Най-радостните и честити дни в някогашното Равно Загоре
Автор: Стоян Калпушков
Жътвата в Равно Загоре започвала около Петровден. В понеделник са вързвал първият сноп. Зажевал този, който имал „лека ръка“. Първата нажежена ръкойка се хвърляла на изток – Бог напред, останалата част се правила на въжета, с които се връзвали първите снопи. Жътвата завършвала с оставяне „на брада“ от непожънати няколко едри класове, завързани с червен конец, украсени с полски цветя.
После жътварите извивали кръшно хоро около „брадата“. Весели и радостни те тръгвали за дома, където стопанката вече била сложила богата трапеза, сготвила едър петел и стъкмила тънкоточена милина (баница).
Началото на жътвата винаги е бил празник за дома ни. Запролети ли се полето, застеле ли то зелената си черга, изтъкана от всякакви нежни цветенца, значи иде богатата очаквана с трепет и вълнение жътва.
Още от сеитбата – през меката и дъждовна есен, през дебелия сняг – сигурен за „дебелия комат“, и пролетните Георгиевски дъждове крепне надеждата за идния богат берекет. Окото се пълни с мила гледка, сърцето се блажи в радост и тревога. Дай Боже хубаво време – доще жътва, времето на хляба наш насущен, отплата за морен труд и пот пролята. Ден след ден, часовете се броят до празника. Молитвата за здраво време и спорна жътва окриля мало и голямо. Хора и животни усещат все по-близо мирис на зряло жито. Дни и нощи ще се сливат в едно, изгревите и залезите ще имат едно име – жътва.
Домът ни тръпне в благо очакване – празникът наближава – полето сменя окраската си, зелените нивя жълтеят, тежки класове наливат надеждата ни за богата и спорна жътва. Месец преди началото й, дядо е бил на пазарлък с жетварите от с. Пчелински рът, Старозагорско, всичко е уговорено до подробности. Тази вечер, след обиколката на полето, той с блаженство и голям мерак тържествено известява: „Утре наранина отиваме на Голямата нива в Саръ меше, ечемикът е готов за жътва“.
Настава голямо оживление. Радост като пред голям празник. Лягаме, но заспива ли се? Сънищата ще се сънуват, ако рекат очите да подремнат.
Оня, перестият от курника петльо пръв в нашата махала известява ранобудните – и той не е мигнал. Преди да е пропял, жените вече стягат багажа. Торбата с паламарките, сърповете, бъкела за студена вода. Празничната погача, омесена от старо брашно, ухае на пресен хляб. Двете пръстени гърнета са пълни с овчи угурт (кисело мляко). Всичко е подготвено, наредено, оставено на лично място, да се вижда и напомня за първия жетвен ден, делник от празничния народен календар на фамилията. Мъжете са около добитъка, дават солена зоб и прясна люцерна. Жените товарят багажа. Всичко се проверява – дори потретва, от „игла до конец“.
Зазорява. Слънцето бавно вади едрата си пендара над Светиилийските възвишения и посребрява равното Новозагорско поле. Голямата нива, притаила дъх, чака – хубост невестинска, око да се ненагледа, сърце на благост да се радва.
Дядо ми Стоян е застанал към изгрева. „Не ден година храни, а час година храни“, казва той и от вълнение само изрича „Булка, така казваше на майка ми, всяка година. Откакто си в нашата къща, ти зажеваш. Лека ти ръка!“. И той се кръсти, а след него всички вдигаме десница за кръст.
Мама слага новата паламарка, хваща здраво новия сърп, вдига ръце към изгрева и започва. Чевръсто настила две-три ръкойки, събират ги, татко вързва тежък сноп. Изправя го, дядо вади от пояса си кожения портфейл и слага сребърна монета върху едрите класове, после прибавя едра банкнота за почерпка.
Като огладнели и зажаднели за милост към узрелите класове, жътварите започват да жънат. Чакамджи башията подхваща началото, след него се нареждат останалите, а най-старата жътварка бута края на поста. Бързат, че стоката под открито небе не влезе ли в хамбара, не я имай за своя.
Радостни и честити дни – най-обичаното време. Това са делниците, които слагат хляба на трапезата ни.
