Човек трябва много здраво да се е вкопчил в живота, за да влезе доброволно на такова място, дори ако няма никаква друга алтернатива
Автор: Севдалина Пенева
Никаква здравна реформа не може да вдигне на крака държавните болници, които са оставени на доизживяване. Крайната фаза е видна. Човек трябва много здаво да се е вкопчил в живота, за да влезе доброволно на такова място, дори ако няма никаква друга алтернатива.
Специално за УМБАЛ-Бургас – това е предверието на ада. Болните мръзнат като кучета в студени стаи, одеялата не стигат, всички консумативи се осигуряват от близките на пациентите, леглата се разпадат, вратите на стаите не се затварят.
Храната е леща и нищо друго. Без значение дали човекът се лекува от тубелколоза, инфаркт или лежи със счупен крак. Леща, леща – и за разнообразие, пак леща.
И за капак на мизерията – ужасно отношение от страна на персонала. А старите хора там просто ги оставят да умрат.
„Баща ми е в безпомощно състояние, от пет дни отказва да се храни, организмът му е силно изтощен, обездвижи се нацяло, а някаква хълцавица, която не спира от седмица, буквално го убива. След няколко посещения на лекари от Бърза помощ, най-накрая настоях да го откарат в болницата, за да му направят изследвания. Мислих, че така му правя добро, но сега съжалявам”, пише ни Иван Николов от Бургас.
Като начало държали тежко болния човек повече от 4 часа на носилка в коридора на Спешното, докато решат по коя пътека да усвоят пари от него. Първите изследвания показали остра бъбречна инфекция.
В отделението по нефрология обаче свободни легла няма, тъй като пациентите на хемодиализа са временно настанени в болницата, за да не се разхождат в студа за всяка процедура. Затова след дълго умуване приели човека в отделението по гастроентерология.
„Отидох на следващия ден да видя какво му е състоянието и от какво има нужда. Още от вратата една сестра ме почна – баща ми имал нужда от придружител, защото не можел сам да се обслужва и бил обездвижен, а те нямали ангажимент да го почистват и хранят.
Огледах се. В стаята, освен съседното легло, в което беше се опънал с обувките окъсан мургав мъж, единствената друга мебел беше дървено олющено столче без облегалка. Попитах ги има ли условия за придружители. Отговорът беше – това не е наш проблем, а ваш.
Две сестри домъкнаха една допотопна машина, с която направиха кардиогама, първо на баща ми. Едната се развика на другата, че не знаела какво е икономия, задето намокрила корема му с парче памук, което трябвало да стигне за всички пациенти. Със същия памук после намазаха мургавия с обувките, а след него – сигурно и останалите болни в другите стаи.
Значи сте решили да хвърлите стареца в болницата на наша отговорност, така ли, попита ме сестрата преди да излезе от стаята. Защото й обясних, че не мога да стоя денонощно до леглото на баща ми, но ще идвам по два пъти на ден – преди и след работа, за да го чистя и храня. Това не я удовлетвори.
Попитах за хълцането. Грубо ми отвърна, че „колегата го е вписал в протокола”. С огромна мъка успях да изкопча информация, че баща ми има признаци на тахикардия и ще го местят на другия ден в отделението по кардиология. С какво са го лекували от предната вечер, така и е разбрах.
Но пък ясно ми дадоха да разбера, че няма да си мръднат пръста за баща ми, докато е при тях, защото е стар, неподвижен, не може сам да се обслужва и няма придружител. Идеше ми да крещя – аз не съм го довел да умре тук, а да се лекува”, пише отчаяният бургазлия.
Че бургаската болница е в тежко финансово състояние, е ясно на всички. Че лекари и сестри работят за унизително ниски заплати и са принудени да дават дежурства в Шокова зала за някой лев отгоре, което пък ги изнервя и озлобява (лично новият шеф на УМБАЛ АД-Бургас давал пример), също се знае. Както и, че помощният персонал е под санитарния минимум – нали се пести от заплати.
Ами, затворете я тогава – ще спестите агонията, и на болните, които получават всичко друго, но не и здравна помощ, и на персонала, който пък не получава удовлетворение от дейността си и откровено мрази работата си. Друг изход няма.
