Духовникът е председател на Учредителното и на Великото народно събрание
Автор: Йордан Георгиев
В годините непосредствено след 1944 г. с налагащото се атеистично възпитание, в нашия дом се получаваха и съхраняваха с десетилетия новите църковни календарчета. Впечатляващ бе техният обем и съдържание, достигащи понякога 64 страници.
Когато на 8 май 1953 г. започна провеждането на Третия църковно-народен събор за възстановяване на патриаршеското достойнство на Българската православна църква, вече бях завършил средното си образование, та имах възможност да се запозная подробно със станалото велико събитие.
На бял свят се бе появила и изчезналата след Девети септември книга „Наука, философия и религия“, издание от 1938 г., с автор Крум Христов Петков – старши богослов от Мърчево, първият висшист от селото ни. Нейният автор ме е кръстил в новоизградената църква през 1934 г. в родното ми село Мърчево и от него имам първия земен документ „За свето кръщение“. Той, като директор на основно училище „Хр. Ботев“, след разпопването си от 1945 г., ми бе връчил и втория земен документ – за завършено основно образование.
По-късно Никола Намерански ми подари книгата на българския патриарх Кирил, „Екзарх Антим“, издание 1956 г. От нейните 995 страници научих толкова много за тази голяма българска личност, обединяваща вярата и държавността.
В сборника „Православие и краезнание“, съдържащ доклади от едноименната първа национална научна конференция, състояла се през 2004 г. във Велико Търново, подробно проследявам мястото на нашия Северозапад в историята на Българската православна църква. Нали още цар Симеон Велики, преценявайки Бдин като стратегически град, го издига в ранг на областен център, а след като въздига Преславската митрополия в ранг на патриаршия (1081 г.), бива открита Бдинската епархия.
В голямото си изследване „Екзарх Антим (1816 – 1888 г.)“ патриарх Кирил ни съобщава, че от 1868 г. на владишкия пост във Видин е Антим І – „мъж, изтъкнат в слово и дело като дълбок познавач на светската и духовната образованост и способност да пасе духовното си стадо с отечески наставления“.
Пътят към екзархийската корона
Нека проследим откъде тръгва Антим, за да дойде във Видин. Той е роден преди 200 години – през 1816 г., в източнотракийския Лозенград. Наследява родолюбието и отдадеността си в грижа за хората, най-вече от своята майка, родила 11 деца. Баща му Михаил е градинар гурбетчия.
Майка му Гена е бабувала при ражданията и не един човешки живот се ражда в нейните ръце. Затова за българките, гъркините и еврейките тя е „майка на майките“, а за туркините – „бугар махрем ана“. Тя е и първата жена, за която има написана книга в Турция. В България пък за сина й Атанас Михайлов (светското име на Антим І) книга от близо 1000 страници написва първият патриарх след възстановяването на българската екзархия – Кирил.
Има защо да му се окаже тази чест – след възстановяването на българската държавност, когато все още нямаме княз или цар, първият български екзарх Антим І ще бъде избран за председател на Учредителното народно събрание, а след него и на Първото Велико народно събрание.
Когато с издадения на 28 февруари 1870 г. ферман, подписан от султан Абдул Азис, в Цариград се учредяване българска екзархия, Антим вече е извървял пътя на монах, свещеник, учител и ректор на Халкинското богословско училище. Монашеското си име е получил в Света гора. Жаждата му за повече знания го отвежда от великото светилище Атон в Цариградската гимназия Коручешме, а после и в семинарията на остров Халки, която завършва с отличие.
Започва трудовата си дейност като учител в родния си Лозенград, а после е свещенопроповедник в Измир, където благодарение на връзката си с руския консул получава стипендия от руския синод, за да постъпи после и в Духовната академия в Москва, която отново завършва с отличие като магистър на богословието. За научната си степен той получава пожизнено 700 рубли годишно, част от които бъдещият екзарх дава за благотворителност.
Дейността му като владика
През май 1861 г. е ръкоположен за Преславски митрополит. Своята дейност като владика във Видин започва с първата си обиколка в Ломско и литургия на 14 септември 1868 г. (Кръстовден). На следващия ден е в Чорлево, където ръкополага за дякон брата на Иларион Ветовски от Брусарския манастир.
Антим обикаля повечето села в Ломска околия, а в града е посрещнат въодушевено от населението, което го моли да се откаже от Цариградската патриаршия. Получил опора от миряните, той се завръща във Видин и уведомява на 5 декември 1868 г. тамошните ръководни общественици, че отказва да признае Цариградската патриаршия, след което запознава със своето решение и свещениците, старейшините и градоначалниците из епархията. На следващия ден отслужва благодарствена литургия без да спомене името на патриарха.
Не само за това, но и заради високото признание на възможностите му, на 27 февруари 1872 г. Антим е избран за първи екзарх на независимата българска църква. А после и утвърден на този пост от Високата порта.
Антимовото възкачване на екзаршеския престол вдъхновява и младия по онова време поет Иван Вазов, който пише ода в Галац: „Пей, о музо обичлива. Сладко в тоз тържествен ден, в който правдата надвива и Фенер е победен. С радост българинът гледа. После дълголетен мрак. На свещений Трон да седа Пастир еднороден, драг!“.
След потушаването на Априлското въстание Антим се опълчва и осъжда Високата порта и зверствата на турците. Назначена от него комисия обикаля Батак, Перущица, Панагюрище и Брацигово, за да събере данни за турските изстъпления. А по време на Цариградската конференция през 1877 г. той предава писмо-послание до Петербургската митрополия, в което моли руския цар да се застъпи за „погиващото“ християнско население в България. Върху него Александър ІІ поставя резолюция: „Да се освободи България“!
Турските властници не му прощават всичко това, както и начина, по който екзархът надхитря великия везир, за да не участва на предвиденото на 3 януари 1877 г. заседание с участието на български първенци, паралелно с националната конференция на Великите сили за положението на подчинените на Турция славянски народи, в подкрепа на турската конституция. Той е изпратен на заточение в Ангора, Мала Азия. След победата на Руско-турската война е освободен последен, и то чрез застъпничеството на граф Игнатиев и княз Николай Николаевич.
Антим І се завръща, като на път за Видин най-напред минава през Лозенград. Духовникът е посрещнат тържествено в родното си градче. Отбива се в църквата „Св. Никола“, в чийто двор е погребана майка му, а после отива и в бащиния си дом.
При завръщането си във Видин отново заема владишкия пост като самостоятелен български митрополит. В старата част на дунавския град са полувкопаните в земята църкви „Св. Пантелеймон“ (ХVІ в.) и „Св. Петка“ (ХVІІ в.). След освобождението, вече по времето на Антим, започва да се строи катедралната черква „Св. Димитър“ (1885-1889 г.), където впоследствие екзархът е погребан, след като си отива от този свят на 1 декември 1888 г., а през 1934 г. над гроба му е построен мавзолей.
Във Видин този голям църковен оратор и „новий Златоуст“, както в Цариград до 1868 г. са го наричали гърците, започва нова борба и първите му прояви са насочени към подпомагане на изградените комитети „Единство“ за съпротива срещу Берлинския договор и материално подпомагане на Кресненското въстание. През 1885 г., по време на Сръбско-българската война, когато във Видинско се водят решителни боеве, той с открита кола обикаля позициите и насърчава нашите войници.
Забележителен държавник
На Учредителното събрание в Търново, открито от най-възрастния народен представител – 72-годишния дядо Цеко Петков Войводата от Лом, Антим І е предложен за председател на форума. В стъпителното си слово императорският комисар Дондуков най-напред ще се обърне към него с думите: „Пристъпвайки към великото дело на откриване на Първото Търновско събрание на свободна България, обръщам се към вас, достопочтенний владико, като към глава на духовенството, като към лице толкова пострадало за светото дело за освобождението на родния край и мола да ме благословите за предстоящия ми труд“.
Антим пък приветства делегатите: „Сичкий образован свят си е обърнал очите към нас и успехът на делото, за което сме се събрали, ще зависи от политическата зрелост, която ще покажем“.
На първото обикновено народно събрание, състояло се през 1879 г., екзархът отново е предложен за негов председател. При обявяване избора на княз Фердинанд през 1887 г. във Великото народно събрание, в краткото си слово Антим І ще напомни на Негово Величество, че трябва да пази народните правдини.
Както споменава в предговора към книгата си „Екзарх Антим“ патриарх Кирил, през 1872 г. известният руски славянофил и приятел на българския народ Нил Попов в своя статия за първия екзарх български ще напише: „Всичките му действия показват, че той умее да пази интересите на православната вяра и на българския народ. Историята ще оцени и неговите бъдещи деяния“.
