Иван Маринов спасява живота на десетки хиляди български бойци и осигурява безкръвен Девети септември
Автор: Борис Цветанов
Не само журналистически недоразумения от многотиражките, но дори сериозни учени като Николай Попйорданов и изследователя на задкулисието на обявяването на войната на СССР срещу България Георги Боздуганов в своята книга „България – военният трофей на Сталин“ определят генерал Иван Маринов (1896-1979) съответно като „национален предател“ или „съветски агент“. Но дали е така, кой да ти каже...
„Платон ми е приятел, но истината е скъпа“, бе казал преди повече от две хиляди години гръцки философ, затова аз повече вярвам на добрия си стар приятел Михаил Топалов, когото мнозина читатели на „Десант“ още помнят от незабравимото предаване на телевизия СКАТ „Старият албум“, където той непрекъснато бъркаше под полата на Историята. И когото безспорният авторитет Андрей Пантев бе нарекъл „не писател, а институция“.
Е, думата „институция“ отдавна е претърпяла хиперинфлация като определение за каквото и да било, особено от усилията на фльорци министърки, ама да не придиряме. Мишо Топалов неизменно се просълзяваше, станеше ли дума за неговия съсед генерал Маринов и не забравяше да изтъкне, че е спасител на десетки хиляди бойци от окупационния корпус от отмъщението на безчувствените хитлеристи, но и човек, осигурил безкръвен Девети.
Георги Боздуганов напразно влиза в ролята на народен обвинител от Народния съд, внушавайки измишльотината, че ако не било предателството на генерал Маринов, съветският ботуш никога не би стъпил в пределите на Царство България и би ни огряло бялото слънце на неотразимата американска демокрация още в далечната 1944 г.
На 4 септември Министерският съвет прекратява участието на България в Тристранния пакт. 10 000 германски войници са разоръжени. Хитлер отвръща на удара: още същия ден окупационният корпус в Ниш е пленен с трима дивизионни командири. Самоубийството на доблестен полковник при вида на струпаното в краката на хитлеристите българско оръжие е описано потресаващо от Серафим Северняк в класиката му „Охридска балада“. Там е зашифровано и онова, което чака осем български дивизии в Македония и Сърбия.
На 5 септември правителството заседава продължително. Решава се да се обяви война на Германия. Министърът на войната генерал Иван Маринов решително се противопоставя. „Това би поставило под заплаха българските войскови части!“. По онова време числеността им е многократно по-голяма от тази на цялата българска армия днес.
И ни в клин, ни в ръкав, Георги Боздуганов обезсмисля твърдостта на генерала с някакви потайни изпълнения на заповеди от Кремъл. Като подмята, че дори да имало заплаха, тя била само за две дивизии. И продължава (пее и хорът на многотиражките): „Забавянето е необходимо на Москва, за да изпревари България и да й обяви война, преди България да обяви война на Германия“.
Формално, позовавайки се на дневника на регента генерал Михов, той подсилва ефекта с откритието си, че генерал Маринов разиграва театро като сърцераздирателно обяснява, че на произвола на съдбата ще се оставят жени, деца и чиновници и цитира вече точно как заплашил, че „ще си подаде оставката, ако не съзнавал, че това би направило пречки на правителството.“
„Дали Маринов не разбира – разсъждава уж трезво авторът на иначе нелошата като набор от документи книга, – че противопоставянето на правителството е излишно или чака нови инструкции, не е ясно.“
Така е. Но пък е ясно, че Боздуганов се прави на интересен. Като недокументирано (е, трябва да даде принос с нещо си, де) отсича: „В случай че Маринов не бе протакъл умишлено обявяването на война на Германия, за Сталин би било невъзможно да обяви легитимно война на България и да я окупира... да я превърне в част от своята империя. Със своите действия Маринов оказва неоценима помощ на Сталиновите планове“. Като едно от най-убедителните доказателства авторът привежда награждаването на генерала със съветския орден „Суворов”...
Не е лошо иначе къртовски ровещият из документации Георги Боздуганов да пресметне на колко американски и английски гърди е окачван този показател за бойна слава! После за предателството си генералът бил назначен за главнокомандващ, след време – за главен инспектор на войските, председател на Военноисторическото дружество и т.н.
Но май главната формула от шпионажа, че „нищо не е така, както изглежда“, важи понякога и за армията...
За да сме докрай прецизни, не трябва да пропуснем и толкова спорната дата – Девети септември. Сам Боздуганов пише: „На 8 септември вечерта, по указания на Маринов, е отворена една от вратите на Военното министерство, където през последните дни се провеждат заседанията на Министерския съвет“.
Да хвърлим и едно око на спомените на тогавашния премиер Муравиев: „Генерал Маринов дава лични нареждания да се въведе бронирания полк в столицата, а командирите на другите поколения да останат по места“.
Няма да отегчаваме читателя с онова, което и децата знаят.
Ако така заслужаващият тридесет сребърника предател бе наистина такъв, едва ли още през юли 1946 г. би станал обект на наблюдателно дело на властелините на Джордж-Оруеловата държава. При това, тогава е пълномощен министър в Париж.
Е, образованият ни читател знае, че дори откровени съветски шпиони като Каприел Каприелов и дори Стефан Богданов са опознали прелестите на лагери и пандели. Да, ама не, както са казвали, според живелия много преди Петко Бочаров О` Хенри...
Съветските шпиони (не само изброените) са репресирани, но обвиненията са скалъпени на бърза ръка и без примерно като при генерал Иван Маринов петнадесетгодишно непрекъснато следене всяка негова крачка. После агентите на КГБ (ГПУ, НКВД) доживяват дълбоки старини в китни държавни жилища и тлъсти пенсии – Стефан Недев например, за когото сме разказвали вече, освен труда да ходи един ден месечно за пенсията си, претоварваше времето си в поливане на теменужките на балкона...
Иван Маринов преживява последните си години в тясна гарсониера, в пълна мизерия, със скромна пенсия, която едва стига за лекарствата му... Забравен от всички, освен от комшията си Мишо Топалов.
И така – само с моите скромни възможности за надникване из архиви (прочее не се интересувам от тях кой знае колко, защото това е най-ниската степен на секретност), успях да изброя 17 агенти, следили и сянката на воина, сред които такива с колоритни псевдоними като Дъб (негов бивш адютант), Вишнев, Руднев, Милев, К 10, Бившия, Роман, Надя, Слънчо и всякакви още.
Освен псевдоним „Дипломат“, на Маринов е прикачен през 1951 г. и „Трумановец“.
Нито един от неизброимите клеветници не си отваря очите за едно по-далечно минало на генерала, когато през 1935 г. е началник на разузнавателен отдел към Военното министерство. После, от 1936 до 1939 г., е военен аташе в Париж и Лондон. Всички знаем, че военен аташе е най-деликатното прикритие на професионален разузнавач открай време. Три години Маринов е ухо и око на разузнаването ни във време, в което Европа се готви за война.
На 3 юли 1951 г. агент на ДС дълбокомислено заключава в своя отчет: „в Париж и Лондон поддържал тесни връзки с реакционери“.
Не се пропуска и факторът „морал“ като се набляга, че се бил развел с първата си съпруга Зина, щерка на брата на Георги Кирков.
От 1 юли 1946 г. клеветите започват да растат лавинообразно. Някой си старши разузнавач Иван Натов заявява, че генералът водил в Македония безпощадна война с партизаните, давал заповеди за разстрели, награждавал убийци. Явно другарят доста се е увлякъл, като за колорит допълва „лично разстрелвал“, но началникът му майор Д. Златанов собственоръчно зачерква пасажа. В други донесения генералът е обвиняван в подпалване на села и градове, включително Неготин. И то се знае – снабдявал с оръжие комунистическия кошмар Дража Михайлович...
На 8 септември пък разработил план за съпротива, но се убедил, че е безсмислено и се подмазал на Партията (?). През цялата славна Отечествена война обаче изпълнявал задания (?) на англичани и американци, после им давал приеми в дома си. Станал организатор на нелегална контрареволюционна банда, впоследствие разширена, разделил страната на 6 зони с цел въоръжена борба.
Стига глупости, както се казва в една реклама...
На 8 септември 1960 г. наблюдателното дело над Иван Маринов е закрито и предадено в архива на тогавашния Осми отдел на ДС. „Не развива вражеска дейност“ – заключават смотаняци ефрейтори.
