И днес ни е нужен един Самуил

Автор: о.з. д-р по история Димитър Йончев

През лятото на 1014 г., когато разузнаването на цар Самуил му донася, че император Василий е потеглил за нов поход срещу България, той взима мерки. Под командването на Николица, един от най-видните му военачалници, той изпраща голям отряд войска да удари на Солун. Самият Самуил със сина си Радомир с основните сили на неговата войска заема Ключката клисура.

Василий се придвижва с войската си откъм Сер, Валовища и през Рупел навлиза в Ключката клисура. Тук той се озовава пред добре изградената отбрана от Самуил. Всички опити на Василий да пробие българската отбрана са неуспешни. Високо стоящите български охранителни отряди нанасят големи загуби на  византийската войска. 
Докато при Ключ боевете се развиват успешно за българската армия, не така стоят нещата при Солун.

Солунският военачалник Теофилакт Вотаниат пресреща  Южния български отряд и му нанася сериозни загуби, принуждавайки го да се оттегли. След това Вотаниат се притичва на помощ на Василий при Беласица. И това не помага на Василий в битката му със Самуил. Отчаян, той решава да се върне. Тогава византийският военачалник Ксифиас му предлага нов план за действие.

Докато Василий атакува отбраната на Самуил, Ксифиас с отбран византийски отряд извършва обходен маньовър от юг на Беласица и през труднопроходими места преминава планината и се явява в гръб на българите. Изненадани, българите отстъпват в нарушен боен ред. Ранен Самуил е изведен от бойното поле. Ръководенето на бойните действия се поема от сина му Радомир. С водене на ариергардни бойни действия българската войска под командването на Радомир се оттегля в посока на крепостта Струмица.

Превземането на Струмица е и целта на Василий, за да може след това да се насочи към останалите западни български територии. Целта на Василий за обсада и превземане на Струмица е парирана от активните бойни действия от отряди на българската войска. Авангардът на византийската армия, воден от същия солунски военачалник Теофилакт Вотаниат, връщайки се от прочистване на пътищата, водещи към Солун, и движейки се в посока към Струмица, попада в подготвената от българите засада.

Много по-многобройният византийски отряд от този на българите попада в устроената му засада в теснините. Без възможност да маневрират византийците са напълно унищожени. Самият Теофилакт Вотаниат е посечен на бойното поле.

Императорът Василий, отчаян от поражението на Теофилакт и опасявайки се от лоша среща с Радомир, решава да се върне обратно. Насочва се към здраво укрепения град Мелник. Намиращите се в него българи, добре укрепили се, знаещи непристъпността на крепостта си, нямат никакъв страх от византийците.

И тук става нещо много, много лошо и трагично. Императорът изпраща към мелничани за преговори някой си скопец Сергия, човек хитър и коварно сладкодумен.

И тук се срещат за пореден път византийското коварство, лукавство, лицемерие и двуличие с българската доверчивост, не рядко граничеща с наивност. Пратеникът успява да убеди българите да предадат града на императора, с условие последният да не покътне с нищо войска и население.

Вместо да изпълни обещанието си, Василий успява по някакъв начин да подчини българската войска. По-късно да я включи във византийската и да я прехвърли да потушава бунтове в други краища на империята. По този начин той им отнема светлината, която им е обещал, и може би ослепяването на Самуиловите воини е по-скоро със силно иносказателен смисъл.

И може би тъкмо тази зловеща вест за доверчивостта и измамата е покосила цар Самуил. Това все още е открит въпрос за историческата ни наука.

Но едно е безспорно. Великият владетел, обединил българите в най-голямата България, не постигната дори от Симеон Велики и цар Иван Асен II, е гледал далеч напред в бъдещето на българите и България.

След като цар Самуил премества Българската патриаршия в югозападните български земи, църковният живот продължава да се развива нормално по цялата българска територия –   от Карпатите до Егейско море и близо до Пелопонес, на линията на днешните градове Превеза-Ламия, все още непогърчени, и от Дунавската делта до Адриатика. Създават се и укрепват митрополии, строят се манастири и църкви, създава се оригинална и преводна книжнина на старобългарски език. 

Тази прозорливост на Самуил, дала безсмъртие на неговото дело, се вижда само след няколко години от кончината му. Император Василий е заставен от прозорливостта на цар Самуил и за да успокои българите, възстановява Българската патриаршия под името Охридска българска архиепископия.

Тя устоява на всичките превратности през своето 749-годишно съществуване. Търпейки и борейки се с всички нехристиянски византийско-цариградско патриаршески, по-късно и османски-гръцко цариградско-патриаршески стремежи за унищожение на всичко българско, тя съхрани съществуването на българския народ.

Сега срещу нас, българите, и то не от вчера, зловещи сили водят методична политика за унищожаването ни като народ и нация. Под давление на тези сили се деиндустриализира България, а българският народ го пратиха на дъното на пъкъла. Тези сили измислиха и  македонския език, и македонска нация. Целяха да отворят и отвориха дълбока рана в българската нация за разединение и унищожение на българския народ.

Мултикултурната идеология на тези зловещи сили е проникнала и овладяла и български исторически научни институции, и научни звена. Подменят се и преподават още от началните класове на българските деца неверни исторически концепции.

Днес, когато тези нечестиви сили посягат и към свещената земя на българите, дадена ни от Бога, духът на великия Самуил – цар на българите, се носи и зове: „Българи, събудете се! Осъзнайте се! Опомнете се! Освестете се! Вземете се в ръце да спасим България!”


В категории: Средновековие