През горещото лято на осемдесет и девета Румяна Узунова бе единственият „мъж“ сред емиграцията ни
Автор: Борис Цветанов
На 18 април една неотразима българка патриотка, журналистическа лъвица, щеше да навърши 80 години. В цялата многохилядна армия барабанчици на демокрацията, от средствата за масово оглупяване на населението, не се намери ни мъж, ни жена, на които очите поне да овлажнеят по спомен за нея.
Румяна Узунова е име, което вече нищо не значи за шкембелиите на прехода, „властолюбивите психопати“, както ги нарича днес един от малкото останали дисиденти Петко Симеонов.
А доколко това е било съвсем иначе преди години в дните на пиянството на един народ, говори една пощенска картичка от 1990 г., дошла от чужбина, съдържаща адрес от три думи: „България. Румяна Узунова“.
Сега само някой ветеран натегач от ДС си спомня, че това е било за времето си име кошмар в Царството на доносниците. Някой умник дори й бе лепнал псевдоним в досието „Усойницата“. Аналогия: княгиня Евдокия е била наречена „Пепелянката“.
Биографията, старателно отбелязана в досието й, гласи: родена в Ямбол, родителите й – учители, членували в профашистката „Отец Паисий“, завършила висше инженерство, после филология, работила в „Литературен фронт“, „Народна култура“, агенция „София прес“.
Когато й идва до гуша да търпи като литературен критик Съюза на българските писатели, „от които, една трета се напикават, друга трета се преиздават, за да се претопяват, и неколцина, които дори пишат“, озовавайки се във Франция заедно с дъщеричката си, емигрира. Следва блестяща кариера в радио „Свободна Европа“.
Мисля, че само Димитър Бочев е написал преди време няколко топли думи за нея: „Една жена в царството на мъжете“. Историческите моменти не само у нас, но и в цял свят имат имена на мъже. Понякога, за колорит, пускат великодушно и някоя хубавица, колкото за екзотичен декор.
Октомври 1989 г. (без октомври нямаше да има ноември) бе исторически момент. Сега всеки дрънка за храброст, но когато в горещата есен в Мюнхен възниква идеята да се изпрати акредитиран кореспондент в България за първата лястовичка – подготвяния екофорум, десетките мъже свиват знамената. Имало опасност за живота им... Да бе, като че ли за Румяна не е имало.
Дамоклев меч, и то какъв, е висял над главата й от години. В отчет за извършена агентурно-оперативна работа по ЦИД (Център за идеологическа диверсия) още от 1986 г. е определено „провеждане агентурно-оперативно мероприятие по обекта „Усойницата“.
Но да не се впускаме в подробности, даваме факсимиле обаче на една „изходяща шифрограма“ с гриф „пише се в един екземпляр, само на ръка, кратко и четливо, без чернова и бележки“: „Като продължение на психологическата обработка на сътрудници на Св. Европа, с цел сплашване и намаляване активностите им, агент „Димов“ да се обади на домашния телефон в Мюнхен на Румяна Узунова. Да каже приблизително следното: „Румяна, веднъж предупредих по Силвия и най-вече Вие изглежда не ми повярвахте. Затова за добро, още веднъж Ви повтарям: Против Вас или Силвия (или срещу дъщерите ви) се готви терористичен акт. Една от Вас ще бъде отвлечена или ще се инсценира катастрофа. Затова се пазете. Най-добре спрете с тези коментари, телефонни интервюта, национални малцинства и пр. Правете си преводите и толкоз!
Не си казвам името, защото не искам да рискувам и да имам неприятности с немците или българите.
Обаждането да се извърши от уличен автомат, след проверка за ВН. Димов да създаде впечатление, че е транзитно преминаващ през Австрия. Румяна Узунова има личен телефон.
За сведение: Силвия Трайчева, съпруга на Румен Трайчев, гражданка на СА“.
В отчетите на ДС журналистката е сред „най-активните изменници на родината“, „най-активна сред провеждането на антибългарска пропаганда. Активизира чувствително своята гражданска дейност във връзка с т.н. дисидентски организации“.
В „Десант“ писахме, че тя е в основата на битката за живота на поета Петър Манолов. Асен Николов, друг забравен отдавна другомислещ, също изтягал се из луксозните заведения на ДС, заявява пред западни журналисти, че дължи изменението на мерките срещу него именно на Румяна Узунова.
В оперативната сводка от 15 октомври 1989 г., изпратена до Живков, Георги Атанасов, Димитър Стоянов и Йордан Йотов, тя е определена „като особено активна в набиране на информация“ – лъвицата е едва от два дни в София, но вече е кошмар.
На 13 октомври тя е посрещната от двайсетина смелчаци от „Екогласност“ и Клуба за гласност и преустройство и както се вижда от отчетите на наблюдаващите я дори в тоалетната агенти (най-активен е някой си Владимир), за 20 дни посещава 18 прояви на другомислещи – почти всеки ден тя е като нов Левски, навсякъде гонена и навсякъде приета. Работи дори с отдавна излезлия от употреба Комитет по защита на религиозните права.
Спомням си пак Иван Динков. „Няма ги мъжете, мамо“, плаче поетът в свой стих. Но иначе днес всички са били някога лъвове. Дори Росен Плевнелиев навръх 10 ноември, със собственоръчно написан плакат. Всички са лъвове. Казват обаче, че по-страшно животно от лъва е само лъвицата. В оная гореща есен на осемдесет и девета Румяна бе Българската лъвица.
Узунова е единствената българска журналистка тогава сред смелчаците западняци като Майкъл Пауър (който яде и бой и в министерството на външните работи на Великобритания, нашият посланик Димитър Жулев бе извикан, за да му дърпат ушите), Денис Сърл, Роналд Енглестон и много други.
В архивите е запазен и един кошмарен за властта отчет на някой си Н. Осиковски, заместник-началник на Софийското управление на МВР, майор по чин, за ужаса, който внесло предаване на Румяна Узунова по радио „Свободна Европа“ на 27 октомври.
Той откровено пише, че на 30 души (значи доста повече, б.а.) било попречено да събират подписи пред кафене „Кристал“ и – цитирам: „на някои беше нанесен побой“.
В отчета е пълен запис на предаването от Лъвицата: „.... ехото от тревожните събития от вчера не е отшумяло. Снощи посетих заседание на Управителния съвет на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството“.
Неуморният Осиковски отбелязва кошмарното прочитане от самата Румяна на стихотворение на Радой Ралин, писано в Ленинград още през 1987 г., но неотпечатвано: „Когато опитът съветски/ людоедски/ те напълно одобряваха/ и денонощно го внедряваха, /сега с нескрито безпокойство/ те срещат всяко преустройство/ и ден и нощ със нож в уста/ си пазят поста и властта“.
Отчетено е и предаването по телефона на тоталитарния дисидент и демократичен отшелник днес Борис Христов, авторът на „Вечерен тромпет“, член тогава на „комитет 273“ – някой да помни?!
И това е най-малкото, което може да се разкаже в една вестникарска страница за Румяна Узунова. Колебаех се, но ще споделя още едно притеснение: мъжете в „Свободна Европа“ се спрели (казва го Димитър Бочев) на Румяна Узунова за мисията й в България, защото се сметнало, че това ще бъде „премерен риск“, иначе на другите можело да им се случи случка.
Румяна остана мъж още близо пет години. Докато през 1994 г. замина да очаква българските демократи в по-добрия свят.
Ракът не прощава. Дори на лъвиците. А беше само на 58!
