Или как Плевнели ага и Зюмбюл ефенди бистрят международната политика
Автор: Стефан Солаков
Наскоро премиерът Борисов беше искрено възмутен от „махленската“ свада в Слънчев бряг, където местни гангстери се стреляха и убиваха пред ужасените погледи на наши и чужди туристи.
„Няма да позволя да се провали туристическият сезон заради няколко главанака“, избухна бате Бойко и нареди засилено и постоянно присъствие на полиция и данъчни инспектори в най-големия летен курорт по българското Черноморие.
Понятието „главанак“ събуди не много романтични спомени от близкото минало, когато яки момчета с дебели вратове и квадратни глави вилнееха из новосъздадената демократична република и налагаха „новия ред“ сред непослушните българи, повярвали, че след свалянето на тоталитарния режим настъпват свобода, братство и материално благополучие.
Наказателните отряди на няколко гангстерски групировки бързо развенчаха мита за свободното предприемачество и превърнаха бандитското минало на САЩ през 30-те години на ХХ век в съвременна българска реалност.
Богатият опит на днешния министър-председател на България в отношенията му с батальоните на СИК, ВИС и останалите „джентълмени на честта“, върлуващи в годините на „първоначалния преход“, несъмнено са поставили отпечатък върху езиковия фонд на сегашния ръководител на нашето правителство.
Начинът, по който той се отнася с някои членове на своя кабинет, подсказва, че „главанаци“ се срещат и по най-високите етажи на властта, а не само в пиратските кръчми на Слънчев бряг.
Наскоро Бойко Борисов почти насила изкара на пресконференция двама министри – Митов и Ненчев – като прибави към тях и президента на страната Росен Плевнелиев, за да обясни на българската общественост, че повече няма да търпи подли игрички зад гърба си.
Дали това беше театър или премиерът наистина е бил много ядосан – не е много важно за историята. Основната поука е желанието на господин Борисов да покаже на всички българи, че именно той държи кормилото на държавния кораб, а не определени правителствени главанаци, изпълняващи геополитически поръчки на новия „голям брат“ и на други външни централи.
Присъединяването (почти насилствено) на президента Плевнелиев към групата на разкаялите се заговорници бе посрещнато доста болезнено от държавния ни глава, устремил се към „исторически“ изяви в края на своя единствен мандат.
В пространно интервю, поместено в софийски всекидневник, почти разплакан от чувството за неудовлетвореност, обзело го след липсата на положителни реакции по повод оживената му напоследък публична дейност, господин Плевнелиев разказва на дълго и на широко колко високо е израснал през последните пет години и как от обикновен технократ се е превърнал в авторитетен играч на международната политическа сцена.
В миналото често пъти съм коментирал на страниците на вестник „Десант“ някои странности на лицето Росен Плевнелиев, сполетяно от незаслужената участ да заеме най-високия пост в българската държава. Самият той признаваше в първите години на своя мандат, че не се чувства уютно на „Дондуков“ 2 и че понякога като легендарния датски принц Хамлет обикаля дългите и тъмни коридори в търсенето на отговор за смисъла на присъствието си в мрачната и потискаща партийна цитадела на БКП.
За неврокопското овчарче, раснало на воля из родопските чукари, изпитанието на върховната власт очевидно се отразяваше негативно върху характера на иначе „слънчевия“ министър в първия кабинет на Борисов.
Бурните ветрове на световния хаос, обзел планетата през последните години, бързо издухаха постоянната усмивка, опъваща лицето на нашия държавен глава, и го запокитиха във водовъртежа на неприятните международни събития.
Предишното му членство в борда на Американската търговска камара у нас без съмнение е определило бъдещите му симпатии в областта на геополитиката и този факт го нареди автоматично в отбора на зависимите от Вашингтон ръководители на постсоциалистическите страни от бившия съветски блок.
В своето интервю, за което споменахме по-горе, Росен Плевнелиев се оплаква на разпитващия го главен редактор как не е намерил необходимото разбиране от голяма част на българското общество във връзка с непрестанните му усилия да защитава европейското бъдеще на нашата страна.
Въпреки разочарованията си, държавният ни глава се заканва, че и след напускането на президентския пост ще остане в активната политика, защото... „веднъж президент, завинаги президент“.
Тук е мястото да подчертаем, че през петте години на своя мандат господин Плевнелиев се представи не като лидер на една суверенна държава, а по-скоро като управител на бизнес компания, работеща за интересите на чужда икономическа корпорация.
Трудно се забравят комичните гафове на българския държавен глава, който стигна до там, че рекламираше нов модел автомобил на известна американска фирма, и то пред официалния вход на президентството, наблюдаван от изумените погледи на десетки туристи и граждани, друг път не видели подобно кощунство, охранявано на всичко отгоре и от почетната рота на националната ни гвардия.
Любопитен е разговорът между президента Плевнелиев и главния редактор Зюмбюлев, напомнящ удивително на популярния турски сериал, разказващ за живота на султан Сюлейман Великолепни. В него главният евнух Зюмбюл ефенди винаги е готов да се притече на помощ на своите господари и да ги насочи към най-точните решения на заплетените ситуации.
Така и в споменатото интервю Плевнели ага внимателно е насочван от редактора Зюмбюлев, за да не сбърка генералната линия на нашите външни господари – европейски ценности, вярност към атлантическите съюзници, още по-осезателно присъствие на НАТО в Черно море и куп подобни глупости, незаслужаващи да бъдат споменати поради втръсналата се на всички куха реторика, властваща напоследък из националните медии.
И двамата – Плевнелиев и Зюмбюлев – очевидно са потомци на онази прокълната общност от българската нация, преживяла най-болезнено ужасите на османското робство и принудена да сменя често имената и вярата си, за да угоди на поредния насилник, настанил се в една от най-красивите области на Отечеството.
Родопите са именно онова мистично място, което винаги ще пази непримиримия дух на българщината, въпреки политическите евнуси, които се опитват да го харижат на наши и чужди разбойници, чиито мераци да купят независимостта на България се увеличават с всеки изминал ден.
На държавния глава(нак), комуто остават още няколко месеца от неудачния президентски мандат, искам да препоръчам единственото полезно поведение за достоен финал на неговото пребиваване на „Дондуков“ 2.
Вместо да настоява за още по-силно военно присъствие на НАТО в Черно море, господин Плевнелиев би могъл да изненада всички, включително и себе си, ако пледира за превръщането на това единствено морско пространство, граничещо с България, в демилитаризирана зона, от която да се изтеглят всички агресивни военни формации и да се установи строг контрол срещу евентуалните провокации на заинтересуваните държави.
Така ще покажем на целия свят, че България е миролюбива страна и е готова да брани своите интереси в региона. Русия също ще се успокои и ще тушира значително своята дразнимост спрямо постоянните предизвикателства срещу нейния флот в акваторията на Черно море.
Тази препоръка едва ли ще бъде забелязана от нашия президент Плевнелиев, който твърдо е решен да бъде запомнен като „ястреб“ в българската външна политика. Жалко, защото подобно поведение неизбежно води към бунището на световната история, където е погребан споменът за мнозина подобни „главанаци“, опитали да измамят собствените си народи.
Гн Солаков,поздравявам ви за тази статия,нещата не могат да се кажат по-точно и ясно!Дано българският гласоподавател я прочете и повече не ги избира такива главанаци-разбира се ако му бъде позволено,като не подменят вота му!Но аз мисля че ако вота му е достатъчно категоричен,никаква подмяна няма да помогне,така че българите да не се крият зад оправдания ,като подмяна на вота!
