Людмила Живкова е нямала никакъв пръстен със сапфир – единственото й бижу била брошка с планински кристал
Автор: Борис Цветанов
Толкова мастило е изписано за Людмила Живкова, че ако се събере и излее от небето, ще потопи цяла България. И всичко е в стила на „него го е Бог помазал,/ той е на словото царя,/ хем нищо не е казал,/ хем сега го повтаря“ – епиграмата е от Марко Ганчев.
35 години след гибелта на Мила, ние още нямаме истински неин портрет. Ние пък нямаме претенции да сме тия, които ще сложим точката. Ще се опитаме само да нанесем няколко щриха върху един опит за портрет на една непозната.
Кой ли след толкова „осанна!“ и „разпни я!“ може да си представи сега, че дъщерята на Първия е била „хубаво, весело, възпълничко момиче“ – държим да отбележим, че тези думи се отнасят за нея не като за девойка в гимназията, а зряла, гонеща тридесетте жена... И още: „пухкаво момиче, огряно от почти детско безгрижие“.
Така я описва непретенциозната поетеса и общественичка с нелека съдба Лиляна Стефанова, далече от увъртанията, примерно, на влюбения в Тодор Живков Любомир Левчев. Достатъчно е да се хвърли половин око на глупостите му из многотиражките и те да се сравнят с това, че Лиляна нито веднъж не се изкуши да обремени някое от многобройните средства за масово оглупяване на населението с дългогодишната си дружба с Мила.
Запитай се, читателю, коя щерка на местните днешни мандарини на властта (те, прочее, не са в България) ходи на училище с градския транспорт. Като Людмила навремето. Носела си е и гъзовейка, както фолклорно бе кръстен минижупът навремето.
Пак Лиляна Стефанова казва: „Имаше високо чело и живи очи. Не се кичеше с фалшиво самочувствие. Не беше превзета и глезена. В Лондон (какво ли не се изписа за пребиваването й в мъгливия Албион, затова смятаме за уместно да се спрем повече, б. а.) знаеше, че е никоя. Пред никого не спомена името на баща си. Не се опитваше и да ме смайва с интереси, каквито нямаше. Не сме говорили и за поезия“.
А мнозина си спомнят как в някаква многотиражка дори прочетохме стихотворение от нея, при това писано с лявата ръка?!
И понеже могат да ни упрекнат в прекалена пасторалност, хайде да видим няколко реда, публикувани ден след гибелта й, в еталона за журналистика за политическия ни елит „Франкфуртер алгемайне цайтунг“: „Начинът, по който Людмила Живкова се изразяваше публично, поразяваше с вродената й стеснителност.“
Принцеса ли? Зинала да лапне цялата власт? Я ми вижте окото, дето се казва – плава ли корабче?
В британската столица Мила пребивава като най-обикновено момиче, интересуващо се от всичко: театър, книги, сърдитите млади хора, рок концерти, кейовете на Темза, страховития Тауър бридж, търгове на изкуството, кучешки надбягвания, музеи, увеселителния парк на Батърси...
Носят се легенди обаче за посреднощни чартърни полети до елитни модни къщи, прищевки като на принцеса и пр. Стига глупости! Дори в световния Лондон е обличала конфекция на „Маркс и Спенсър“. Е, с ефектни копчета, катарами, връзки и шапки – от... лакирана слама. Момичешки работи, ще рече Неверник Тома.
Но тя е такава и след това. В Комитета за приятелски връзки с чужбина е обикновена млада жена, дълго време съсипана от мъка по починалата си майка. Цялата в черно, вглъбена дълбоко в себе си.
Това още повече ще сближи двете жени – Людмила и Лиляна, и те ще бъдат ръка за ръка до края на краткия й земен път. Това е естествена близост, не оная, която ни натрапва Левчев, или който и да било от цял легион всякакви авторчета.
Пристрастени сме към измишльотините на придворния поет, дори заради блудкавите му полумисли като тази, че са били с Мила повече от любовници; че видите ли, тя споделяла точно с него най-интимните си тайни за всички свои любовници, като да става дума за бройка, надхвърляща английската армада (чудя се защо не е споменал нито едно име като например и това, което прочетох в една многотиражка: Георги Марков бил убит от ДС, за да не се разбере, че бил любовник на Людмила – Боже прости им, те не знаят какво мислят).
Но да се върнем на непознатата, сантименталната, обикновената българка Мила. Какво ли не е изписано за посещенията й в Мексико. Веднъж била на форум в Акапулко. Гост е на първата дама там – Кармен Лопес Портийо. С още сюрия първи дами от три континента за обсъждане проблемите на децата в съвременния свят. Блясък. Висок стил, никакво съдържание. После попаднала в поднебесен рай: вариететен спектакъл на парижкия „Лидо“, следва нощен клуб, накрая до съмване скандална шоу програма на Лас Вегас.
Людмила изстрада цялата феерия със затворени очи. Нетърпимо й е. Но има рядък дар да приема и уважава другите...
По-късно ще изплаче болката си пред Лиляна: „И тия първи дами, уж дошли да обсъждат детските проблеми, които един час в живота си не са работили... Скука, протокол, прищявка за демонстриране благотворителност... Гадно е. Охолни, надменни жени и никаква вътрешна енергия за децата“.
А сега за миг да си припомним нейната енергия, която отдаде за „Знаме на мира“!
И ето случка, която на клеветата за несметните й бижута строшава зъба.
Отново сме в Акапулко. Очарователната домакиня Кармен води Людмила в култова бижутерска галерия с маркови огърлици, брошки, пръстени, гривни... изумруди, сапфири, рубини, перли, брилянти. Изящната ръка на Портийо, с дългите пръсти с лилави нокти, посочва рубинено колие за деветстотин хиляди долара, после обеци за петстотин хиляди. И великодушно отстъпва на Мила да я засенчи. Но българката само се усмихва – тя е на „уиндоу шопинг“, разбирай „зяпане витрина“.
Кармен е смаяна. За да я успокои, чувствителната Мила разтваря ръце и показва красива брошка. „От няколко години не нося нищо друго, освен този планински кристал“ – казва й тя.
Ало, Левчев, къде е тюркоазът?! „Мила никога не е имала страст към бижута“ – това пък са думи на съпруга й Иван Славков.
И пак Людмила споделя: било отдавна – в банята, струята повлякла в канала диамантените й обеци. „Това беше знак на висша сила, че трябва да се освободя от всичко суетно и дребно. Направих своя избор: от този миг бях вече вътрешно освободена“.
Един планински кристал. В платинен обков. Затъмняващ целия блясък на рубините на Кармен Портийо.
Конгрес на културата. Людмила е стилно облечена. Бледа. Видимо по-слаба от всякога. Официална вечеря след събитието. До Живков е Лиляна Стефанова. Отсреща Людмила с Пьотр Демичев. Двамата си говорят оживено. Живков мълчи. Пие червено вино. Не боядисана вода. Връща ордьовъра. Едва не заплаква пред Лиляна: „Виж я колко е слабичка и бледа. Работи нощем. Пише. Очите й са хлътнали. Кожа и кости... Много е зле!“. И още: „Чу ли я как чете доклада – запъва се, бърка думите... Съсипана е от умора. Не спи. Не се храни. Не почива. За нищо не ме слуша“. Думи на един грижовен баща. Не на мандарин, обладан от манията да изгради династия.
Сега да видим какво пише стохилядникът Стефан Цанев, самообявил се за събрат по перо на летописеца Теофан Изповедник: „Людмила Живкова беше странна личност. Създаде много ядове на баща си“.
Той я нарича „инфанта“.
За Батето пък твърди: някакво ватерполистче, което изюдило (не я знам тая дума, но нейсе ) Людмила да го направи директор на телевизията...
Иван Славков я определя като „крехка, болнава, чувствителна, лесно ранима“.
Тодор Живков казва за нея в Москва: „Тя е просто разкрепостена. И държи на българското“.
Професор Жан Пери, САЩ: „Българите са образовани, мислещи, независимо културни. Дива лъжа е, че България е имитация на СССР. България е най-слабото звено в Желязната верига и то се казва Людмила Живкова“.
„Франкфуртер алгемайне цайтунг“: „България дължи на Людмила Живкова културните свободи и нарасналото реноме пред света“.
