Студената война между Павел Вежинов и Йордан Вълчев е злобарска измишльотина
Автор: Борис Цветанов
В годините, в които всички – от Сульо и Пульо до мастити научни дейци – се биеха в гърдите със законна гордост, че човекът е произлязъл от маймуната, Павел Вежинов казваше: „Човекът е произлязъл от птиците“.
Затова и журналистката рицар Ива Йолова го определи като „най-странната птица в българската литература“; дъщеря му Павлина като „човек на живота“, а Серафим Северняк като „тихия бунтар, предизвикващ тайфуни с не нежни имена“, имайки предвид, че още при печатането си в „Отечество“ Вежиновият роман „Езерното момче“ предизвика бунт на хиляди даскалици...
Култовото му заглавие „Следите остават“ е достойно за епитафия на вечното му жилище! Знакови са и „Бариерата“, и романът равносметка „Нощем с белите коне“. А рожбата му – дебелият „Съвременник“, оцеля и до днес, защото в основите му бе вградил сянката си.
И още, и още, но млъкни сърце, нищо, че някакви си многотиражки четвърт век сипят огън и жупел, хванали се за измишльотината, че „злобният“ Павел Вежинов, уплашен, че младият, талантлив военен писател Йордан Вълчев ще му изяде хляба, написал унищожителна статия за него и ето, вярното куче ДС веднага окошарило гения в Куциян (1947-1948), а после в старозагорската пандела (1958)...
Изпълнена веднъж, Арията на клеветата се подема от хора на мъничетата въртиопашчици и така до ден днешен. И никой не повдига завесата – не че не е имало студена война между двамата таланти, но нищо не е било така, както изглежда. Особено както е предавано от средствата за масово оглупяване.
Защото за подобни литературни балтии никой не е ходил по почивните общежития на прекрасния нов свят. Ако беше така читав писател, нямаше да остане до историческия Осми конгрес на БКП. Такива статии в онова време с лопата да ги ринеш. Което е по-важно – друга публикация от друг автор, много по-земетръсна за Йордан Вълчев, е причината за орисията на баталиста, ала и тя не е решаващата...
Но черната боя и опитите да се трупа боклук на гроба на Павел не свършват с Хора на мъничетата. Намират се по-големи дори от Методи Андреев (напоследък телевизионна звезда) „специалисти“ по доносническите дела на легендарното Шесто, които „разкрили“, че Павел Вежинов бил висш доносник на ДС и дори имал чин генерал.
Нещо не си пасва да си генерал в Шесто и да кажеш примерно: „Няма защо да се плашим от недостатъците на човека. Нямаме нужда от социалистически ангели“! Един генерал от ДС нямаше да групира около себе си командоси, с които да списва дисидентското списание на България „Съвременник“. Това е!
Да видим обаче историята на „Следите остават“. През 1953 г., след смъртта не на Сталин, а на Жданов, в СССР започват да се топят ледовете, сковали анатемосания от Горки криминален роман. Пионерът Лев Овалов (бащата на майор Пронин), скалпиран още в 1937 г., но оцелял, се връща на ловните полета за читатели на този най-масов жанр.
Николай Томан, Матвей Ройзман и приятелят на България Николай Шпанов за нула време заливат литературния пазар с кримки, напълно в стила на жанра, утвърдени от класика С.С. Ван Дайм. Ройзман е наречен „Московския Конан Дойл“. Десетки вестници и списания се впускат да печатат романи с продължения (аналог на днешните тв сериали).
Разбира се, в новите кримки не се крадат милиони, не се убива за жени или за наследства. Престъпниците и убийците са подли американски, понякога немски шпиони, които убиват доблестни съветски граждани, крадат военни и държавни тайни, трепят или отвличат учени... Ударил е часът на шпионския роман.
И ето че една дъждовна есенна вечер бохемът Павел Вежинов си приказва с втората си съпруга – домошарката Виолета Молнова, за това какво да правят. Запознах се с Виолета, когато тя беше на 78. Тя живееше на „Петте кьошета“, където някога там имало кръчме с това наименование. В него на по чашка често се събирали Павел, Богомил Райнов, Валери Петров, Челкаш...
Та, Виолета, гледайки натрупаните съветски вестници и книжки, казва на Павел: „Няма да стане, не познаваш българския критически гений... Руснаците надхитриха Дявола, я виж къде отпечатаха кримките си – в „Детиздат“.
Демек, като книжлета за деца. Там цензорът дреме и се събужда само от някое голо женско рамо. Ние нямаме специализирано детско издание. Но все ще измислим нещо“.
Вежинов се запознава с Виолета, когато тя е студентка в Художествената академия. Като всяко талантливо момиче, тя предпочитала други занимания пред изключително ценните лекции на преподавателя Богомил Райнов. И той не искал да й разпише книжката. „Нали си му приятел, кажи му две думи!“, молила се Виолета, току-що запознала се в някакъв клуб с писателя. Е, Павел казал двете заветни думи и Райнов подписал книжката. Последвал и подпис в гражданското. Край на триъгълника.
Иначе Павел Вежинов открай време си имал любов необяснима към криминалния роман. През 1941-1943 г., заедно с Богомил Райнов „пописвали“ кримки в изданията на Стефан Брашнаров, като двама от великолепната петорка пионери на българската кримка, публикуващи под псевдонима Е. Брин, за което сме писали в „Десант“.
И ето че писателят, който цял живот се е ръководил от максимата „Да надхитриш Дявола“, написва кримка, в която детективите са... деца. Редакторката Християна Василева променя името му на „Следите остават“. И те остават и до днес, дори очернящите Павел многотиражки са си го възлюбили за рубрика.
Но да се върнем на прокурорските мъдрувания. Ако е въпрос за зловредни резултати от статия, казахме, че за такава не се ходи в Куциян. Един Яни Стойчев например, друг голям баталист („Пантерите пълзят“), герой от Бронираната бригада, пионер на криминалния роман (1940-1941), прекарва много повече време в концлагери и пандели от Йордан Вълчев, без статия против него. На кръст бяха разпънати и Валери Петров, и Андрей Гуляшки, и кой ли не.
Срещу самия Павел Вежинов през 1948 г. има унищожителна статия за далече по-смъртни грехове като „изместване обществено-политическата проблематика с любовно-еротична и биологично полова“, при това некрологът е не къде, а в „Работническо дело“.
Време е да видим какво се крие зад най-смъртния грях на нашия човек. Близо стотина дни след кончината му през декември 1983 г., Йордан Вълчев е на литературно четене в Алфатар, а вечерта е в една стая в силистренския хотел „Златна Добруджа“ с Венко Христов.
И той споделя, че малко преди да почине Павел изплакал пред него:„Писах статийка срещу Йордан... от завист бе... Не допусках, че ще му сторя зло. Ако знаех, нямаше да я пиша! Но, ако искаш да знаеш, голямата беля му я стори Емил Петров. Окошарили са Йордан не след моята, а след неговата статия“.
Самият Вълчев разказва за някой си Давид Леви Давидов – Дивия Дик, инспектор от отдел „Националист“ в ДС (Вълчев греши – Дивия Дик е информатор не на ДС, а на истинската кутия на Пандора – „Гогост“, за което сме писали), му разказвал, че в Куциян бил пратен след доноси на „информатор“, дори не за статията на Емил Петров (за Павел Вежинов изобщо не става и дума).
Венко подкачвал със заобикалки Емил Петров, останал с впечатлението, че може да е бил един от „подписвачите“ на текста в Арията на клеветата, но е имало и втори, по-важен. Внимателен анализ на споделено пред самия себе си, в дневниците си Йордан Вълчев предполага, че е знаел все пак кой е вторият „подписвач“.
Но ние не знаем. Което пък разбива на пух и прах глупостите на някой си В. Чернокожов, литературен критик (?), че в дневниците си писателят пишел с „настойчиво преследваната умисъл за реванш и маниакална саморазправа с всички съвременници“.
Вярно е, че бай Йордан не цепеше басма никому. Но е вярно и друго, което многотиражкаджиите не знаят или не искат да кажат. Нека дадем думата на самия него: „Павел Вежинов се прегърна с мене на 19 декември 1983 г., понеделник. Такава изненадваща прегръдка от негова страна!... Във вторник или сряда той почина“.
Това е финалният акорд в живота на човека птица Павел Вежинов.
