Роденият в Русе Боян Дановски старателно прикрива еврейския си корен
Автор: Боян Драганов
На 19 август 1899 г. в Русе на обикновения еврейски дърводелец Данон се ражда син. Наричат го Буко – Буко Данон. Момчето възмъжава, променя името си на Боян Иванов Дановски, прочува се като театрал, но през целия си живот старателно прикрива еврейския си корен. И днес малцина знаят истинското му име.
Когато е седемгодишен, баща му се захваща с търговия и семейството се преселва в София. Майка му и едната му сестра са домакини, другата сестра – машинописка и нямат нищо общо с театъра.
Единадесетгодишен той си купува за 25 стотинки билет за втория балкон на Народния театър. Представят „Мадам Сен Жен“. От застаналите пред него възрастни хора нищо не вижда. Един мъж го съжалява и го вдига на ръце за няколко минути. Той вижда сцената, обляна в светлина, бялорозово гримирани лица и завинаги се влюбва в този вълшебен, нереален свят.
След Първата световна война решава да следва. Говори немски (ще овладее почти всички европейски езици) и знае стотина турски думи. Това е достатъчно да се озове в Цариград. За да се прехранва, става цигулар в една „воняща“ кръчма. Но бързо се насища на ориенталската екзотика и заминава за Милано.
В Италия престоява от 1918 докъм 1925 г., като непрекъснато се връща в България. В Милано се явява на конкурс за артисти, рецитира стихотворение от Леопарди, но успява да прошепне само първите строфи. Поради липса на средства прекъсва следването в Политехниката.
Особено тежко преживява 1919 г. – без храна, без квартира, „безкраен, безконечен, отчайващ глад“. Започва да публикува стихове, разкази и статии в българския и италианския печат, като в творбите му проличават модернистични схващания за изкуството. Сближава се с Гео Милев, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Теодор Траянов. Става име сред литературните среди в София.
През 1923 г. се запознава със скулпторката Ана Балсамаджиева. Родителите й дума не дават да се говори за женитба. Държат дъщеря си под ключ. Македонските харамии, с които се знае от кафенетата, съветват Боян да я открадне. Ана сгъва в една бохча най-необходимите дрехи и скача през прозореца. С файтон кумът Теодор Траянов я отвежда в църквата „Света Параскева“, където я чака женихът й Людмил Стоянов.
Бащата открива бягството и с револвер тръгва да стреля по бъдещия си зет. На попа тази работа му се вижда мътна и отказва да венчава влюбените. Един случайно минаващ по улицата свещеник набързо извършва церемонията.
Младото семейство заминава за Рим, където Дановски прави своите първи театрални опити, като с любителска трупа от студенти поставя своето произведение „Роби“ и „Плашилото“ от Добри Немиров.
Установява връзки с македонските дейци Наум Томалевски и Георги Бажданов, които му предлагат да проведе секретна мисия в Албания. В Тирана трябва да изпълни три задачи – да проучи съмнителното поведение на секретаря на Българската легация Лазар Поповски, доскорошен член на ВМРО, да подготви освобождаването на няколко македонци, затворени в корчански затвор, и да разговаря, в качеството си на журналист, с председателя на републиката Ахмед Зогу, като го предупреди да не си навлича враждата на организацията.
Дановски приема, напуска чиновническата си служба и заминава за Албания. Изпълнява мисията, но му отказват аудиенция при Зогу. Връща се в Рим и неочаквано получава висока оценка за стореното. Гласувано му е доверие и той поема поста на резидент на ВМРО в Албания. Посреща и изпраща комити и войводи, събира информация, организира канали за доставка на оръжие и литература от Италия, дори успява за тази цел да използва и италиански самолет.
Тайните сръбски служби разкриват дейността му и подават протестна нота до Тирана.
Дановски отлага заминаването си близо месец, но е арестуван за една вечер и екстрадиран за Италия. Веднага под чуждо име и с фалшив паспорт се връща в страната на орлите и продължава мисията. След убийството на ген. Протогеров (1928 г.) прекратява контактите си с ВМРО, но вече е влязъл в полезрението на много чужди разузнавания.
През 1929 г. Дановски започва работа като драматург в току-що сгрупирания Плевенски театър. Там поставя „Унижените и оскърбените“ от Достоевски и „Процесът на Мери Дютън“ от Байард Вейлер. Така започва неговият професионален път в театъра. Но разбира, че не му достигат знания, и заминава да учи в Германия – първоначално в Берлин, а после в Дармщад, близо до Франкфурт, при режисьора Густав Хартунг.
В края на лятото на 1932 г. се среща в берлинския ресторант „Байернхоф“ с Георги Димитров и лансира идеята да създаде работнически театър в София. Димитров обещава материалната подкрепа на партията. Така възниква колектив „Трибуна“, а сетне и „Народна сцена“. На 9 юли 1932 г. в кантората на адвоката Димитър Вапцаров група театрали с леви убеждения основават Съюз на театралните посетители в България с управител д-р Александър Пеев, а Дановски е съветник.
След няколко години Пеев, под кодовото име „Боевой“, създава мащабна шпионска мрежа в полза на съветското разузнаване.
През 1933 г. Дановски, без съгласието на партията, заминава за Париж. Съобщават му да се върне в София, но той не изпълнява нареждането.
По време на Лайпцигския процес му е наредено да бъде неотлъчно до майката на Георги Димитров – Парашкева, и сестра му Магдалена Баръмова. Дановски успява да надхитри охраната на затвора и прави достояние на обществеността телеграмата, с която Димитров иска от българското правителство да му бъде разрешено да се завърне в родината. Избухва скандал и той е принуден да напусне Германия.
Заминава за Москва, но комунистическите функционери, които той определя като левосектанти, му нямат доверие, не го допускат до Димитров и не му позволяват да се занимава с театър. Пътят му до България минава през Париж, Цюрих и Рим.
В периода 1935-1936 г. е режисьор в Русенския театър. Основните сили са група актьори от Пловдив, с които той не се разбира. Всяка седмица се играе нова премиера, по-лоша от предишната. Липсва публика. За да закрепи положението, директорът П. К. Стойчев довежда от София „две долнопробни балерини“.
В Русе Дановски поставя „Непознатото момиче“ от Франц Молнар и „Живият труп“ от Толстой. Между него и Стойчев пламва конфликт. Той предлага сериозно на директора да погладуват един месец, но да подготвят поне едно „свястно“ представление. Неприятните му спомени от родния град са стоплени от часовете, прекарани в работа и развлечение с пианиста на театъра Светослав Обретенов и художника Борис Иванов.
През 1936 г. изгражда собствена театрална студия, която работи по системата на Станиславски, но тя има кратък живот. Отскача до Париж, в София ръководи хор „Гоце Делчев“ и самодеен театрален състав. През 1942 г. задълбочава връзките си с Александър Жендов, Никола Вапцаров и Антон Иванов.
Д-р Александър Пеев го вербува и изпраща за две седмици с шпионска мисия в Цариград – да установи контакти с тамошни политически дейци, да събере сведения за политиката на Турция, да види какво е съсредоточаването на турските части по границата, да проучи нейните близки ходове. От Москва нареждат на представителството си в Анкара да му окаже пълно съдействие. Дановски изпълнява важната мисия.
През 1943 г. се жени повторно за актрисата Веселина Балтаджиева.
Същата година започва да сътрудничи на американското разузнаване, което се ръководи в България от Флойд Бляк – бивш директор на Американския колеж край Симеоново.
Дановски и новата му съпруга заминават за Цариград, където той развива оживена шпионска дейност. Работи в Американската информационна служба, като срещите с тайните си осведомители провежда в дома си. Бляк високо цени своя агент, който има и ползотворни контакти с английското и с турското разузнаване.
Вероятно Дановски, служейки на американците, никога не е преставал да сътрудничи и на руснаците, но разузнаването има строги правила – много тайни остават завинаги заключени.
След 9 септември 1944 г. Дановски излиза на „големите пътища на изкуството“ и кариерата му се развива със шеметна скорост – главен режисьор на Народната опера, главен режисьор на Народния театър, режисьор в Българска кинематография, главен художествен ръководител на Държавния сатиричен театър, професор в Театралния институт… Негово дело е и постановката на първия български цветен филм „Точка първа“ (1956) по сценарий на Валери Петров.
Умира на 9 март 1976 г.
Вероятно животът му никога няма да бъде напълно осветлен – твърде много конспирации са изпълвали битието му и както казва неговият приятел и колега Вили Цанков, биографията му винаги ще остане „тъмна Индия“.
