Заедно срещу тероризма – мисията невъзможна

След нападението в Ница почти няма ден без някъде по Стария континент – най-вече в Германия и Франция, да не бъде извършен терористичен акт. Със зверското убийство на свещеник в църквата на френското градче Сент Етиен дю Рувре „Ислямска държава“ откри нов фронт във войната си със Запада, както отбеляза британският в. „Телеграф".
Цялата тази черна серия направи отново актуална дискусията за това как да се противодейства на екстремизма, макар немските медии да се опитаха да внушат, че не ставало въпрос за тероризъм, а за „акт на индивидуално безумие“.

Основният въпрос, който най-вече се повдига в тази връзка, е свързан с координацията на действията на спецслужбите на държавите членки на ЕС.
Във вторник бе оповестено, че министрите на отбраната на България и Гърция Николай Ненчев и Панайотис Каменос са се договорили армиите на двете съседни страни да проведат съвместно учение по границата си, при което ще бъде отработена реакция при мигрантска криза и терористична заплаха.

Такива маневри обаче едва ли ще са достатъчни, за да се осигури спокойствието в Европа.  Защото, както се оказва, почти всеки един от извършилите атаките над мирни граждани в дадена страна преди това е попадал в полезрението на службите за сигурност в някоя от съседните държави, само че съответните служби не са си разменили тази информация. 
Така например още на 11 юли 2015 г. турските полицаи са задържали белгийския поданик Ибрахим Бакрауи, който възнамерявал да се прибере в Сирия и да се присъедини към „Ислямска държава“. Щом намерили в него белгийския му паспорт, тутакси информирали Брюксел, че в близките седмици ще върнат предполагаемия терорист в мястото на адресната му регистрация, т.е. в Белгия. Белгийските служби поискали съответно допълнителна информация, но така и не получили отговор. И така Бакрауи спокойно си слязъл от борда на самолета в Амстердам, а седем месеца по-късно се самовзриви на аеропорта в Брюксел.

Впоследствие стана ясно, че исканите сведения за него просто били затрупани някъде под купчината документи в белгийското консулство в Истанбул.
И това, за съжаление, не е единствената подобна история. Взривилият се в немския град Ансбах Мохамед Далил, докато пребивавал в нашата страна в периода 2013-2014 г. е получил хуманитарен статут. Той е бил проверяван от ДАНС дали представлява заплаха за националната сигурност, но нашите спецове не забелязали никакви прояви на радикализация в поведението му и го благословили да си щъка свободно където пожелае.

Малко преди да се самовзриви в парижко кафене, Ибрахим Абеслам също е бил разпитван от спецслужбите – тези на Белгия в случая. Те го били заподозрели, че иска да се присъедини към „Ислямска държава“, но освен проведения с него разговор, не последвало нищо друго. Очевидно и белгийците са решили, че човекът не е радикализиран, та затова така и не предупредили европейските си колеги за този потенциален екстремист. По-късно пък двама блюстители на реда в Холандия го глобили 70 евро за пренасяне на наркотици, но го освободили по живо, по здраво, тъй като не открили името му в базите данни на холандската полиция.

Абделхамид Абауд – организаторът на атентатите в Париж през 2015 г., докато бил в Атина, попаднал в полезрението на гръцките спецслужби. Те чинно предали информацията си за него в Белгия. Белгийските им колеги направили обиск на квартирата му в Моленбек, за което той веднага научил от свой съучастник, който го предупредил по телефона, след което терористът потънал вдън земя и следите му били изгубени.
„Ситуацията е доста парадоксална: екстремистите имат в Европа по-голяма свобода на действията си, отколкото тези, които трябва да им се противопоставят“ – отбелязва в статия за Лента.ру политическият коментатор Алексей Куприянов.
Той обобщава, че след всеки нов терористичен акт „от високите трибуни звучат ритуални призиви да се сплотим по-тясно и активно да си споделяме информация“.

Куприянов припомня, че още през януари 2015 г. след актаката срещу редакцията на „Шарли Ебдо“ върховният  представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Федерика Могерини обеща да започне обмен на разузнавателни сведения във вътрешността на ЕС. След ноемврийските събития в Париж френският държавен секретар по европейските въпроси Арлем Дезир обяви: „Нападнаха ни и ние ще се защитаваме рамо до рамо“. А след терористичния акт в Брюксел белгийският премиер Шарл Мишел дори предложи да се създаде единно „европейско ЦРУ“.
„Всичко това обаче остана само на думи“ – изтъква коментаторът на Лента.ру. И обръща внимание, че Евросъюзът е успял да постигне много неща – единно икономическо пространство, отворени граници, унифицирани образователни стандарти, но общата политика на сигурност все още остава несбъдната мечта.

По мнението на директора на Центъра за комплексни европейски и международни изследвания при факултета за световна икономика и политика на Висшето училище по икономика в Москва Тимофей Бордачев, причината за това се крие в самото понятие за държавата и представата за нейните функции. „Важно задължение на суверенната държава е осигуряването на безопасността на гражданите. Дори при заплахи, сравними с днешните, държавите се оказват неспособни на това. Невъзможно е да си представим ситуация, при която на територията на Белгия немски полицаи ще могат да „закопчаят“ някого или да го разследват. Защо ни е тогава белгийската държава?“ – коментира експертът.

Но той обръща внимание, че и народът в дадения случай е срещу подобна единна политика в сферата на сигурността. Така например резултатите от различни анкети посочват, че мнозинството британци нямат нищо против това сведенията за тяхното придвижване да  попадат в базите данни на полицията и разузнаването, но категорично са против предаването на тази информация на спецслужбите на Германия или Франция, да речем.
Същото се отнася и до германските граждани. Въпреки че, според проучванията, 77% от тях се страхуват, че атентати, подобни на френските, в бъдеще може да се случат и в тяхната страна, те дори не могат да приемат да бъдат следени от страна на собствената си държава.

И до ден днешен европейските разузнавателни служби се отнасят една към друга с подозрения, не успявайки да загърбят стария принцип „в разузнаването няма приятели, а само съперници“ - изтъква Алексей Куприянов. Той посочва, че френските разведчици не изгарят от желание да обменят добитите от тях данни с немските си колеги; испанците – с англичаните, и пр., а всички до един се страхуват да дават ценна информация на новите членове на ЕС, за да избегнат изтичането й към Москва.

„Никой не иска да споделя подробности за важни операции със страните от Източна Европа, макар те да са в Европейския съюз. Европол е добър, когато става дума за арестуването на сръбски бандити. Но никой не иска да разкрива детайли за секретни операции и източници, които е завербувал с големи мъки или е измъкнал от затворническата килия“ – откровеничи в едно интервю за „Файненшъл таймс“ бившият шеф на Държавното управление за вътрешно разузнаване на Франция по времето на Никола Саркози Бернар Скарсини.
“В края на краищата, разузнаването по принцип е склонно да скрива информация. Тя е и власт, и сила. В разузнаването няма приятели, а само врагове“ – перафразира старата мъдрост Жан-Мари Даларю, шеф на френската Национална комисия по контрол на сигурността.

Думите му допълва бившият ръководител на британската МИ6 сър Робърт Сойерс: „Всеки път, когато някаква информация бъде предадена на друга страна, започва лов на агентура. Агентът може да бъде идентифициран, арестуван и накрая – просто убит“.
Пример за това е случаят с похищението на туристи в Западна Сахара през 2003 г. Тогава салафитите взеха за заложници 16 германци. Френските спецслужби, които имат добре развита разузнавателна мрежа в региона, отказаха да споделят информация с Берлин от страх да не разкрият агентурата си. В крайна сметка на немските разведчици се наложи да проведат истинска операция срещу френските си колеги, за да се сдобият нелегално с нужните им сведения.

Но проблемът не се изчерпва с това. Специалните служби се конкурират дори вътре в отделните държави и водят тиха война помежду си. Във Франция например разузнавателна и контраразузнавателна информация събират цели 33 ведомства. Безопасността на големите градове се подсигурява от националната полиция, а тази на селските райони – от жандармерията. И всяка една от тези служби си има собствена база данни и своя агентурна мрежа – отбелязват анализаторите.
„Тази, която първа се докопа до дадена информация, има определено право на контрол върху това как тя ще бъде използвана, с кого ще се сподели и какви действия ще се предприемат. Това е общоприето правило във всички европейски структури“ – пояснява Сойерс.

До какво води това, може да се види в примера със САЩ, където след атентатите на 11 септември  стана ясно, че двама от терористите са били включени в списъците на ЦРУ, но оттам дори не си и помислили да предадат сведенията за тях на ФБР. Така че не е трудно да си представим какъв хаос цари там, където с разузнаване и контраразузнаване се занимават десетки служби.
Във Франция бе направен плах опит това да се промени. Този месец, във връзка с разследването на ноемврийските терористични актове в страната, френската парламентарна комисия остро разкритикува дейността на разузнавачите и препоръча да се създаде Национален антитерористичен център, подчинен пряко на премиера на страната.
Правени са и други опити да се промени ситуацията. Но като че ли повече са думите, отколкото делата.

Структурата на органите на Европейския съюз, които се занимават със сигурността, изглежда доста логично построена: Европол се занимава с престъпността, включително и международната; Фронтекс отговаря за охраната на границите и контрола върху влизането в ЕС, Евроюст координира разследванията. От 1971 г. действа също и Бернският клуб, в рамките на който европейските служби си обменят данни.
Проблемът е в това, че пълномощията на тези организации са доста ограничени. Те например не могат никого да принудят за нищо. И ако полицията не иска да им предостави информация, не могат да я задължат по никакъв начин да го направи.

Има още няколко неща, които са направени по отношение на борбата с тероризма в Европа. През 2002 г., след атентатите в Световния търговски център в Ню Йорк, в ЕС бе създаден Център за анализ на разузнавателната информация (INTCEN), включително и тази, отнасяща се до терористични заплахи. През януари тази година в рамките на Европол заработи и Европейски контратерористичен център, от който се очаква да помогне за координиране действията на спецслужбите. През март пък бе решено да се сформира специален екип от експерти по въпросите на борбата с тероризма, който ще следи движението на джихадисти, родом от Европа, финансовите потоци, контрабандата на оръжия и онлайн пропагандата на екстремистите.

Държавите от Евросъюза участват и в програмата FTF (Foreign Terrorist Fighter), която е в рамките на Интерпол, както и в FPT (Focal Point Travelers) по линията на взаимоотношенията между ЕС и САЩ. Чрез тях може да се обменя информация за джихадистите. Проблемът е, че списъкът на FTP съдържа всичко на всичко 2000 имена, а в този на FTF има 5000. Това е по-малко от една пета от общия брой чуждестранни бойци, воюващи в Сирия и Ирак. Обществена тайна е и че Интерпол няма почти никакви данни за подозрителните лица от азиатския континент.
И още нещо, на което обръщат внимание експертите по въпроса – знаменитата общоевропейска база с 90 хиляди пръстови отпечатъци, на която се възлагаха много надежди, се оказа безполезна – в нея е почти невъзможно да се открие нужната информация.

Тъй че дори и да искат европейските спецслужби да съгласуват една с друга списъците със заподозрени в каквото и да било, често просто не могат да го направят по ред причини.
И една от тях, плюс посочените дотук, е, че в различните страни са приети различни системи за транслитерация на арабските имена. Като капак на всичко – по принцип тези звена разполагат с много малко служители, които знаят арабски език.
По думите на генерал Майкъл Хейдън, бивш шеф на ЦРУ и Агенцията за национална сигурност на САЩ, „най-бързият начин европейските служби да си разменят информация е да си я предават една на друга чрез американците“.

Само че и този метод невинаги сработва. След терористичните атаки в Брюксел например се оказа, че сведения за Ибрахим Бакрауи може да се намерят едва в две структури – в Белгийската служба за безопасност и във ФБР, което обаче дори не му е хрумнало да ги сподели с колегите си на Стария континент.
Според международните анализатори, безкрайните опити да се създаде поредната агенция за обмяна на разузнавателна информация само ще вкара Европа отново в тупик. По-логично би било като начало да се координират действията на многобройните служби вътре в страните на Евросъюза и най-накрая да се осъзнае, че нормалната антитерористична работа е невъзможна без достатъчното й финансиране.

Бившият шеф на Белгийската служба за безопасност Алън Винантс споделя, че понастоящем разведката може да си позволи да държи на щат сътрудници само малко надвишаващи броя на джихадистите в Белгия, влизащи в редовете на „Ислямска държава“!
Иначе първата лястовичка в гнездото на европейската сигурност като че ли долетя. Преди дни ЕП подкрепи идеята да се въведе отчет за лицата, пристигащи и напускащи летищата в страните от Евросъюза. Но това решение следва да бъде одобрено от националните правителства на отделните държави. Добре е това да стане възможно по-бързо. Защото при сегашната динамика на терористичните атаки в Европа време за губене няма.


В категории: Международна политика , Горещи новини