Причината за ликвидацията й се корени в погрешните и некомпетентни икономически решения на тогавашното правителство
Докторът по икономика Петър Нейчев е роден в Пловдив на 8 август 1948 г. Завършва специалност „Автоматика и телемеханика” във ВМЕИ „Ленин” - София (сега Технически университет), а по-късно и „Икономика на промишлеността” във ВИИ „Карл Маркс” (днес УНСС). Специализира в Германия, СССР, Чехословакия, САЩ. Работи в Цюрих, Швейцария, и Виена, Австрия. През 2005 г. защитава дисертация на тема „Финансов анализ на предприятието”.
Работи в системата на БНБ, през 1992 г. основава Популярна каса, бил е директор на банка „Славяни” и „Агробизнесбанк” (АББ). Д-р ик. Петър Нейчев е председател на Съвета на директорите на холдинг „Корпорация за технологии и иновации” АД, Пловдив, както и на други публични дружества.
Като бивш директор в „Агробизнесбанк”, д-р ик. Петър Нейчев бе един от петимата обвиняеми по мегаделото за фалита на банката. То продължи 18 години и завърши с тяхното пълно оправдаване. Той е сред авторите на книгата „Банковите кризи и истината за „Агробизнесбанк”, която разкрива много истини за прехода и банковите фалити.
- Кой всъщност беше реалният собственик на „Агробизнесбанк”?
- АББ бе създадена като банка за кредитиране на селското стопанство и бе учредена на 15 декември 1990 г. Първите й клонове бяха в силно изразени селскостопански райони. Кредитната й политика бе агресивна като при повечето банки в годините на прехода. През 1992 г. тя вече има тежки финансови проблеми. Тогавашният й управител и създател доц. Тодор Янков изпълни стриктно нарежданията да купува тютюн и на практика „замрази“ над 40 милиона лева. В това състояние банката тръгна към фалит и не можа да раздвижи блокираните си авоари. Появиха се и изкуствено раздухвани скандали за продадени над уставния фонд акции.
На този фон групировката зад Христо Александров, вече натрупала достатъчна финансова мощ, реши, че е време да се намеси в политиката. През юни-юли 1992 г. Александров изкупи контролния пакет акции на банката. В периода 1993-1995 г. АББ кредитира Военнопромишления комплекс (ВПК), който бе в колапс. Създаде се специален отдел, който пое отпускането на заеми на военните заводи. Кредитира се и тютюнопроизводството. Парите се отпускаха на „Финком” ООД – фирмата на Христо Александров, която се занимаваше с изкупуването на тютюни и реализацията им.
- Кои бяха „брокерите“?
- Брокерът беше един – Христо Александров. Останалите бяхме наоколо, в миманса. Основният съдружник, двигател и управител бе именно Христо Александров.
- Каква е истината за фалита на „Агробизнесбанк”?
- Най-точната дума за банковите кризи в България по време на прехода (1995-1996 г.), когато хлопнаха врати 16 финансови институции, не е „фалит”, а „ликвидация”. Започваше се по един и същи начин – първо от вестниците, после се намесваше прокуратурата, после следваше бездействие от страна на БНБ и Финансовото министерство. Има, разбира се, и обяснение за българските случаи – освен задкулисието, начело на БНБ и правителството бяха не просто слаби ръководители, но по-скоро съзерцатели на икономическите явления, които не вярваха, че нещо зависи от тях. Всички те са „ликвидаторите на българската банкова система”.
Краят на „Агробизнесбанк” бе увенчан с огромна политическа мръсотия. Беше създадена преднамерена теза за фалит и едно мегадело, само и само да се обясни едно съвсем обикновено и твърде познато икономическо явление – липсата на ликвидност в условията на стопанска криза. Нека си припомним само тогавашните необясними равнища на курса на долара и основния лихвен процент! И безумните плащания по дълга.
- Къде бе ролята на банковия надзор?
- Взаимодействието между банковия надзор и българските банки не беше факт благодарение на пловдивчанина Камен Тошков и затова АББ беше купена на 1 декември 1995 г. за 1 лев от БНБ. Функционирането й се възстанови за 2 месеца – върнаха се изтеглените депозити, което значеше доверие. Приказките за изчезнали досиета и чували с пари са следствие на прокурорско и милиционерско неглижиране и неадекватност на УС на БНБ!
- Нямаше ли друг вариант за спасение на банката, вместо да бъде купена за 1 лев?
- Това бе одържавяване на частна банкова институция в условията на липсващо законодателство, регулиращо банковата несъстоятелност. Но както беше казал Жан Виденов в частен разговор: „Решението ще бъде политическо”. Правителството нареди за 1-2 месеца не само да се спре рефинансирането на 15-те частни банки, но специално от АББ се изтеглиха и над 800 милиона лева по договор с ДСК срещу кредитите на военнопромишления комплекс и около милиард лева от БНБ срещу изкупуването на тютюните.
АББ обслужваше много бюджетни организации – само за месец от сметките на тези организации в нея бяха извадени значителни финансови средства. Няма банка в света, която да издържи на това, особено когато се появят слухове, всяващи паника. Въпреки това, само три месеца след одържавяването на АББ, тя бе в състояние да се рефинансира с привлечени средства, като едновременно с това се пристъпи към изчистване на кредитния портфейл.
- Каква е истината за необезпечените кредити?
- Необезпечени кредити просто нямаше. Най-важните обезпечителни документи бяха предадени от мен и Гинко Ализотов на директора на клона на БНБ в Пловдив Борис Маринов и те се съхраняваха в неговата каса, въпреки че нямаше такава практика. Банкерите Стоян Шукеров и Камен Тошков ни надзираваха ежеседмично. Твърдя, че не си позволявахме да излъжем БНБ.
Дори всички вътрешни кредити на АББ, т.е. кредитите на свързани лица, да бяха невъзвръщаеми, което не беше така, то това нямаше да бъде по-различно от състоянието в другите банки – необслужваните кредити в цялата система към онзи момент бяха 70% от общите портфейли, с изключение на „Булбанк”.
- Каква беше цената на ликвидацията на „Агробизнесбанк”?
- Вместо необходимата ликвидна подкрепа, дадена навреме – през 1994-1995 г., за около 250 млн. долара, общо за банковата система се формираха милиарди лева загуби от ликвидацията на банките през 1996 г. Основната истина е, че ликвидацията на АББ струва на България два пъти повече от нейното оздравяване.
Ликвидацията се осъществи по политически причини, като се използваха съществуващите проблеми в банковото дело и в българската икономика, а именно: бяха ликвидирани всички пазарни връзки от последните 10 години и търговската инфраструктура на България; бяха унищожени земеделското стопанство и индустрията; нямаше никаква възможност за влагане на горещите пари от депозити във финансови инструменти извън България. Оставаше алтернативата – краткосрочни банкови кредити на новобогаташи и бизнесмени с високо самочувствие и неизяснено чувство за риск.
- Какво остана след ликвидирането на банката?
- Останаха тютюни, с които можеше да се направи още една нова банка, десетки работещи пловдивски фирми, спасени работни места и предприятия от военнопромишления комплекс, многомилионно финансиране на „Нефтохим”, което сигурно му повиши цената и беше продаден за добри пари. И при наличието на всичко това, без никакви експертни оценки през 1998 и 2008 г. синдиците на АББ не направиха никакви усилия да намерят потенциален купувач на АББ.
- Какво се крие зад верижния фалит на банки по време на прехода?
- През 1995-1996 г. у нас имаше ликвидна криза, но нямаше държава. Вместо правосъдието да се насочи към длъжниците, то беше отклонено да се занимава с банковите чиновници. Похарчиха се милиони, вместо да се съберат милиарди. Тогава имаше налице нестабилна и влошаваща се външна среда, в която рязко нарасна обемът на кредитите, а цените на акции и недвижимости паднаха.
Появиха се проблеми и ликвидна криза, недостатъчна и неадекватна подготовка за финансова либерализация, държавните банки имаха доминираща роля. Причината за фалитите се корени в погрешните и некомпетентни икономически решения на правителството, включително безотговорното и безпрецедентно по съизмеримост с брутния вътрешен продукт плащане за една година на 2,5 милиарда от външния ни дълг, и неадекватните оценки на чиновниците от Международния валутен фонд.
Емитираха се държавни ценни книжа, които насилствено бяха пласирани в банковия сектор, а с постъпленията от тяхната продажба беше закупувана чуждестранна валута за плащания по дълга. По тази причина курсът на лева по отношение на щатския долар се поддържаше изкуствено нисък чрез постоянна намеса на БНБ на валутния пазар, а високите лихвени проценти трябваше да привлекат свободния левов ресурс от населението и фирмите. С него банките бяха принудени за закупят държавните ценни книжа или да кредитират икономиката.
