"България и българите са винаги прави" - това е веруюто на големия наш мемоарист, чиято годишнина от рождението отбелязваме на 19 януари
Автор: Борислав Гърдев
„Дадох ли нещо на България?” – тези последни думи на умиращия Симеон Радев най-точно и пълно разкриват както неговият характер, така и мисията му, с която е живял осемдесет и осем години. А тя е да служи на България – като журналист, художествен критик, историограф, дипломат, мемоарист и като пример – за нравственост и художествена мяра.
На 19 януари се навършват 138 години от неговото рождение. Животът на му ми напомня ефектен, зрелищен, многоцветен, увлекателен и драматичен буржоазен роман, за възхода и погрома на неговата класа и раса, един епос, отразяващ като във фокус всички надежди, илюзии и горчиви равносметки, съпътствали осъществяването на етапите на Великата възрожденска програма на България, започната тъй триумфално, но и скандално с обявяването на независимата българска екзархия (16 септември 1872 г.) и завършила със съветската окупация на 9 септември 1944 г.
Животът на Симеон Радев е par excellence буржоазна сага изпълнена с любов към родното място (Ресен), родителите (особено майката), рода, отечеството (за него Македония е равна на България), учението, науката – императорският лицей „Галата сарай” в Цариград (1895-1898), университета в Женева, където завършва право през 1902 г., адвокатския стаж в София, обществените борби – за освобождението на Македония като член на ВМРО (1895 – 1903) и за просперитета и напредъка на свободното му отечество като изтъкнат член на Национално-либералната партия на Никола Генадиев, чиято програма самият той създава през 1911 г.
Рядка привилегия е да учиш в Охрид и Битоля и след това в султанския лицей, да ти е покровител самия екзарх Йосиф І, да започнеш да публикуваш в най-престижните български литературни списания още като младеж, да следваш в Женева, да издаваш двуседмичен лист на македонските революционери на френски език “L’Effort” (1900) и “Le Mouvement Macedonien” (1902) в Париж и завърнал се в София с диплома по право и владеещ петте основни европейски езика и три ориенталски (турски, арабски и персийски) да направиш такава бляскава кариера като журналист в престижни издания, които в пълна степен могат да се нарекат и негови рожби.
Успоредно с журналистиката, Симеон Радев успява да осъществи главното дело в своя живот – „Русия в началото на XX век” и „Строителите на съвременна България”, преди, но и по време на принудителното му модифициране като пълномощен министър в Букурещ (1913-1916 и като такъв съдейства за освобождаването на българските войници, останали в гръцки плен след Междусъюзническата война), Берн (1916-1917), Хага (1920-1921), Анкара (1923-1925 - негово дело е сключването на Договора за приятелство с Турция от 18 октомври 1925 г.), Вашингтон (1925-1933), Лондон (1935-1938) и Брюксел (1938-1940) и като участник в мирните преговори на българските делегации през 1913 и 1918 г. и като експерт в сянка през 40-те години на миналия век.
Негова докладна записка до царя оставя след 19 април 1941 г. Ресен и Охрид в границите на България
Изключително важни са писмата му до регента Тодор Павлов от 16 и 29 юли 1945 г. ,до американския сенатор Артър Ванденберг от 22 юли 1946 г. и до ръководителя на българската делегация на Парижката мирна конференция Васил Коларов от 27 януари 1947 г., в които синът на Македония търси варианти България да запази излаза си на Бяло море.
В тези бурни години създава и другото си капитално историческо изследване „Македония и Българското възраждане през ХІХ век”.
Журналистът Симеон Радев се утвърждава след завършването на Султанския лицей, когато изкушен от перото прави преводи (романът „Дамата с камелиите” на Александър Дюма - син, разкази от Мопасан, „Психология на тълпата” на Гюстав льо Бан) и „съчинителствува” – поеми – „Хайдут Велко”, разкази – „Раздор” (за който е похвален от Алеко Константинов), „Една разходка до Халки”, „Танас Колимачка”, „Слепият цигулар”. И след като разбира, че не е нито добър поет, нито стойностен белетрист, към 1911 г. осъзнава, че драматургията също няма да му се отдаде, защото „природата ме е лишила от творческа фантазия”.
Първата му страст е журналистиката. Отначало на френски език в защита на македонската кауза, с редица статии, описващи положението на хората от родния му край, пъшкащи все още под турския ярем – „Некрологът на един век“, (6 януари 1900 г.), „Въстанието в Македония и македонските комитети“, (5 ноември 1902 г.), с публикации във „Вечерна поща” от есента на 1901 г., разглеждащи взаимоотношенията между великите сили и последиците от тяхната дейност.
Познаващите вестникарския бизнес ще потвърдят, че най-трудно се пишат уводните статии. За тях и отговорността е най-голяма на челото на вестника.
А Симеон Радев се е занимавал с тези важна дейност цяло десетилетие, опитвайки се умело да избяга от клишето, щампата, повторението, доказвайки на дело, че е възпитаник на френската социално – психологическа школа. И има „заслугата“ за оставката на премиера Рачо Петров на 22 октомври 1906 г., след негова публикация във „Вечерна поща“ от 9 юли 1906 г., насочена срещу царизма и предизвикала гнева на руския дипломатически представител у нас Щеглов!
Любопитно е нещо друго. Това, което познаваме като негово мемоарно наследство е огромен масив, който той създава след 9 септември 1944 г. в самота, с угнетен дух, по поръка на комунистическия корифей Тодор Павлов срещу заплащане за архива на БАН, с ясното съзнание, че няма да види бял свят приживе. Симеон Радев обаче диктува безспирно и неуморно, сякаш в транс, той иска да възкреси своята младост, участието си в македонските борби, учението си в Женева и подписването на мирния договор в Букурещ на 28 юли 1913 г., ознаменувал втората ни национална катастрофа.
Всъщност Радев съвсем резонно смята Младотурската революция от 10 юли 1908 г. за първа национална катастрофа на България, тъй като тя прекъсва завинаги реформените проекти на европейските велики сили в Македония! С пълно право тази мемоарна сага може да бъде наречена „Летопис на бурното време”.
Мемоарният цикъл „Лица и събития от моето време“ излиза в седем тома (2014 - 2016 г.). Това е наистина непосилен труд, огромна изследователска и репродуктивна дейност, „подвиг, който няма равен на себе си в българската културна история” както твърди Йордан Василев.
Дипломатическите му мемоари от дейността му в Букурещ – том 6 от „Лица и събития от моето време“, се четат с непресекващ интерес. В тях откриваме свидетелски показания не просто на очевидец, но и на непосредствен участник в течащия актуален политически процес, като субективните пристрастия отстъпват място на съзнанието за изпълнен дълг, в служба на Отечеството и неговата кауза.
За Симеон Радев комплекс Европа не съществува. Той органически се вписва в нейната култура и манталитет, доказвайки, още в Цариград, в столицата на една световна империя, своите възможности и добродетели – оценени по достойнство от френските му учители, в следствие на което следването в Европа (Женева) не е актуализация на варианта „Бай Ганю тръгва из Европа”, а по-скоро наш вариант на „Годините на учение на Вилхелм Майстер”. Затова и от женевските му страници лъха европейска галантност, самоувереност, леко иронична глазура и много вдъхновено написани портрети на политически знаменитости като Плеханов, Михаил Герджиков, Васил Коларов и писатели като Г. П. Стаматов.
Тук му е мястото да акцентирам, че Симеон Радев е сред призваните хроникьори и активни участници в политическите процеси на ХХ век, че той се е познавал с почти всички по-изявени фигури на политическия и културния живот у нас и по света, че към него са се отнасяли с респект както монарсите Фердинанд I и Борис ІІІ, така и американският президент Рузвелт, османският велик везир Кямил паша и комунистически „регенти” като Тодор Павлов и Георги Караславов.
Вярно е, че оцеляването му след 9 септември е резултат колкото на сделка (той подпомага Тодор Павлов, за да бъде спасен и скромно възмезден след това от него), толкова и на умело преценена ситуация от страна на академика философ. В техните взаимоотношения има наистина някакво гротесково повторение на „гения и неговия наставник” (идеологът приема и хонорува Симеон-Радевите мемоари, в които се прави и плаха концесия на марксистко-ленински анализ и класово-партиен подход, отчитайки безпогрешно тяхната стойност с максимата „времето работи за тях”), а това е поредното доказателство, че не може да се избяга от реалностите на епохата, от балканските връзки с типичната за тях ненавист, завист, но и конформизъм и пресметлив хуманизъм, от който да има полза както тоталитарния режим.
Така и бившият царски дипломат съумял да опише бурния си живот от раждането си на 19 януари 1879 г. в Ресен до участието си в подписването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. и да размишлява по македонския въпрос „в разните му фази“ през драматичната 1919 г. и за българския въпрос „в международната политика“ през размирната 1920 г.
Длъжни сме да отдадем дължимото и на двамата – без тяхното необходимо сътрудничество и мълчаливо осъзнат консенсус българската литература щеше да се лиши от уникално мемоарно богатство, съпоставимо с най-високите европейски образци, а у нас – само с редки изключения от ранга на „Странички от нашата нова политическа история”(1938) на Александър Малинов и “Преживяното”(1942) на Тодор Г. Влайков.
Безспорно „Строителите на съвременна България” е най-мащабното дело на Симеон Радев, която ознаменува плавния, но и малко неочакван преход на модерния критик, пропагандиращ достиженията на импресионизма към по-традиционни търсения, ознаменували и трайното му присъствие в лоното на реализма.
За „Строителите” е писано и казано като че ли всичко, те са изследвани и анализирани от водещите български литератори и историци, разкрито е благотворното френско влияние (Ренан, Анатол Франс, Емил Фаге, Мишле), но все ми се струва, че творбата търпи допълнителна оценка, която по възможност най-адекватно и достоверно трябва да разкрие както нейната същност, така и целите, които е преследвала с появата си.
Абстрахирайки се от масонския подтекст на заглавието, посочвам, че проследяването на изключително драматичното и наситено с много перипетии „царуване на княз Александра” до пристигането на княз Фердинанд е любопитно и поучително четиво за всеки българин.
Вярно е, че Радев симпатизира на „дейците на либералната групировка”, но „фактите в творбата са богато документирани и представени обективно с историческа отговорност” като “са обрисувани с напрежение сблъсъците между отделните течения” (Йордан Василев).
По-знаменателно е нещо друго – авторът „постига релефност на изображението” (Йордан Василев), след като сам преравя целия периодичен печат, проучва достъпните му архивни материали и след като е разпитал някои от основните участници в събитията (Иван Стоянович, Данаил Николаев, Петър Димитров, Димитър Тончев, Григор Начович, Драган Цанков, Екатерина Каравелова, Христо Г.Попов, ген. Георги Вазов, Александър Неклюдов).
Така той сам, без опит и предшественици, написва първата най-драматична и изпълнена с превратности глава от новата ни история. Неговите „Строители” са в духа на летописната традиция на Захарий Стоянов, при това са отнесени не само към „Записките” му, но и към „Превратът през 1881 г.”, те влизат в много интересна конкуренция с Вазовия роман „Нова земя” (1896),.
Веднага следва да посочим, че от съпоставката печели Радев, защото „Вазов си послужи с мълвите” и защото чрез един имагинерен щастливо реализирал се интимен роман на главния му герой Найден Стремски, Иван Вазов се стреми да прикрие провала както на личния си семеен живот, така и на увлечението си в политиката в разглеждания период, в който е на страната на губещата кауза на „лъжесъединистите”.
Симеон Радев залага на печеливша карта, пишейки своите „Строители”. Той се е запознал с всички свидетелства и акценти на епохата и е в състояние убедително и завладяващо да ни поднесе своя преразказ на очевидци.
Неговият епохален труд съдържа в кондензиран вид драмите и копнежите на българската нация, протуберансите по пътя на собствената й идентификация и суверенитет.
За Радев младенческият, инфантилен период на България приключва след Сръбско-българската война, когато обществото като цяло, най-вече неговият елит (В. Радославов, Г. Живков, Ст. Стамболов, С. Муткуров, но не и П. Каравелов) осъзнава, че еманципацията на държавата минава през национално единство и отговорно правителство на консенсуса в ущърб на откровените руски агенти (Драган Цанков) и на колебливите руски защитници (П. Каравелов), в противовес на грубата царска политика на статуквото от Берлинския диктат и опекунството на Русия.
Вярно, че от това ще се възползва в бъдеще Сърбия, но е и повече от ясно, че за България след ноември 1885 г. друг път, освен противопоставянето на руските амбиции, няма. Той е свързан с десетгодишна криза, със скъсване на дипломатическите отношения, но и с признаването на Фердинанд І за законен български владетел.
А може би трябва да обърнем внимание на подзаглавието на епоса и да си дадем сметка, че наистина с пристигането на Фердинанд в България приключва завинаги и безвъзвратно „царуването на княза Александра“…
Има различни обяснения за куриозно късното излизане на „Строителите“, независимо от ласкавите отзиви и оценки на Димитър Благоев и Константин Иречек за първите два тома…
Факт е, че в последния меродавен писан приживе текст на Симеон Радев „Как замислих и написах „Строителите на съвременна България” (1964) за трети том не се споменава абсолютно нищо – може би умишлено и с предпазна цел.
Симеон Радев е знаел, че времето за него ще дойде и той наистина излиза в издателство „Свети Климент Охридски”.
През 2015 г. се появи в „Скай принт“ още един сензационен том от документалното наследство на Радев. Съставителите Ива Бурилкова и Цочо Билярски го кръстиха предизвикателно „Строителите на съвременна България“.
Оказа се, че томът се състои от две книги „Произходът на съвременна България“ и „Руско-българският конфликт и дипломацията (1886–1887 г.). Съставителите предполагат, че по този ръкопис Симеон Радев е работил в края на живота си.
С пълно основание първата книга може да се приеме за предисловие на „Строителите“, за своеобразен увод. „Произходът на съвременна България“ е преглед на генезиса на българската революционна мисъл, развитието й през различните метаморфози от Раковски и Добродетелната дружина до Левски и БТРЦК, търсенето на формите за стимулирането на борбата за национално освобождение от идеята за дуалистична монархия при Иван Касабов и Пандели Кисимов до вярата в чистата и свята република на Левски.
Изключително релефно и образно са разкрити водачите на освободителната ни борба – в нова светлина виждаме Раковски и Левски. Радев не пести осмислянето на егоистичните вождистки амбиции на националните ни икони – Иларион Макариополски, който мечтае да е екзарх, д–р Чомаков – да ръководи Екзархията, Раковски да е български княз.
Запечатва се в съзнанието ни ликът на магната Христо Георгиев – суров, тираничен лидер на Добродетелната дружина, враг на революционната съпротива и радетел на тайни и граничещи с предателството колаборации със Сърбия.
„Руско-българският конфликт“ е по-скоро допълнение към том трети на „Строителите“. В него Симеон Радев се изявява като вещ и проницателен историк на българската дипломация, на базата на уникалните архивни материали, издирени от него в Русия, Германия и Австрия.
Много колоритно и впечатляващо са пресъздадени преговорите на Драган Цанков в Цариград с турския велик везир Кямил паша и с нашия дипломатически агент д-р Вълкович. А за мен бе истинско откровение да видя истинския облик на фамозния Константин Хаджикалчев, третият важен делегат – след Греков и Стоилов, в депутацията, натоварена от родния ни парламент да дири български княз – истински балкански фарфарон и, образец на българското скъперничество и мегаломания, след като си е повярвал, че благодарение прищявката на съдбата може да замести самият Георги Вълкович в Цариград!
„Руско-българският конфликт“ в бъдеще ще трябва да се издава като приложение и допълнение към том трети на „Строителите“. Самият автор планира поредицата в шест тома, но тя стига само до трети.
Вярвам, че един ден ще се появят събраните му съчинения и тогава ще оценим истински и адекватно неговия граждански и творчески подвиг, ще проумеем и неговото съкровено кредо: „Едно е задължително за нас: България и българите са винаги прави. Никой не може да излезе вън от своя род и народ, защото ще се обезличи во веки веков”. Това той споделя пред Николай Станишев и е най-логично да заеме полагащото му се място в българската литература редом до Вазов, Захари Стоянов, Владимир Василев и Димитър Талев.
