Учениците в Израел биват възпитавани в „преданост на своята страна и на еврейския народ“
12 Август 2016, Петък
Семейната среда вече твърде рядко служи като изходна матрица за формиране у юношите и девойките на възприетите до неотдавна нравствени ценности
Автор: Славчо Кънчев председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
Ведин супермаркет от верига за хранителни стоки в София съм. Плащам покупките си на една от касите. Близо до входа е. Тъкмо съм прибрал рестото и започвам да наслагвам напазаруваното в чантата си, когато чувам малко в гръб и отстрани бодър женски глас да казва: „Правилно изчислих, че сега си на смяна. Каква е далаверата днес?“. Касиерката – около петдесетгодишна жена, очевидно позната на „Гласа“, пояснява: „Има намалени белгийски шоколадови бонбони и луканка. И други стоки, но не мога да ти ги изброявам – нали виждаш, имам клиенти“. В гласа на касиерката се чувства леко неудобство. „Аха!“ – продължава все така жизнерадостно женският глас. – „Сега ще ги ловнем!“.
През това време съм напъхал покупките в чантата и правя завой към изхода, като пътьом се разминавам с две двадесетинагодишни девойчета, които се упътват към вътрешността на магазина да „ловят далаверата“. Стройни, добре изглеждащи, неекстравагантно облечени, доколкото не забелязвах – дори без татуировки. Не принадлежаха към поклонничките на пънкмодата, нито пък към ретро хипи поколението. Средностатистически млади българки.
Далаверата! Все по-ярко светещият жизнен маяк за поведенческа нагласа върху земята българска. Мотивационната съблазън, носеща неоправдано малък – да! – все по-малък риск в условията на една твърде отдавна нефункционираща ефективно – в положителен социален аспект – правоприлагаща система.
Илюзия би било да очакваме тя да е благопристоен оазис в многомерния нравствен упадък, проникнал и разлагащ целия организъм на обществото. Когато е налице вече ситуация, обрисувана от Сенека в неговите „Писма“: „Няма лекарство там, където това, което е било считано за порок, стане обичай“. Но както е забелязал българският народ: „Рибата се вмирисва откъм главата.“
Подобно поведение стана възможно в условията на подчертан дефицит на носене на отговорност за политическите и управленски решения – еднолични или колективни. Колкото се отнася до финансовите машинации – алфата и омегата за актуалната мотивация за пребиваване във властта, – както е известно, това, което не може да се купи с пари, е възможно да бъде осигурено чрез много пари. И така, отговорността се превръща във фикция, нерядко и посредством услужливото съдействие на размитата приложимост на закона, оплодена от една съдебна система, в която върховенството на закона в никакъв случай не е „меч, който отсича главата на всеки, опитал да се постави над него“, а е единствено информационно достояние за студентите, полегнало безпомощно върху книжните и електронните носители на правната теория.
Прозрял лицемерната действителност на управлението, което много рядко се влияе в политическия процес от мнението на гражданите, пропаднал в пропастта между безотговорните обещания и суровата реалност на социалдарвинизма, налаган му от „настойниците“, суверенът задейства един от двата възможни поведенчески стереотипа.
Първо прекъсва връзките с държавността като градивен механизъм и се позиционира спрямо нея като асистемен играч. Когато му е изгодно, е в системата – понякога да е извън нея му подсказва елементарният материален интерес, а продиктува ли му поведението утилитаризмът – той моментално се изправя срещу системата. Колкото повече получи – пак го възприема за малко.
Именно в тези условия оформя своята нравственост подрастващото поколение у нас. Не в стерилна среда, предпазена от целия спектър на меркантилни прояви на околните. За изминалите двадесет и пет години на т. нар. „преход“ ценностната система на мнозина българи претърпя радикално пренареждане. Личният успех постепенно се отърси от баластрата на професионалното и духовното самоусъвършенстване и оголи единствено материалното си измерение.
В депото за морални отпадъци беше изхвърлена и мисълта на британския държавник Джордж Халифакс: „В наше време, когато кажат за даден човек, че умее да живее, обикновено подразбират, че той не се отличава с особена честност“.
Семейната среда вече твърде рядко служи като изходна матрица за формиране у юношите и девойките на възприетите до неотдавна нравствени ценности: добропорядъчност, честност, трудолюбие, взаимопомощ, милосърдие, състрадание, уважение към по-възрастните, патриотизъм. И пр., и т. н.
Като че ли най-дълбоко в тресавището на бездуховността е потънал патриотизмът. Никак не е чудно, че при едно неотдавнашно социологическо проучване сред младите хора у нас, на въпроса „Кой е Ботев?“ тридесет процента от респондентите отговарят: „Футболен отбор“.
Не е на необходимата висота и общообразователната система. Например в Израел през 1953 г. е приет Закон за държавното образование, чрез който е утвърдена целта му, която се свежда преди всичко до това, да бъде организирана системата за „първоначалното образование в страната на основата на ценностите на еврейската култура“, „преданост на своята страна и на еврейския народ“.
Като примери за национално-патриотичната насоченост на действащото законодателство в Израел могат да служат и други нормативни актове, в частност Законът за радиоразпръскването в страната от 1965 г. Той постановява, че на ръководния орган, отговарящ за всички радио- и телевизионни предавания в Израел, между другото, се възлага задачата да съдействат с помощта на радио- и телевизионните програми за задълбочаване на знанията и укрепване на връзките на радиослушателите и телезрителите „с еврейското наследство и неговите ценности“, а също да способстват за възпитаването на израелските граждани в дух на преданост към своята държава и еврейския народ.
Патриотичното възпитание на подрастващото поколение у нас не е първа точка в нито едно от заседанията на СЕМ.
Как биха могли родителите да генерират у подрастващото поколение нравствени добродетели, когато социалната ножица на разликата в доходите на отделните слоеве от населението е толкова силно разтворена? Тези близо петдесет процента от нашите сънародници, които, вследствие на доходите си, са изпаднали под прага на бедността, в ежедневието си в никакъв случай не поставят на първо място часовете по нравоучение на децата си. В драматична ситуация, когато е заложено на карта тяхното биологично оценяване. Е, да, никой не може да бъде мъдър на празен стомах!
Но разклащането на нравствените устои на разположените в долната част на социалната пирамида българи е причинено не толкова и не първостепенно от менгемето на мизерията. А от разлагащото здравния морал излъчване, което струи от най-горната част на обществото. Както беше се изказала саркастично преди години една холандска депутатка, посетила България: „Тук видях неприлично голям брой млади хора в скъпи автомобили“.
Външните атрибути на статус, който демонстрира претенцията сам по себе си да е легитимация за наличие на качества. Несъмнено! Въпросът обаче е какви са те?
Парите, с които татковците или мамчетата са закупували луксозните финтифлюшки на четири колелета, не са част от чекове за присъдена им Нобелова награда или изтеглени от банкови сметки, захранени от преведени такси за използване на патентни права за открития, собственост на щедрите към своите отрочета родители. Не, тези пари, така лесно пилени, са несъмнено и лесно получени. Не пиша „заработени“, понеже там, където далаверата снася златни яйца, отсъства честният труд, липсват положените усилия за създаването на социално полезен продукт или услуга.
Както посочва проучване, извършено от банката „Барклийз“, във Великобритания например близо половината от милионерите лишават наследниците си от своята собственост, като в повечето случаи я завещават за благотворителност. Тази тенденция е в сила и отвъд Атлантическия океан. Мнозина европейски и северноамерикански богаташи често смятат, че „падналите от небето“ средства ще разглезят техните деца, като ги тласнат към пилеене на пари, безсмислен живот и всъщност ще са мощен подтик за тяхното деградиране.
Показателно е, че подобно житейско схващане не е модерно сред близкоизточните богаташи. Там, където натрупаните богатства не са резултат от дългогодишни съзидателни усилия, а се прехвърлят по банковите сметки като съответна част от милиардните приходи от продажбата на въглеводородни продукти (нефт и природен газ), разпределяни сред управляващите, най-често членове на монархически фамилии.
У нас – в България, явлението е същото по резултат като в Близкоизточния регион. Тъй като обаче тук липсват сонди, от които да блика нефт или газ, най-често начинът за набиране на лични богатства е именно „Нейно Величество Далаверата“. Като тя винаги – затова е и наричана „далавера“ – е извън територията на законопозволеното.
Дали е внос на контрабандни стоки, търговия с наркотици, жива плът или оръжие; дали са корупционни схеми за източване на държавни средства чрез нагласени тръжни процедури на нереално високи цени, рязко надвишаващи пазарните; дали е развиване на уж „законен бизнес“, но частично, а нерядко и напълно полегнал върху сивата зона на икономиката, съпроводен с неплащане – в една или друга степен – на дължими данъци и осигуровки; или са налице незаслужени „премии“ от по десетки хиляди лева годишно на държавни служители – ето я, и тук, и там, и отгоре, и отдолу, и отпред, и отзад – все далавера!
Успехът в живота се измерва изцяло по скалата за притежаваните финикийски знаци. Че нали най-тежкото нещо на този свят е празният джоб ...
Затова и нашите деца често се упътват към „терминал номер две“. Но без никакво намерение да се завърнат обратно, дори когато са придобили солидно образование.
Родолюбивият пламък, подтикнал десетки, дори стотици български младежи и девойки след Освобождението да завършат висше образование в престижни европейски университети, а след това веднага да се върнат в Отечеството и да служат „на полза роду“, е угаснал.
Сред мнозината млади български патриоти е бил и Васил Христов Радославов, роден през 1854 г., завършил право в Хайделберг, по-късно министър и дългогодишен министър-председател на България, действителен член на Българската академия на науките; също и Иван Евстатиев Гешов, р. 1849 г., който следва финансови и политически науки в Манчестър, действителен член на БАН.
Дълъг е този списък. В него е и Иван Георгиев Алтънов, завършил право в Париж през 1914 г., дългогодишен професор по международно и частно право в Юридическия факултет на Софийския университет. В Бърно завършва машинно инженерство Ангел Балевски, по-късно избран за академик и дългогодишен председател на Българската академия на науките. И още много, много други. Действителни членове на БАН, професори, преподаватели в Софийския университет и други висши учебни заведения у нас или заемали важни държавни постове.
Те, децата на България, не носят главната отговорност за това, накъде са обърнати очите им. Понеже те гледат света, света такъв, какъвто в най-близкото им обкръжение, тук, в България, ние им го създаваме. Отговорността, вината е наша.
Какво по-страшно положение от това да сме натруфени с материалните дрънкулки, а душите ни да няма къде да отидат!
Мисля,че възпитанието на едни деца в България е дело на родителите.Ако,нещастният родител е крал от службата и подправял документи за кражба или точил пари от банка-1-2 години и децата му ще вършат същото на 20-21 години.Ако,родителите са крали на село ноща с лека кола плодове от чужда градина-пълна торба туй ще върши и детето им.Възпитаният родител учи своето дете-Не кради и не лъжи в службата,че ще те мразат всички в нея и скандално ще те уволнат.Не влизай в чужд имот и една праскова да крадеш-ще те спипа собственника и срам за нас майкати и баща ти.Господ глада от небето и рано или късно ще даде наказия за крадеца.Чети вероучение детска Библия-вярващият християнин не краде.Дете не ходи с лоши другари-крадци,че на добър път неще те изведат.Не кради в училище чуждо цвете в градината му и чужд химикал от другарче,което е навън,а химикала и тетрадката са му вътре в стаята.[bluescreen]
