Тоталитаризмът не е с лице на жена

Автор: Борис Цветанов

Изобилие от нелепости съпровожда първите години съветска власт и троцкисткото бълнуване за световна революция, наричана по днешному глобализъм. Свободната любов и гей изгъзиците не са изобретение на височайшата демокрация – през 1918 г. например в московските трамваи обичайна гледка била момичета, облечени само с... къси ботушки.
В наше време многотиражките се надпреварват да смайват многострадалните си читатели с куриоза, че Вълко Червенков и Елена си живели като съвременни интимни приятели. А причината е, че просто по онова време в СССР не е съществувала институцията граждански брак. И всеки е можел само с едно заявление в „съвета“ да си смени име, презиме и фамилия за две минути. И история не се е изучавало, и държавен химн не е имало.

Премахнали това-онова в средата на тридесетте години, но не съвсем. Например и след смъртта на Бащата на народите все още важал указът, че съветски гражданин не може да се жени за чужденец/чужденка. Дори Светлана Сталина (Алилуева) попада под балтията. Генералисимусът решава Гордиевия възел на секундата – възлюбеният кинорежисьор Алексей Каплер – и женен, и евреин, е пратен да копае злато при строг режим.
Но тук ще разкажем за едно българско красиво момиче, влюбено в съветски гражданин, при това нито младежът, нито девойката са случайни деца.
Момичето е Виолета Антонова Югова – дъщеря на министъра на вътрешните работи (после министър-председател). Той ще изпрати щерка си на обучение за мичуринка-лисенковка в Москва...

И тъй като тя е първа дружка още от осемгодишна с момиче на име Лиляна (това е бъдещата поетеса и общественичка Лиляна Стефанова), бащата кани приятелките в кабинета си. Лиляна отива да учи театрална режисура пак в необятната съветска страна.
Кабинетът му е като в лелеяни мечти – светъл, с кон да влезеш, огромно бюро, което бащата министър с елегантна лекота обхожда. Лиляна си е глътнала граматиката – Антон Югов е привлекателен мъж (такъв си остана и на 90, виждал съм го на 80 години да изглежда като манекен от западен журнал, но не крещящо елегантен, а по човешки. Посетителите в ресторант „Спортист“, където имаше запазена маса, ставаха и повечето ръкопляскаха, щом той се появеше там).

Виолетка е обикновено момиче – свенливо, скромно, но и не пропуска вечните лудории на децата от онова време и вечно е с ожулени от щуротии колене. Както и Лиляна. Единственото й кокетство са чифт малки елегантни ботушки. И Лиляна има такива, но не подарък от баща министър, а преправени войнишки от комшията обущар.
Антон Югов прегръща първо Лиляна, после дъщеря си, влиза сътрудник, носи табла с две лимонади. Момичетата сядат на удобните фотьойли. Две лимонади – вероятно днешните силиконови фльорци ще се скъсат от смях!

Министърът копира Сталин – започва безконечна мълчалива разходка по просторния персийски килим. Югов е театрал. Разбира ги тия работи. В младостта си пловдивските тютюноработнички го наричали Тони Китариста. Само при вида му момичетата се изчервявали, защото мръсните му вицове нямали край... 
Но сега е тежък човек от висшия ешелон. Със сив костюм от фин план (в това купонно шаечно време), снежнобяла риза, сиво-червена вратовръзка... В романа си „Моят луд век“ в наши дни Лиляна Стефанова ще си признае, че с очите на момиче не могла да сведе поглед от него.

Той е самата строгост. В  пълен противовес на двечките – с простичките си роклички, с бели якички. И Югов започва словото си сладко: „Пейте хубавите руски песни, ходете на кино и театър, обикаляйте Москва, най-красивия град в света... Единственото нещо, което забранявам категорично, е да се омъжвате!“.
„Защо бе, тате?“,  идва първа на себе си Виолетка. Вместо отговор получава стоманеносив поглед: „Обещайте!“. И момичетата обещават. После засядат в близката сладкарница на чаша боза: „Баща ми е ужасен“ – казва Виолета. Лиляна отвръща: „То пък ние с тебе като сме се заженили...“.

Но само след три години и двете се омъжват. С Лиляна проблем няма. Свързва се с момче нашенче, студент като нея. Даже ги венчава лично посланичката Стела Благоева.
Но с Виолетка нещата не са розови. Харесала си е момче артистично, натурален донски казак, красавец, винаги с гимнастьорка... Но руснак. При това син не на кого да е, а на живия класик Михаил Шолохов. Сватба по българско-казашки, а дано, ама надали. Забраната от Сталин не е шега работа! Александър (така се казва момчето) е съкрушен, но пощурял и непреклонен.

Душата на Тони Китариста пее – любов необяснима си е това, но суровият министър в него е съкрушен. Как ще тегли шут на Сталин?! Пък и Шолохов е против женитбата. Но когато Саша завежда красивото българско момиче във Вюшенское, писателят импулсивно го прегръща и плаче...
Във Велико Търново живее вече възрастната рускиня Дария Филипова, тя е била комшийка на Шолохов – двор срещу двор. Нейният брат Николай редовно сяда зад волана на джипа и разкарва двамата сватове със седмици из тайгата на лов.

Години по-късно Тодор Живков ще съзре в тия воаяжи заговор и ще подшушне на Хрушчов, когото Шолохов не бръсне за слива. Твърди се, че прословутото „Имаше култ, но имаше личност“ не е както се смята на Константин Симонов, а на Шолохов.
Тия разходки с безкрайното ловуване на сватовете са основната причина Живков да скрои номер на Югов, а не някакви си измислени истории с голи снимки,
При един лов Шолохов се хваща на бас с Югов, че ако българинът се окаже по-голям ловец от него, ще му даде току-що готовия ръкопис на втората книга на „Разораната целина“ да бъде прочетена първо от българския читател. Нашият човек печели баса и българите четат класическия роман в подлистници в тогавашния „различен“ вестник „Кооперативно село“ месеци преди съветския читател.

За да издейства сватбата между Саша и Виолетка, Шолохов се среща лично със Сталин. „Какво са си говорили двамата – пише Лиляна Стефанова – никой няма да узнае. Но всемогъщият генералисимус отстъпва пред автора на „Тихия Дон“.
Това е единственият брак между съветски гражданин и чужденка до падането на забраната след много години...
Виолета и Саша завършват Тимирязевската академия и не се наместват на някоя синекурна длъжност в Москва, а работят години в Кримската академия по овощарство.
Иначе двамата сватове са се срещали на българска земя през 1955 г. и авторът на „Тихия Дон“ съвсем не бил тих в приказките си. Както и Антон Югов.

Читателят вероятно чака още няколко думи за Светлана Сталина. Нейният възлюблен Каплер оцелява в ГУЛаг благодарение на друга жена, но завърнал се в киното, среща поетесата Юлия Друнина, сценаристка на негов филм – омъжена с две деца.
Това е любов от пръв поглед. Юлия е героиня, доброволка във войната още от първия ден, когато е шестнадесетгодишна. Стига до Берлин. Намерена е полумъртва до Райхстага, но оцелява...

По някое време обаче заболява. Лекарите смятат, че е неизлечимо. Каплер седи неотлъчно до леглото й дни наред и макар че е атеист, се моли. Заклева се, че ако стане чудо, ще е с нея до края. Чудото става. И той удържа на думата, дадена пред Бога...
Един ден в дома на Каплер и Юлия, идва Светлана. Поетесата вади бутилка „Столичная“ и оставя двамата насаме. След три часа Каплер изпраща старата си любов до улицата, намира й такси, връща се и се затваря в кабинета. До края на живота си не казва и дума за това какво е ставало в тези заветни часове...


В категории: История , Горещи новини