На 15 септември тази година училищният праг прекрачиха за първи път 66 611 първокласници.
Ще оставим настрана, че това е с близо 1000 по-малко от миналогодишните първолаци. По-тревожна е една друга статистика – че това е с близо 15 000 по-малко от броя на родените през 2009 г. общо почти 81 хиляди българчета, който набор днес формира влизащите в първи клас ученици.
Къде са тези деца? То е ясно – една част от тях са ромчета, а както е известно, те трудно може да бъдат накарани да влязат в класната стая. Особено там, където сегрегацията им ги е изолирала в примитивни гета, в които цари пълна мизерия и безпросветност.
Но вероятно много повече са тези българчета, за които първият учебен звънец ще бие в някое задгранично училище! Тези, които родителите им са помъкнали със себе си, тръгвайки на гурбет в оная пуста чужбина, за която говори поетът. И които никой не знае дали някога ще се върнат в родината си или само ще зяпат облачетата бели и ще ги разпитват дали са видели „бащини им двори“.
Апропо, заради демографската криза (иначе под сурдинка признаваме, че я има, но свенливо не говорим за нея публично, сякаш е някаква срамна болест) през новата учебна година се закриват цели 27 училища! Най-много от тях са основните – 12 броя в цялата страна. Останалите са начални и професионални гимназии.
А няма нищо по-тъжно от това да се захлопват училищни двери, някогашните чинове да се разпадат в забрава, „опаковани“ и черната дъска ревниво да се опитва да запази неизтрит от неумолимата ръка на времето последните следи от тебешира по нея: „Сбогом!“.
