Неговите песни са стихия, полемика и борба, превземането на позиция, щурм и канонади от строфи, изстреляни в бесен, картечен ритъм. Критиците го клеймяха, народът го боготвореше
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Китарата има своите трубадури, които са оставили светла диря след себе си. Един от тях е Владимир Висоцки. Него вече го няма в света на живите, но песните му и днес са живи. С тях той преодолява мълчанието, прекрачва през бариерата, която го отделя от света на живите и идва при нас с гласа си, със стиховете си и с неумиращото си изкуство.
Със своите песни, още в годините на застоя в съветското общество той се превърна в предтеча на преустройството и в бард на гласността. Обикновените хора, които бяха герои на песните му, никога не ще забравят Володя Висоцки.
Не ще го забравят и неговите критици, които го представиха като кумир на търгашите и кебапчиите и като творец, който пише своите песни под въздействието на водката. Той не се страхуваше да влезе в спор с апологетите на сладникавата, сантиментална лирика и да обори, с помощта на сатирата, своите опоненти, които го обвиняваха, че със песните си гъделичкал низките страсти на тълпата.
Те оприличаваха лирическия му герой с алкохолиците и далавераджиите, а него го обвиняваха в дилетантство, безвкусица и пошлост.
Критикуваха песните му, че вулгаризирали живота и били като хибрид между зоопарк и закусвалня. И това бе естествено. Артистите от масовките винаги са завиждали на славата и таланта на солистите, които са законодатели на модата и любимци на публиката. На статистите, просто, им се струва, че не са могли да се доберат до лаврите, които незаслужено им са били отнети.
Как всичко в живота се повтаря!
Някога и Маяковски е бил обвиняван в площадна декларативност. Филипиките на съветските културтрегери срещу лириката на Есенин поразително се приличат с тези срещу Висоцки.
Интересно, че вкусовете на хората изпревариха вкусовете на префинените и ретроградни естети. Но на Володя му стигаше любовта на обикновените хора, които го боготворяха.
Той умееше да ходи по ръба на ножа и винаги се спираше пред оная невидима черта, която разделя волномислието от цинизма и дързостта от разложителния скепсис и деградацията.
На него му беше чудна сладникавата представа за света. В иронията му просветваше вродения му аналитизъм и неизтощимата му страст да подлага всичко на съмнение.
Володя Висоцки умееше да се превъплъщава в своите песни – монолози, влизаше под кожата на героите си от простолюдието и говореше с тяхната груба лексика. Затова често пъти го питаха хората не е ли воювал на фронта, не е ли бил алпинист, не е ли летял всред вихъра на височинния вятър.
Толкова бяха автентични песните му, защото в тях то влагаше цялата си душа, цялата си страст и плам. Висоцки излизаше пред микрофона, като на сражение, заставаше пред него като пред амбразура на бункер, преследван от прожекторите, достъпен за всички, окъпан в светлината.
Той пееше с пълно напрежение, с цялата си енергия, хвърляше в залата думите, взривяваше ги, за да ги възпламени и най-равнодушните. Неговите песни са стихия, полемика и борба, превземането на позиция, щурм и канонади от строфи, изстреляни в бесен, картечен ритъм.
За него беше без значение дали пее в компания или пред публиката. Той бледнееше от бледност и изпадаше в изстъпление. Челото му се оросяваше с пот, гърлото му се напрягаше, жилите му изскачаха, сякаш щяха да се скъсат. Целият беше в творчески екстаз, пределно мобилизиран и напрегнат. С вътрешно напрежение е невероятен огън, който излъчваше, той превръщаше всяка песен в спектакъл.
Неговите агресивни песни биха рязали ужасно слуха, възпитан в духа на старите мелодични романси. Те биха изглаждали като речитативно крещене в сравнение с ромона на тихите трели. Яростните му напеви биха предизвикали истинско раздразнение у моралистите със своя нравствен екстремизъм, непризнаващ компромисите със съвестта, идеологическото послушание и казарменото единогласие.
И докато в цяла Русия хората пееха песните му, неговите закостенели критици не спираха хулите срещу него. Обвиняваха го, че в творчеството му имало пиянски нюанси, истерия и цинизъм. Смятаха, че търси евтина популярност, че спекулира с настроенията на неориентираните и че се е превърнал в кумир на лумпените. Така членовете на поетическия миманс се отнасяха със завист към неговите песни, които като магнит, привличаха хората по стадиони и зали.
Това бе конфликтът между Салиери и Моцарт, между личността и безличието, между гения и бездарието.
Висоцки не бе пасивен, когато защитаваше правдата, често порицаваше, постоянно осмиваше с оръжието на сатирата сладникаво сантименталната лирика на естрадните песни. Висоцки не се нагаждаше към масовия вкус и не измени своето верую до края на своя кратък живот.
Затова обикновените хора, не само в Русия, го обичат и до днес, макар че отдавна вече не е между живите, но песните му продължат да звучат в ефира на десетки радиостанции, включително и български. Така се ражда безсмъртието на твореца!
