В разгара на Междусъюзническата война на 23 юни 1913 г. от раните си умира легендарният полковник Константин Каварналиев
Автор: д-р Петър Ненков
В паметта ни се крият множество вдъхновяващи примери за знакови битки и пълководци от нашето героично минало, които трудно могат да бъдат срещнати във военната история на други страни. Нужно е само да погледнем на тях с други очи.
Един от големите наши военачалници е полковник Константин Каварналиев. Той е от онова поколение български офицери, които завършват Военното училище с първите му випуски и изнасят на плещите си войните за национално обединение. Това поколение води победоносните български полкове по прашните фронтови пътища на Балканите и покорява света със своя героизъм в паметни битки.Тези офицери бяха обединени не от жажда за слава и военни отличия, а от любовта и преклонението си пред родината.
Константин Каварналиев е роден в Шумен на 15 февруари 1866 г., в семейството на шуменския търговец Велико. Дълги години той търгувал с кожени изделия в Каварна, където имал магазин. През почивните дни, когато се връщал в родния си град, приятелите му се обръщали към него с „Ей, Каварналията!” и така си останал с този прякор.
Търговецът имал четирима синове. Тримата приели за фамилия собственото име на баща си Велико, а четвъртият – прякора му.
След като завършва средно образование в родния си град, през 1882 г. Коста кандидатства и е приет във Военното училище в София. Обучението му там бива прекъснато от избухналата през 1885 г. Сръбско-българска война.
Каварналиев е произведен в чин портупей-юнкер и е изпратен на фронта като младши офицер в Пети пехотен Дунавски полк. В боя при село Банкя той се проявява като храбрец. Командването на полка го назначава за командир на пехотна рота. Взема участие и в тридневното генерално сражение край Сливница – от 5 до 7 ноември 1885 г., което решава изхода на войната. След това се включва в контранастъплението на българската армия и разигралите се сражения при Драгоман, Цариброд и Пирот, в които сръбската армия е напълно разгромена.
На 3 декември 1885 г. е произведен в първото си офицерско звание – подпоручик. След войната се завръща отново във Военното училище, за да завърши обучението си.
Като млад офицер служи в 4-ти артилерийски полк.
През 1892 г. кандидатства в Генералщабната военна академия в Белгия. Една година изучава френски език в Брюксел, но поради липса на свободни места в курса на белгийската генералщабна академия, не успява да постъпи в нея и е командирован в Италия, където завършва тригодишния курс на Генералщабната академия на италианската армия.
През Балканската война (1912-1913 г.) е началник-щаб на Пета пехотна Дунавска дивизия с командир генерал-майор Павел Христов, която действа на левия фланг на Трета армия, превождана от генерал-лейтенант Радко Димитриев. Дивизията се проявява в Лозенградската армейска операция, в боевете при село Ериклер и в Люлебургазко-Бунархисарската армейска операция, в сраженията при село Бунархисар.
През Междусъюзническата война (1913 г.) генералщабният полковник Каварналиев е назначен за командир на 3-та пехотна бригада от Трета Балканска дивизия. Тя е в състава на Втора българска армия, която е разтеглила фронта на своята полоса от река Вардар до река Места, и е командвана от генерал-лейтенант Никола Иванов. Срещу нея настъпва цялата гръцка войска, начело с крал Константин I.
Гърците нападат в три направления: в долината на Места по направлението Драма - Неврокоп - Банско - Разлог; по долината на Струма – Серес - Петрич - Кресна - Горна Джумая - София и по направлението Солун- Кукуш - Дойран - Валданово - долината на Вардар. Те имат успех и в първите дни на юли достигат Разлог и Горна Джумая. За съединяване на сръбската и гръцка армии, които дотогава нямат оперативна връзка помежду си, особено важно е направлението Солун – Кукуш – Дойран – Валданово, пазещо долината на Вардар.
В хода на бойните действия, на 19 юни шест гръцки дивизии нанасят концентрични удари по българските позиции при Кукуш и Лахна. Позицията при Кукуш се отбранява от два полка (29-и и 32-ри) от 2-ра бригада на Трета пехотна Балканска дивизия. С помощта на подкрепления от Серската бригада, прехвърлени от левия бряг на река Струма, те задържат противника три дни – до сутринта на 21 юни, и дават възможност на местното население да се изтегли без жертви към Стара България.
По обяд на 21 юни гръцката артилерия открива убийствен огън по българските позиции и атаките на неприятелските части стават много интензивни. Противникът упорито се опитва да обходи по фланговете българските позиции, образуващи полукръг около Кукуш.
Под напора на неприятеля, нашите войски се изтеглят на север през Кукуш и Мутулово.
Гърците губят в боевете при Кукуш и Лахна общо 8700 убити и ранени. Само в боя при Кукуш българите дават 3000 убити и ранени. Като отмъщение за жертвите гърците изгарят до основи българския град Кукуш – родно място на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, полковник Петър Дървингов и Гоце Делчев. След това настъпват към Дойран.
Подстъпите към Дойран се отбраняват от 3-та бригада на полковник Каварналиев. Той разполага с два полка, които обаче са с непълен личен състав и имат общо едва 4200 бойци и три батареи от 6-и нескорострелен артилерийски полк. Българите заемат позиция на височината Хисар, южно от Дойран, със задача да не допуснат пробив на противника в направлението Дойран-Струмица. Срещу двата полка на бригадата настъпват три гръцки дивизии от 42000 войници, поддържани от два артилерийски полка.
На 22 юни 1913 г. боят за Дойран пламва със страшна сила и нарастващо ожесточение. Вследствие на своето десетократно превъзходство в жива сила и артилерия неприятелят настъпва, уверен в своята победа. Гръцките атаки следват една след друга, но са отбити с големи загуби за врага.
Дружините на двата български полка оредяват с всяка измината минута. Почти не остават живи офицери в строя. Отстъплението обаче е немислимо, защото цялото българско население на Дойран ще бъде поголовно изклано от гърците, които са получили заповед от своя крал да не оставят жив българин в завладените територии. Освен това нашето командване знае, че през Дойран преминава най-прекият път към София.
В решителния миг на боя, с ускорен марш от Струмица пристигат на помощ две дружини и една скорострелна батарея от Шеста пехотна дивизия, които спират настъплението на противника, но само временно стабилизират положението. Малко по-късно пристигат и останалите части на Шеста пехотна дивизия, които за да облекчат участта на 3-та бригада, атакуват левия фланг на противника, но понасят тежки загуби.
Когато вижда, че трудно ще удържи натиска на неприятеля, полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта на бригадата поручик Дуров, като му нарежда: „Тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!"
Подкрепления обаче така и не пристигат. Въпреки това, полковник Каварналиев не мисли за отстъпление и изрича паметните дум: „Аз на грък гръб не давам!” На 23 юни той хвърля в боя единствения резерв – себе си. Напуска командния пункт и с пушка в ръка повежда в решителна контраатака войниците си.
Българите се сражават като лъвове. Противникът не издържа вихрения им удар на нож и отстъпва. Позицията е удържана. По време на сражението обаче полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия и предизвиква голяма загуба на кръв. Няколко часа по-късно храбрият български офицер умира на брега на Дойранското езеро. Произведен е посмъртно в звание генерал-майор.
През 1917 г., в разгара на Първата световна война, когато Македония е отново българска, в чест на геройски загиналия пълководец, воините от 9-а пехотна Плевенска дивизия издигат седемметров паметник на мястото, където е погребан. То се намира на малък хълм, непосредствено до пътя за Валандово, на 3-4 км от Дойран. Мемориалът наподобява паметниците на Васил Левски и на Цар Освободител в София. На него има надпис „Полковник Каварналиев, загинал за свобода и родина от 9-та Плевенска дивизия". Открит е с прочувствена реч на легендарния подполковник Борис Дрангов, който по-късно загива в боевете при Завоя на река Черна, като командир на 9-и пехотен Пловдивски полк.
Слово произнася и писателят Антон Страшимиров. В присъствието на войскови части от дивизията е извършена панихида от полковите свещеници. Освен Константин Каварналиев, на това място са погребани и петима негови войници, загинали в боевете през Първата световна война.
През 1966 г. паметникът на полковник Каварналиев е взривен по разпореждане на комунистическата клика на Йосип Броз Тито в Македония, която провежда акция по заличаване на българското културно-историческо наследство и унищожаване на всички български военни паметници и гробища. Отломките от мемориала са разхвърляни из района.
По инициатива на сдружение „Плиска” паметникът е възстановен, но не получава разрешение от македонските власти за поставянето му. През 2000 г. гробът на полковник Каварналиев отново е осквернен от вандали. Със съдействието на директора на Националния исторически музей професор Божидар Димитров в Шумен бе издигнато копие на взривения в Македония монумент на героя.
