си от булдозерите неговата люлка.
Денем и нощем са стоели на смени. Сред тях са много имена, които са влезли в енциклопедията на киното, но нека спомена само режисьора Бернард Таверние, днес директор на Института. Кафененцата от квартала се надпреварват да носят топла храна на барикадите, а пресата, радиото и телевизията надават вой до небесата. Машините, разбира се, са спрени! Но докога?
Най-сетне през 1995 г. новият министър на културата Жак Тюбон отстоява пред парламента целият терен да получи статут на паметник на културата. През 2005 г. най-сетне това става и ЮНЕСКО намира дори пари за ремонта.
Грешката на един гений
Всезнайно е, че добрите учени рядко са добри педагози и че гениите невинаги са добри пророци. Така и станало на 28 декември 1895 г. На този, влязъл в историята на културата ден, в парижкото „Гранд кафе” на улица „Капусин” се състояла първата прожекция на първия филм. Всъщност на първите десет. Нито един от тях не надхвърлял 20 метра с продължителност около минута.
Прожекцията започнала с „Работници излизат от фабриката” на братя Люмиер и завършила с „Пристигането на влака”. Ефектът от последния бил потресаващ. Зрителите, които били около тридесетина, се разбягали панически, втрещени от живата картина на локомотив под пара, който летял към тях от бялото платно.
Останали сами между съборените столове в празната зала, Огюст казал на брат си Луи: „Нищо не постигнахме с това изобретение. Само изплашихме хората и вече никога няма да искат да влязат в кино“. „Лошото е, че в него не виждам финансово бъдеще“ – допълнил Луи.
В касата има около 40 франка (по това време цената на килограм хляб е 15 сантима, а на литър вино - 10).
Но към двамата братя се приближил един неизвестен мъж – Жорж Милиес, който предложил да закупи от тях патента на „живата фотография”. „Благодарете ми по-скоро, че ви спасявам от фалит, млади човече“ – приятелски му отговорил Огюст и отказал да разговаря повече.
Известен от афишите като професор по физика, спиритизъм, хипноза и още няколко окултни изкуства, Милиес бил още и факир, певец, актьор, но преди всичко човек със силен усет за правенето на пари. Доказателството – след година той купил от англичанина Пол Уйлям подобен апарат и заедно с него основали филмовата къща „Стар филм”, която съществува и до ден днешен. Нарекъл новото си развлечение театрограф и тръгнал да го пропагандира по света.
На 11 декември 1896 г. живите картинки вече устроили премиерата си в кафенето на хотел „България” и залата, противно на парижката, била препълнена. С тази прожекция сме изпреварили градове като Рим, Берлин, Лондон, Виена! И никой не избягал уплашено.
Според афиша проф. Милиес (Мелинсонов в българската му транскрипция) показал сеанс на хипноза, спиритизъм и концерт на госпожици Мелинсонови (вероятно дъщерите му), а след това били прожектирани няколко филма от споменатата категория.
Пресата нарекла премиерата „чудесна”, а вестник „Мир” резюмирал: „Фотографиите се движеха така живо и естествено, та се получаваше пълна илюзия”.
Роден бил един мит, който тръгнал да шества по света и да завладява умовете и сърцата на мало и голямо.
От 2009 г. Институтът „Люмиер“ провежда ежегодни фестивали на световното кино. Първият носител на Голямата награда на златната лента става Клинт Истууд. След него тя отива при Милош Форман, Жерар Депардийо, Кен Лоач, Куентин Тарантино, Педро Алмодовар и Мартин Скорсезе.
А на нас ни остава само едно– да се надяваме, че един ден и български актьор ще запише своето име на този фестивал.
