Изработването на дрехи за старите българи е било свещенодействие, в Елхово знаят това най-добре. Славата на местните носии е прехвърлила границите на страната ни още в началото на миналия век
Автор: Силвия Горанова
Изработването на дрехи за старите българи е било свещенодействие. Ритуал, който включва обработката на вълната, изпреждането на конците, вплитането на нишките в тъкан, оцветяване с природни бои, докато се стигне до самото сглобяване на носията.
В Елховския край българките са известни със своята прецизност. Не случайно характерният за този край костюм много рано е бил оценен и е получил голяма популярност. През 1922 г. на етнографска изложба, организирана от Етнографския музей в градовете Св. Албас и Лондон, наред с други национални носии, била изложена и една елховска.
Фрагмент от долната завършваща част на сукман от моминска празнична носия - елховско
През 1936 г. в читалище “Развитие” била уредена голяма тематична изложба на носии, която направила силно впечатление на учените-славяноведи, пристигнали специално за случая в този край на България.
През 1939 г. на преглед в гр. Горна Оряховица, на елховската носия била присъдена първа награда. От 1962 г. насам пък Елховският музей участва в изложби в страната и чужбина, които са донесли много отличия и признание за страната ни.
С какви материали са работили българките и как са превръщали вълната, памука, конопа в прекрасни дрехи, разказва Етнографско-археологически музей Елхово.
Обработка на вълната
Остриганата от овцете вълна се изпирала , изсушавала и чепкала на ръка. След това се развлачвала на прав дарак и влашки дарак, а по-късно на дарак, движен от кон. Предяло се на ръка с хурка и вретено. Преждата за димии или сукмани се приготвяла от най-хубавата вълна. Преждата, приготвена за основа, подлежала по-нататък на „кашене”. След изсушаване се поставяла на врътка (врътки) и чрез ръчен рудан се навявала на калеми, направени от камъш (тръстика).
Тъкането се извършвало на обикновен хоризонтален стан (разбой). На него се тъчели димии и сукмани, черги за завиване, писани черги, килимчета, възглавници, престилки, пояси, чаршафи, кърпи, месали, торби и др.
Жените тъчели обикновено от Димитровден до Коледа – време, през което затихвала земеделската работа. Тогава те сядали в разбоя и до късна вечер премятали совалката и редели шарките при светлината на газена или карбитна лампа.
Булчинска венчална носия и венчална носия на годеник и дарове от края на XIX век
След отрязването на плата вълнените тъкани димии (шаяк) и сукмани (чукмани) подлежали на валяне. То се извършвало с тепавици, движени от вода. В района се използували и дръстите. Престилките и другите по-тънки материи се подлагали на „килисване”, т. е. „удряли” се на желязна стяга. Така ставали по-фини и добивали блясък.
Облеклото
Исторически обстоятелства определили ареала на носията от Елховско – от с. Факия на изток до р. Марица и с. Главан на запад и Беломорска Тракия на юг. В тази област след Илинденско-Преображенското въстание и особено след Първата световна война дошли 25 000 изселници (бежанци). Така върху основата на големи миграционни и демографски промени се очертали и съответните типове носии: елховска, горнотракийска, долнотракийска и др.
Най-голям дял от тях се пада на същинската елховска носия: единна по кройка и стил, но с различие на някои елементи — най-често газите, сърмата, полите и др. Женският костюм се състои от туникообразен клинат сукман от домашнотъкан вълнен черен или тъмносин плат, боядисан в синило; риза от памук, коноп или памучно-конопена с избродирани или бръчкани ръкави, разноцветен пояс; тъкана или шита престилка, късе или елече и връхни дрехи – салтамарка, джубе (горна женска зимна дреха) и антерия, ползвани до началото на XX в.
Жените се забраждали с бял дюлбен (жетварска забрадка), или със „скъпа” английска марама (забрадка). На краката обували цървули върху дебели вълнени чорапи в естествен цвят на вълната, а по-късно местьове (дълбоки терлици, стигащи до глезена), калцуни, кундори (обувки) и терлици,обути върху различио оцветени ръчно плетени чорапи. Сукманът се състои от обшивка около прореза на пазвите, наречени гази с правоъгълна форма.
Елементи от венчално забраждане, горна част на сукман, разноцветен пояс и пафти на булчинска венчална носия от края на XIX век
Разноцветните конци на шевицата на газите през XIX век били домашни вълнени, а в началото на XX век вносни. Мотивите на газите били, както от животинския, така и от растителния свят. На долния край на сукмана, на 10 – 15 см над везмото обшиващо ръба има особен вид шевица, която наричали “шитя”. Под ръба са пришити, прибирани на стан или бродирани разноцветни “поли”. Старинната женска носия почитник (подшитник) е първообраз на елховския женски костюм.
Разноцветно бродирани пералки се спускали от пояса надолу по бедрената част на тялото. Подшитникът на възрастните жени бил без гази. Различни са разновидностите на основния тип костюм: “смесените бялки” – женски костюм за моминска и средна възраст; “писаните бялки” – чиято периферия е украсена на принципа на редуването на широки около 10 см ивици от жълта и бяла сърма; “аленик”- при него фонът и сърмата са едноцветни.
Съвременният тип
елховска носия се среща във всички изброени по-горе варианти с известни различия. Появила се след Първата световна война и битувала до средата на XX век. Костюмът е с двойно и тройно по-тесни поли, по-бедни на мотиви, орнаменти и цветова гама. Шевицата около пазвите също е с намалени размери и е изпълнена предимно с жълт цвят. Разнообразието на елховската сукманена носия се допълва и от начина и на ползването и в празнични дни и в трудовия процес.
Празничното моминско облекло се отличава от това на омъжените жени не само по богатството на гази, поли, шите, но и по накитите, забраждането , сплитането на косите и т.н. Горнотракийската или овалийската носия битува в селища, чието население дошло от Старозагорско и Чирпанско, т.е. от “Увата”.
Характеризира се с туникообразен сукман от черен плат с триъгълна пазвена изрезка и едри дипли на полите. Долния край на сукмана е украсен с апликирани ивици, високи около 50-60 см, с разноцветни платове, широки около 10 см. Върху тях са нашити кръгчета от пашкули.
Опашките (пералките) са по-широки и се нашивали направо върху сукмана, под мишниците. Долнотракийската носия се пренася от бежанците от Източна Тракия. Тя спада общо взето към саичния тип носия. Характерна е с разтворената по цялата дължина отпред горна дреха, която се облича непосредствено върху ризата. Този вид носия има две разновидности: едната – връхната дреха е еднакво дълга с ризата; другата – е значително по-къса, като голяма част от ризата се вижда.
Интересни са носиите от Лозенградско. Костюмът се състои от бяла риза от домашно платно, с широки разкроени ръкави, които понякога са без везбена орнаментика. На главата слагали бяла забрадка, с две успоредни 2-3 сантиметрови червени ивици по краищата.
Елховската мъжка носия
се дели на чернодрешковска, същинска елховска – с бозави потури и някои мъжки носии от Беломорска и Одринска Тракия. Потурите са изработени от димитен (вълнен) плат, украсени с черен гайтан. Ризите са изработени от бяло домашно платно, с огърлета и бръчкани ръкави над китката на ръцете. Жилетките, ковъшмите и салтамарките в отделните селища се различават цветово – зелени, тъмночервени, червени, сини и бели.
За връхни дрехи мъжете носели дълги под коленете аби, каплами и шуби. На главата носели калпаци от агнешка кожа или астраган със сплескани във вид на вита баница кръгли дъна (подстриган калпак). На краката обували цървули увити с бели или черни вълнени навуща, увити с бели или черни върви или кожени ремъци.
До 5-6 годишна възраст децата се обличали със завяски (фусти, ути) с ярка колоритност в шарките и ризки. На главата слагали качулки от домашно тъкани кърпи (иглъци). Тръгвайки на училище, децата започвали да се обличат като възрастните – сукмани и потури.
Престилка от булчинска венчална носия - края на XIX век
