Как кратък епизод от роман ражда една неизкоренима мода
Автор: Диана Славчева
Когато италианецът Федерико Моча пише първия си роман „Три метра над небето“, едва ли е подозирал какво ще последва. Главните герои в творбата му – напет левент и гиздава девойка, се заклеват един на друг във вечна любов и вярност, застанали на моста Милвио. Докато работи над вълнуващата сцена, авторът дълго си блъска главата как точно да направи този сакрален момент по-запомнящ се и необикновен.
Той прехвърля наум известните „пристанища на влюбените“ – балконът на Ромео и Жулиета във Верона, паметникът на Пушкин в Москва и пр., но тъй като действието в творбата му се развива в Рим, така и не може да се сети за такова знаково място във Вечния град. И понеже така и не му допада никоя от популярните традиции за вричанията на лудите-млади, решава сам да измисли такава и романтичната му двойка окачва на един от стълбовете на моста верига, на която щраква катинарче, като хвърля ключа му в Тибър.
След като в един момент романът бива филмиран, Милвийският мост бързо се превръща в знаково място не само за героите на Моча, но и за всички влюбени от Рим. Стълбът, споменат във въпросната литературна творба, наистина съществува край съоръжението и той бързо бива окичен с катинари от млади римски двойки, простреляни от стрелите на Амур.
Тази любовна традиция още по-скоростно завладява не само цяла Европа, но достига до Америка и даже до Далечния изток. Разбира се, и нашата мила родина не остава встрани от манията. Лека-полека по мостовете в редица български градове започват да се закачат катинарчета – големи, малки, шарени, писани... А младежите ритуално хвърлят във водата ключовете, така че никой повече да не може да „отключи“ затворения кръг на връзката между вреклите се един на друг.
Още от най-древни времена хората са вярвали във всякаква обредност и са откривали символики в най-различни иначе обичайни неща. Мостовете например отколе са смятани за символ на прехода към нов живот. В редица славянски народи битува вярването, че ако женихът пренесе булката през мост, то бракът им ще бъде щастлив. На места пък се вярва, че в деня на сватбата трябва да се мине през седем моста – пак гарантиращо дълъг и безоблачен семеен живот. И в модерните ни времена тук се намесват катинарчетата – в Русия например те биват предлагани от сватбените агенции като задължителен атрибут за венчалното тържество.
Разбира се, тук се включват и предприемчивите търговци, които разпъват сергии край мостовете на влюбените, отрупани с всевъзможни модели катанци – да са под ръка, ако случайно на младите им хрумне да се кълнат във вечна вярност и любов, а не да се лутат в трескаво търсене на железарии, преди любовните им трепети да са се изнизали безславно от сърцата им.
В езически времена се е вярвало, че ако закачиш част от дрехата си на някое оброчище край аязмо с лековита вода, ще оставиш с парцалчето и болестта си. Това впрочем и до ден днешен се практикува на много места – като на светилището Индипасха в Странджа или край къщата на Дева Мария в планинския хълм над Ефес.
На други култови места пък съкровените желания се записват на лист хартия, който се пъха в цепнатините на някое култово място – я на Стената на плача в Йерусалим, я в параклиса „Света Троица“ в Лясковския манастир и къде ли още не.
Само че тези бумаги и парцалчета са леки и колкото и много да са, на нищо не пречат. Докато железните катинари, съгласете се, когато са стотици, започват в един момент да натежават заплашително. Както се случва с въпросния римски Понте Милвио, където в един момент местната община се вижда принудена да ги свали, за да не огънат стълба, на който висят. А това, естествено, предизвика гнева на влюбените и администрацията на Вечния град се видя принудена да постави допълнително няколко панела с мрежи, специално за закачването на катинарите.
На много места пък местните власти тихо-мълком премахват вече ръждясалите любовни атрибути, също както дискретно обират част от монетите, хвърляни в легендарния фонтан Треви в Рим.
През лятото на 2014 г. обаче част от перилата на Моста на изкуствата в Париж, по-популярен като Моста на любовта, взе че се срути под тежестта на „обраслите“ ги катанци. Обявявайки ги за опасни, кметството се принуди да ги свали от съоръжението, градено още през XIX век и водещо към знаменития Лувър.
В интерес на истината, управата на френската столица години преди това водеше обречена битка срещу „заключващата“ епидемия. Окачването на катинарите бе ограничавано до 2010 г., след което манията излезе извън контрол и железните любовни символи полазиха по всичките парапети по протежение на 150-метрово съоръжение над Сена, а оттам плъзнаха и по другите мостове.
За да спре безконтролната еуфория на последователите на въпросната традиция, парижките власти решиха новите перила на рухналия мост да бъдат изработени от плексиглас и изрисувани от уличните художници, така че да няма къде да се увисват заключващите любовта устройства. Което пък не пречи в последно време катанци да се щракват и по металното скеле на знаменитата Айфелова кула (къде се хвърлят ключовете им обаче не е много ясно)!
Катинарчетата отдавна не са туристическа атракция, тъй като вече ги има на толкова много места по света. Трудно е да посочим къде за първи път са се появили на родна почва. По-старите пловдивчани твърдят, че те са били забелязани още преди двадесетина години до Университета по хранително-вкусови технологии. Под тепетата се хортува, че събирачи на метални отпадъци набързо ги смъкнали всички до един.
Но обсебените от любовни трепети набързо намерили къде да „заключат“ чувствата си и сега попадналите в плен на Купидон окачват катинари по Моста на влюбените на Гребния канал, хвърляйки ключа във водите му. В Добрич за целта се кичи един най-обикновен мост в градския парк. Стотици са и катанците, закачени по парапета на панорамната площадка във варненския квартал „Галата“. Модата не е подминала и Ямбол, където влюбените двойки „заключват“ любовта си на моста на Тунджа, извеждащ към централния вход на градския парк. Сравнително отскоро катинарчета се появиха и по бургаския мост.
У нас нито районните кметства, нито местните общински администрации забраняват подобни прояви. Нещо повече – през 2014 г. катинарчетата полазиха и Стамболовия мост във Велико Търново като част от инициативата „Дари любов“ по идея на евродепутата от ГЕРБ Моника Панайотова.
Любовният символ може да се види с десетки и на великотърновския Владишки мост. И докато въоръжени с клещи, властите във Венеция например премахват катинарчета, защото загрозяват облика на града, в старопрестолния ни град тази инициатива е дори поощрявана. Покрай дървените парапети на Владишкия мост специално са опънати тънки метални жици, на които да се окичват катанците.
А все пак съоръжението е паметник на културата, макар и от местно значение. То е построено през 1774 г. с пари, дадени от търновските владици, и свързва двата бряга на Янтра между Царевец и Трапезица.
През 2012 г. пешеходното платно върху каменните му устои е ремонтирано с дъбови дъски, доставени от Румъния. Именно от този мост на Богоявление се хвърля кръстът в реката. И някак е светотатство тъкмо тази светиня да се кичи като коледна елха с всевъзможни ръждясващи катинарчета, макар и те да се явяват символ на най-красивото чувство между хората – любовта.
Няма нищо лошо в това да подражаваме на тази западноевропейска традиция – все пак европейци сме, а и няма как съвсем да се измъкнем от клопката на властващия в наше време глобализъм.
Но все пак би могло да се намери някаква друга алтернатива на катинарската мода. Примери за това има достатъчно. В Москва да речем, близо до моста „Лужков“ са поставени няколко направени от метал „любовни“ дървета, на чиито клони влюбените скрепват чувствата си с катинарчета. Така хем традицията е спазена, хем няма опасност нещо да се повреди от тежестта на любовните символи, хем не се загрозява мостовото съоръжение, хем е налице една туристическа забележителност.
Въпрос на инициативност и въображение е да се намери и подходящия вид на кичилото за катинарчетата на влюбените, така че да си е нашенско и в случая да мяза на великотърновско. Иначе става като в „Сцена на вековете“, където на превърнатия в декор за оперна сцена Царевец гастролират рицари на печалния образ от представяната там опера „Дон Кихот“ или дръзката циганка Кармен от едноименната творба на Бизе, че и граф Монте Кристо на всичко отгоре.
