Легендарният актьор посещава заставата му броени дни преди да загине в тежка катастрофа
Автор: Здравка Христова
Спомен за великия актьор Константин Кисимов топли сърцето на бившия граничар от Самоводене Симеон Куцаров. Историята на една незабравима среща през лятото на 1965 г. е запечатана и във фотоси. Няколко дни по-късно театралната легенда загива в тежка автомобилна катастрофа. Землякът му пази тези последни снимки от живота му като реликви и до днес.
Симеон Куцаров е роден точно на 9 септември 1944 г. Дядо му обаче отишъл да го запише в съвета в Самоводене чак на 12 септември. Така по документи се води, че е роден три дни по-късно. „Това ми изигра лоша шега, когато станах войник – тогава връстниците на свободата служеха по една година“ – по-скоро с чувство за хумор, отколкото със съжаление подмята кутсузлията.
И обяснява, че по повод 20-годишнината от Девети септември са издирили пет момчета от цялата страна, родени в същия ден. Показали ги и по телевизията. „А аз си останах на гръцката граница две години заради грешката на дядо! По рождение съм си без късмет, ама какво да се прави. Днес не съжалявам за това“ – примирен е Симеон Куцаров.
„Така е трябвало да стане, така ми било писано отгоре" – философски обобщава той. И действително. Ако беше служил само една година, в живота му нямало да се случи паметното събитие, за което сега ни разказва – незабравимата среща с Константин Кисимов.
„Нямаше да го слушам на живо как рецитира. И тези снимки нямаше да ги има”, обяснява Куцара, както го знаят съселяните му, и показва пожълтелите вече фотографии.
В оня паметен ден, към средата на август 1965 г., Симеон Куцаров бил дежурен по застава. „Както си карахме службата, следобед дойдоха гости с един стар раздрънкан джип.
Бяха двама артисти и един шофьор. Вечерта Константин Кисимов ни изнесе рецитал. Още помня неговия гръмовен глас, когато рецитираше „Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов.
Сутринта артистите бяха с нас на закуската. Направихме си снимки и към обед се качиха на стария джип и си заминаха. Кисимов се държа много приятелски и непрекъснато ни вдъхваше кураж. А след няколко дена вече го нямаше...“.
Куцара споделя, че за кратката си среща успял да си поговори с незабравимия актьор за родната му къща в подножието на Царевец, за театралните сцени в София и за живота му във Франция.
Войниклъкът на Симеон Куцаров съвпада с годините на Студената война. „Тогава имаше много нарушения – агенти на чужди разузнавания често минаваха нелегално граничната бразда. Обстановката на границата беше много сложна”, припомня си някогашният граничар за онези смутни времена.
Няма как да не го помолим да направи паралел с днешната действителност, когато съществува голям наплив от мигранти. „Новите кльонове на границата са по-модерни от тези по моето време. Какви заграждения направиха сега – само като гледам по новините ми става драго!
По мое време гранични патрули с автоматите обикаляхме около браздата. Нарядите бяха по 8 часа на едно денонощие. Извървявахме най-малко по 5 километра обход на дежурство. Зависи и какъв ти е нарядът – патрул, секретен или си на вишката. Малко преди да се уволним бяха задържани четирима българи, които искаха нелегално да избягат в Гърция.
Сега ми се струва, че е по-лесно да се охранява границата. По наше време положението беше по-опасно и много по-тревожно.
Но не одобрявам онези групи от вагабонти по горите, които на своя глава ловят бежанци" – категоричен е бившият граничар.
Според него е нередно, че задължителната военна служба беше отменена и днес младите мъже на ходят в казармата. „Дори да е само три месеца, но момчетата трябва да отидат войници. Да се научат да държат пушката, да се научат на ред и дисциплина. Това ще ги направи мъже. Днес много от младите са мамини синчета”, ядосва се не на шега той.
Още от младежките си години Симеон Куцаров е запален моторист. И днес не спира да пърпори по улиците на Самоводене. „Моторчето ми е от 20 години. Двигателят е японски, работи безупречно. Ние, цялата фамилия, сме моторджии – синът, снахата, внукът. Това ни е в кръвта, така ни бръмчат сърцата”, споделя мъжът, чиято несбъдната мечта е да изкара шофьорска книжка за каране на лека кола. Но философски заключава: „Все трябва да има една мечта, която да ти дава живец, да те подбутва да живееш”.
