Надгробният паметник на войводата в Прилеп е разрушен от югославските власти, но наскоро негов мемориал бе открит в родния му град
Автор: д-р Петър Ненков
Един от войводите, повел чета за освобождението на македонските българи, е Петър Юруков. По случай 113-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, тези дни в родния му град Карлово бе открит негов паметник.
Революционерът е роден на 19 декември 1882 г. Баща му е търговец, но умира твърде млад, а няколко години след него от този свят си отива и майка му. Пет деца остават кръгли сираци. С отглеждането им се заема най-големият брат Никола, който работи като счетоводител в карловската текстилна фабрика „Евлоги Георгиев”.
До 4-ти клас Петър Юруков учи в родния си град, а пети клас завършва в мъжката гимназия в Пловдив. След това заедно със съгражданина си Стефан Стойчев се премества в Самоков и постъпва в Железарското държавно училище.
През юни 1899 г. той е избран за член на Тайния революционен кръжок „Трайко Китанчев”, в който членуват негови съученици, както и възпитаници на Американския колеж, а през ноември с. г. е избран за председател на организацията. През есента е приет и за член на ВМОРО.
Заради ученическа стачка през януари 1900 г. властите в Самоков затварят Железарското училище и изключват Петър Юруков и неговите другари. Известно време той прекарва в родния си град, откъдето води кореспонденция с брата на Гоце Делчев – Мицо, и разбира, че ще се изпращат малки чети в Македония. Затова заминава за София и през април се среща с Гьорче Петров и Гоце Делчев.
На 1 май 1900 г. е назначен за секретар на Дойранската чета, която се предвожда от Гоце Мазнев и Хаджията. До края на 1900 г. броди с нея из Дойранско и Поройско, като отговаря за тайната кореспонденция и за агитационната работа. След това е назначен за временен войвода на Кукушката чета, на мястото на ранения Христо Чернопеев, който заминава да се лекува в Солун. Когато той отново поема ръководството на дружината, Петър Юруков остава четник при него.
По-късно четата се разделя на две по-малки, начело на които застават Христо Чернопеев и Михаил Герджиков и карловецът последва войводата Герджиков, чиято дружина действа в Кукушко, а после се премества в Кожух планина.
На 1 юни 1901 г., след като междувременно се е лекувал в родния си град, Юруков отново заминава за Македония като помощник на Михаил Герджиков. Четата действа в Радовишко, а след това преминава в Струмишко и Гевгелийско. Тя се обединява с четите на Михаил Попето, Кръстьо Българията и Аргир Манасиев, преминава в Тиквешко и на път за Битолско води тежки боеве с турски потери.
Петър Юруков взема участие в известната афера „Мис Стоун”, която преди време подробно сме описали в „Десант“.
След разделянето на сборната чета през есента на 1901 г. Юруков става секретар на четата на Михаил Попето във Воденско. След предателство бунтовниците са нападнати от турски аскер край с. Сборско, Воденско. Карловецът е ранен и това налага да се завърне в България, където се лекува в болница в Кюстендил.
През пролетта на 1902 г. Юруков отново се среща с Гоце Делчев, който му предлага да поведе чета в Тиквешко, за да възстанови организацията и да подсигури канала за Югозападна Македония, преминаващ през Струмица – Радовиш - Прилеп. Той екипира малка дружина, преминава границата и се присъединява в Малашевско към сборната чета от 70 души, предвождана от Апостол войвода, Атанас Бабата-Пазарджиклията, Аргир Манасиев, Никола Дечев, Трайчо Христов, Ристо Кутрулчето и Коста Мазнейков.
След едно сражение, в което дават седем жертви, четата на Юруков и Тиквешката чета преминават с лодки Вардар и стигат заедно до Неготино. Тук, благодарение усилията на войводата, районът укрепва организационно само за няколко месеца и каналът Струмица – Радовиш - Прилеп е подсигурен. По него преминават чети на ВМОРО към вътрешността на Македония. Куриерската служба функционира нормално, набавя се и оръжие за комитетите и се провежда военно обучение със селяните.
Решението на Солунския конгрес на ВМОРО от 2-4 януари 1903 г. за обявяване на въстание първоначално не е прието от Петър Юруков, защото той смята, че оръжието е крайно недостатъчно и че населението не е подготвено за бунт. Но като дисциплиниран член на организацията той се подчинява.
Илинденско-Преображенското въстание в Тиквешията не придобива масов характер. То се изразява в отделни четнически действия, саботажи и атентати. Юруковата чета е принудена да води тежки боеве с аскера, който я преследва. За да се улесни маневрирането й, войводата решава да я раздели на две – едната част той предвожда лично, а на другата назначава за войвода своя помощник Лазар Мишев. С умели маневри по долините на реките Раец и Черна, двете чети успяват да се измъкнат от турския обръч.
Юруков прекарва зимата на 1903-1904 г. след потушаването на въстанието при близките си в Карлово. Той оставя четата си в състав от 30 души под ръководството на Гело Галишки - Коджабашията и Христо Гувев, които продължават да поддържат духа на населението. А през пролетта на 1904 г. се завръща в Тиквешията заедно с другарите си от самоковския таен ученически кръжок „Трайко Китанчев” Петър Самарджиев, Добри Даскалов и Душо Желев.
В края на годината той заминава за Белоградчик и постъпва като книговодител в Българска земеделска банка, където работи до началото на юни 1905 г., когато взема участие в Солунския окръжен конгрес на ВМОРО. Участва също така и в Струмишкия окръжен конгрес на организацията през юни с.г. Той е избран за делегат на Серския окръжен конгрес и на Рилския обединителен конгрес на ВМОРО, който се провежда в Рилския манастир в края на септември 1905 г.
През лятото на 1905 г. ВМОРО назначава Юруков за крушовски околийски войвода. Той екипира чета и заминава за назначението си със задача да възстанови организацията в този силно засегнат по време на въстанието район. През есента на същата година Битолският окръжен революционен комитет го изпраща в Щипско, за да прибере укритото след въстанието от Никола Карев оръжие.
Той се отправя за изпълнение на тази мисия, придружаван само от един четник. При с. Прилепец остава да нощува в манастира „Св. Никола“. На сутринта обаче е проследен от турски войници, които го нападат. След седемчасов бой е ранен на две места и попада в плен. На помощ му се притичва милицията на селото и четата на Кръстьо Гермов - Шакир.
Те успяват да го освободят и го отвеждат в Крушево, а след това в Прилеп, за да го лекуват.
Но войводата заболява от тифус и умира на 18 януари 1906 г. само на 23-годишна възраст.
След смъртта му откриват сред личните му вещи едно тефтерче, в което като Левски записвал свои мисли. Една от тях гласи: „Победата над себе си е най-голямата победа” и още: „Да бъде человек свободен, не ще рече да има добър господар, а да няма никакъв”!
Другарите му изпълняват неговото предсмъртно желание и го погребват в градския парк на Прилеп. През Първата световна война, когато Българската армия освобождава Македония от властта на сърбите, приятелите му заминават от Карлово за Прилеп. Със свои средства те построяват скромен паметник на гроба му, който е осветен тържествено от местните свещеници.
През 1942 г., когато Македония отново е присъединена към територията на България, тленните останки на войводата са препогребани с военни почести в двора на църквата „Св. Никола”.
След Втората световна война комунистическата клика на Тито в някогашна Югославия поругава паметниците на загиналите за свободата на Македония членове на ВМОРО. Сред разрушените е и този на Петър Юруков.
