114 години след Илинденско-Преображенското въстание горчивите съдби на хиляди хора продължават да ни вълнуват
Автор: Иванка Делева, уредник в РИМ-Бургас
Да не e свободен е най-мъчителното нещо за всеки. Да ти отнемат насила това естествено човешко право е изключително изпитание за духа, за характера и същността на една личност. Всеки от нас е устроен различно – някои са с по-висок праг на търпение и имат мъдрост в себе си да продължат.
Други не намират сили да се справят с предизвикателствата и губят битката...
В историческата си съдба нашият народ често е трябвало да понася „черните дни на тежката робия“. Някак си той е свикнал да оцелява и въпреки несгодите да се изправя на крака отново и отново. Защото в него съжителстват отчаяние, но и сила, истина и миражна вяра, болка, но и светла вяра.
„Славни бяха онези години, през които се вееха бунтовните знамена. И не бяха едно-две. Всяка чета от обречената войска на ВМОРО, която кръстосваше слънчева Тракия в навечерието и по време на Преображенското въстание, имаше свое знаме. Учителки и девойки родолюбки бяха посветили нощите си, за да извезат върху копринения плат крилатите думи „Свобода или смърт” или „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”... Имаше по знамената и различни символи: лъв, стъпил върху разкъсани окови, череп върху кръстосани кости, девойка в ръце с развято знаме. Но всичко имаше един смисъл: жертвена готовност пред олтара на свободата. Толкова мила и желана беше единствено тя. Без нея животът нямаше цена”.
За българите от Тракия, за миг докоснали свободата през 1878 г., денят на Преображение през 1903 г. е великият, дълго очакван миг да си я върнат отново. Ентусиазмът на съзаклятието, огромното желание за свободен живот превръщат обикновените хора в бойци. „Ние не сме вече раи, не признаваме хюкюмат, кадии, съдии и аскер, каймакамин, не плащаме данъци и вергии. Вместо с темане, всеки душманин ще се посреща с нож и куршум, догдето не се очисти нашата страна от душманите”.
Революционната организация е обхванала цялото българско население в Тракия и когато го призовава към въстание, то се отзовава масово.
Настъпват напрегнати дни. В района на Странджа с черноморския бряг, с градовете Василико и Ахтопол, Лозенградско и Ахъчелебийско, Одринско се вдигат във въздуха мостове, рушат се телефонни линии, нападат се турски гарнизони. Съпричастността към общото дело е опияняваща.
„И над цялата тази революционна романтика само за по-малко от двадесетина дни връхлетя страшна разруха. Възторгът от свободата бе покрусен, отново потекоха черните дни на тежката робия”.
114 години след Илинденско-Преображенското въстание горчивите съдби на хиляди хора продължават да ни вълнуват. В своята история човечеството е вършило такива потресаващи жестокости срещу собствения си вид, че споменът за тях е мъчителен. Но когато става дума за човешкия дух и неговата сила, си заслужава припомнянето.
Затова нека възкресим спомените на двама участници в Преображенското въстание. Тези мъже, преодолели себе си, са енергична част от революционната суматоха, но по-късно са арестувани и заточени в затвора в Одрин. Въпреки мъченията и нечовешките условия, с които се славят османските тъмници, те оцеляват с едничката надежда – че ще бъдат свободни.
Това са Димитър Филипов Арнаудов и Лефтер Русинов Мечев! Техните имена са известни на онези, които са запознати с въстанието, но тук ще ги представим в една по-различна светлина и в контекста на една друга тема.
Два любопитни предмета, сътворени от техните ръце, са част от колекциите на Историческия музей в Бургас. Това са шише и калпак, обшити с мъниста, „сътворени“ точно в Одринския затвор! Но преди да разкажем за тях, нека се запознаем първо с двамата герои.
Димитър Филипов Арнаудов е роден на 7 януари 1884 г. в Малко Търново. Учи до 3 - ти клас в родния си град, а от 1899 г. работи като учител в различни села от региона. През пролетта на 1903 г. е „покръстен” в революционното дело и му е възложено да организира хората в селата, в които учителства.
Преди началото на въстанието той убива един турски офицер, заради което е принуден да се крие и е приет в четата на Дико Джелебов. На 16 август дружината има сражение с турски отряд, в което участва и Димитър Арнаудов. Въпреки амнистията, която обявява султан Абдул Хамид през юли 1904 г., връщайки се в Малко Търновско като учител, Арнаудов е арестуван най-напред за убийството на турския офицер, а след това и като рецидивист конспиратор против турската държава.
Съди го Одринският извънреден съд, който издава смъртна присъда, но султанът я заменя с доживотен затвор. На два пъти малкотърновецът неуспешно се опитва да избяга и накрая е освободен след амнистията през август 1908 г. В затвора научава турски – писмено и говоримо, дори се опитва да превежда роман от Майн Рид.
В знак на протест, а и като доказателство за това, че не приема борбата за свършена, Димитър Арнаудов си купува сукнен плат и копринени конци и си прави калпак, обшит с мъниста. Върху него „извезва“ надпис: „1906 г. Одрински затвор“, а на втори ред – „Свобода или смърт“. „Междината изпълних с емблемата на обречените – кости, череп и две лястовички с разперени криле“ – обяснява самият той.
След излизането си от затвора е учител в с. Блаца, Малкотърновско (днес в Турция). Комитата запазва пушката си, както и револвера на Георги Кондолов. При себе си съхранява и знамето на отряда на Дико Джелебов. Калпакът, за който говори в спомените си, се намира в Националния военноисторически музей, заедно със знамето.
Във фонда на отдел „История”, раздел „Възраждане”, се съхранява и друг предмет, изработен от него – едно шише, наподобяващо по форма войнишка манерка, обшито с мъниста, също работено в Одринския затвор през 1905-1906 г. Околовръст, по цялата му ширина е изписано „Спомен от Одр.затв. 1905-1906 г.“, а вертикално – „М.Търново Д. Ф. Арн.”. От едната му страна е изобразен паун на клонка, а от другата две птици на клонки. Капачката му също е обшита с мъниста.
Шишето е дарено на Историческия музей в Бургас от сина на Димитър Арнаудов – Борис Димитров Арнаудов, по повод 20-годишнината от смъртта на баща му. Скоро в музея беше и внучката на Димитър Арнаудов – Кремена Арнаудова, която любезно ни предостави копия от документи, принадлежали на дядо й. Така се допълни нашата информация за този забележителен българин, който до края на живота си не спира да бъде активен и градивен в името на България.
Още един калпак, но част от колекцията на Историческия музей в Бургас, е този, изработен от Лефтер Русинов Мечев. Той също е роден в Малко Търново, но на 22 декември 1877 г. От малък остава сирак и бива отгледан от баба си.
Завършва трети клас в родния си град. От 1892 до 1897 г. учи в Бургас, като в последната година става член на емигрантското дружество „Странджа” в морския град, чиято цел е да работи за освобождението на Одринско.
Лефтер възприема революционните идеи за всеобща борба и се завръща в родния си край, за да подготвя хората. За тази цел, заедно с други младежи създава просветно дружество в родното Малко Търново. През март 1902 г. се среща с Гоце Делчев при посещението му в Одринско, което значително повдига духа на всички. Следват срещи с Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, Георги Кондолов и други ръководители на бъдещото въстание.
Във връзка с решението на ВМРО за изпращане на младежи, посветени на делото, за учители по селата със задача масовизиране на организацията, Лефтер Мечев става учител в с. Камила, Малкотърновско, и едновременно с това обикаля селата в региона. През 1903 г., след убийството на войводите Пано Ангелов и Никола Равашола, на него му се налага да премине в нелегалност, включвайки се в различни чети.
Той участва в конгреса на Петрова нива (11 юли 1903 г.), на който се взема решение Одринският регион да подкрепи решението на Битолския конгрес за вдигане на въстание, както и в първите бойни действия през август същата година. По-късно Мечев отбелязва: „За момент по някое време спрях да стрелям и дадох ухо да чуя как в цяла Странджа кънтят гърмежите от кримките на роба, въстанал да извоюва свободата си и да смъкне от гърба си това тежко и непосилно робство. Как в такъв момент духът се възвишава и гледа на смъртта с презрение”.
Дните на Странджанската република са преброени. Отмъщението на турците е жестоко, поради което войводите разпределят четниците по селата, за да защитават населението и да подпомагат прехвърлянето му в България. През 1904 г. Лефтер е арестуван в родния си град, прехвърлен е в Одрин и на 12 април 1904 г. е отведен в Одринския затвор (след двудневно пътуване пеша). Присъдата му е 5 години строг тъмничен затвор.
След като излиза на свобода през 1908 г., работи в общините в Малко Търново и с. Кости. Бойният дух не го напуска – на 25 септември 1921 г. заедно с няколко стари четници преминава границата с Турция и пренася в България костите на войводата Георги Кондолов – първо в Малко Търново, а след това ги полагат в основите на паметника на Петрова нива – Странджанското Оборище.
През 1935 г. старият комита се мести със семейството си в Бургас, където публикува в пресата материали за Преображенското въстание и срещу зараждащия се в Европа фашизъм. На 8 август 1959 г. той завършва жизнения си път в родното си Малко Търново.
Извезаният от него калпак се състои от две части – кадифено дъно от жълто-зелен плат и околожка от низани черни синци. На челото с розови, сини и бели мъниста са извезани череп и кръстосани саби, от двете страни на които има по една птичка. Под тях следва надписът: „1906 г. Од. зат.“, а най-долу: „свобода или смърт“.
Подобни реликви, изработени от затворници или участници във войните, са изключително разпространени по всички краища на България.
Има ги в колекциите на множество музеи. Голяма част от техните създатели са неизвестни или предполагаеми, но всички тези мъже, за които споменът е запазен в разкази или исторически справки, имат интересна съдба. А това прави сътвореното от ръцете им забележително и ценно.
Известен е фактът, че в периода на османско владичество, особено след Априлското и Илинденско-Преображенското въстание, множество българи са тикнати в османските затвори, където усвояват различни умения, сред които и нашиването на мъниста. В повечето случаи тези умения се практикуват само в рамките на „домашния занаят”, а изработените вещи са ограничени от личните необходимости.
Употребата на мъниста в набора от занаяти, предлагани за занимание и обучение на затворници в Османска Турция, съществува и днес като една от основните образователни и възпитателни програми на турските министерства на правосъдието и вътрешните работи. В архивите на османската администрация се пазят множество документи, свидетелстващи за политиката на насърчаване на занаятите в системата на затворите.
Несложното умение – леко и приятно, повече с декоративна, отколкото с практична функция – е било удобна форма за „занимание с нещо“ в средите на затворниците както тогава, така и в наши дни. Също така, не било необичайно военнопленници да показват своето изкуство в изложби, често с надеждата за продажба на някои материали, за да печелят пари за закупуване на храна.
Основни характеристики на изработените предмети, според уредника в РИМ – Русе Десислава Тихолова, която подробно проучва изкуството на везане с мъниста, е изписването на конкретна дата, понякога сентенции или имена на авторите. В повечето случаи това са години, съответстващи на исторически събития – Освободителна война, Първа световна война, Преображенско въстание, а в някои случаи – датите на важни за техните автори събития – раждане или сватба.
Изкуството за изработването на всякакви декоративни предмети от войници, военнопленници или цивилни, по време на военни действия, в позиционна война или в плен, се нарича „окопно изкуство“ или „тренч арт“ (от английски език Trench art).
Сътворените предмети илюстрират не само човешките емоции относно войната, но и обкръжаващите войниците материали, от които са изработвани предметите.
Във времето на съответния военен конфликт това са отпадъчни материали на военното производство – метал, дърво, кожа, както и от други неща, осигурени на работещите – платове, конци, мъниста, хартия, бои, помощни средства.
Окопното изкуство датира от времето на Наполеоновите войни, но процъфтява най-много през Първата световна война. Замисълът да се създадат художествени предмети от нещо, което сее смърт, е на пръв поглед нелогичен, но разкрива различна страна на човешката душевност.
Обясняваме си го с факта, че повечето войници и пленници всъщност не са професионални военни, а са привлечени в една чужда за тях среда, принудени да вършат ужасяващи неща, нямащи нищо общо с обичайния им начин на живот. Чрез изкуството те опитват да намерят мост между емоциите си и външния свят, да съсредоточат мислите си върху нещо конструктивно, да покажат порива си да бъдат свободни.
Що се отнася до българина, свикнал да гради нещо с ръцете си, той и на фронта, и в османските затвори си остава такъв – дълбоко привързан към дома, земята си и мирния живот. Неконфликтен и сантиментален, тези ценности са неговата самозащита.
Поради своята специфика и популярност, създадените от затворниците в турските зандани произведения представляват изключителен интерес за специалистите по история и етноантропология. Но истинската провокация идва от „разказа”, който се крие зад всеки от тях. Защото е важно сред хилядите точки да потърсиш многозначното многоточие...
