Отдавна го подозирах. Но сега вече ми беше тягостно да го разбера със сигурност. Беше някаква зелено-черна мъгла, като онази в екраните на „Матрицата“, а аз отивах вече не помня къде. Моят приятел Ю.* вървеше заедно с мен и ми обясняваше, че точно така трябва да постъпим, ако не искаме да се изгубим като хора.
Подсъзнателно усещах какво трябва да го питам, но бях много уплашен и не смеех. Не искайте да знаете защо, така се чувствах. Минахме през нещо като мост. Отляво и отдясно имаше пропасти без дъно и това ме уплаши още повече.
Почти замръзнал от страх, прекрачих прага на края на съоръжението и тогава ми стана безпощадно ясно. С нас се е свършило. С Ю. говорихме (уж) нормален български език, а тези познати и непознати, които срещахме, скърцаха като компютри.
И осъзнавах, че отивам някъде дълбоко, дълбоко, откъдето няма как да излезем. После видях М., който също като Ю. никога не е давал кой знае каква причина да го мисля за живеещ в компютрите, но и той почти не говореше. Разбирах какво ми казва по принцип, но не по човешки начин.
След малко седнахме, а двамата ми разясниха какво се е случило. Най-накрая компютрите са създали свой собствен свят. В който такива като мен, дето много харесвали да живеят без тяло, мисли и чувства, са добре дошли, край на нормалното общуване, всички сме роботи, вече няма нужда от здрависване, сръдни, учудване, благодарности и онзи орган в устната кухина след известно време ще закърнее, а после изчезне напълно.
Ю. и М. ми обясниха, че вече не е майтап, а трябва да се подготвя. „За къде, бе?“, питах много уплашено и усещах, че съм обречен. „Да застанеш на таблото“, отговориха ми.
Там, където вече никога няма да бъда човек, а само номер. Цифра. IP адрес в глобалната интернет мрежа. Поисках да им възразя, но осъзнах с ужас, че не говоря, а просто им скърцам. Като компютър. Изпращах им импулси. После се събудих от кошмара. Всичко беше реално, навън зазоряваше, над мен крещяха чайки, градският транспорт в Бургас с пухтене и писък на спирачки приемаше естествения си всекидневен облик.
Чисто физическият страх ми даде първия човешки импулс – да се обадя по телефона на двамата си приятели и да им кажа, че ги сънувах в грозен кошмар, в който тримата не общувахме нормално, а живеехме в компютърен свят. Но се отказах.
Беше време на разсъмване в големите градове, в които хората не си говорят по нормален начин, а само по интернет.
Вие как се свързвате с приятели от другия край на вашия град? А от страната? Или с тези ваши любими хора, живеещи на другия край на земното кълбо? Точно така, друг начин няма.
Ако при нас е розовееща утрин, там е средата или краят на техния ден. Те същите както преди ли са или са просто номера от интернет? Засилва ли се чувството за истина, когато ги виждате, а не само изписвате букви и цифри, които отиват при тях като битове и байтове?
Замества ли подобен двучасов „разговор” гледането очи в очи, обикновеното „здрасти” и приятелската прегръдка? Аз все повече усещам, че отговорът за мен е „не” и може би прегрелият от жегите ми мозък визуализира този ми страх в подобен идиотски сън. Но от доста време чувството е тягостно и става все по-зле. При вас така ли е или не ви пука? Мислите ли, че е нормално младежи да се съберат на купон и там да не се напият и да свирят с китари, а да ровят безмълвно в мобилните си телефони?
Хей, огледайте се, в България вече има поколение, отгледано по Скайп, по Фейсбук, по ICQ (не зная дали тази комуникация още продължава).
„Добре ли сте, майче, към Коледа ще си дойдем!“, а рожбата дори не знае какво е Коледа. Или знае, но отдавна не му се е случвала, защото две от главните действащи лица от години живеят далеч от дома, за да печелят достатъчно пари.
Сякаш някакви скапани банкноти могат да заменят човешката приказка и допира на душата. Не зная как стана така, че от огромно желание да сме високотехнологични и модерни, всъщност станахме някакви жалки аватари.
Все по-често си мисля за това, когато пишем остроумия в интернет и уж не чакаме мнение за тях, но всъщност осъзнаваме, че тези изречения заместват човешкото общуване.
И като всяко нещо, което не се използва, то лека-полека изчезва. Вярно, интернет остроумието докарва много „лайкове“ от приятели, познати и тотално непознати.
Така можеш да станеш голяма работа без да се налага да говориш на хората и да ги убеждаваш в своята правота по онзи начин, измислен от Демостен и Дамокъл.
Но все си спомням онази приказка от гения Алберт Айнщайн: „Страхувам се, че ще дойде ден, когато технологиите ще изместят човешките взаимоотношения. И тогава светът ще се напълни с идиоти“.
------------- Ю* и М* са ми близки приятели, чиито имена не искам да спомена, защото не са фенове на този вид комуникация.
