Сградата на бившия „Хотел дьо парк” днес е преустроена в жилищен блок. Нито следа, която да напомня, че тук преди 55 г.е подписано „Евианското споразумение”. Общите спомени трябва да се забравят
Тези дни по книжарските лавици във Франция се появи книга, която принуди много французи да си спомнят една дата, която на мнозина им се иска да забравят. Това е „Покорената Франция” на колектив под ръководството на Жорж Бенсусан, а датата е 18 март 1962 г.
„Покорената Франция” под редакцията на Жорж Бенсусан
На този ден в курортния град Евиан се подписва така нареченото „Евианско споразумение, което слага край на войната в Алжир. Начело на делегацията на GPRA (Gouvernement provisoire de la Republique algériènne) е Крим Белкасем, а на френската – Луис Жосе. Последната война, защото тя не е първата, е продължила цели седем години и жертвите на двете страни се изчисляват на повече от 600 хиляди души.
Делегацията на ФЛН начело с Карим Белкасем на входа на „Хотел дьо парк” в Евиан, 18 март 1962 г.
Същата вечер, генерал Carles de Gaulle излиза по френската телевизия и обявява, че от другия ден – 19 март, по всички фронтове в Алжир престрелките трябва да спрат.
Сигурно няма да е откритие за никого, че този мир не е посрещнат с еднакви чувства от всички французи. Някой, като историкът Ги Первиле го наричат „Юридическа утопия”, която няма да донесе мир в Алжир (времето доказа, че е бил прав, б.а.). Други като генарал Раул Салан създават ОАС/OAS – (Organisation de L’armée secréte) с девиза си „Де Гол на бесилката. Алжир е френски”.
Кръглата маса с представителите на Алжир и Франция
Но нека оставим тези подробности на учебниците и да се върнем към фактите от споменатото издание.
През 2002 г. екипът на Бенсусан издава първата си книга под заглавие „Територии, загубени за Републиката“ (Les teritoires perdu de la Republique). По своята същност това е сборник от свидетелски показания, които доказват нивото и ритъма, с който Франция се арабизира. Затова, с малки изключения, имената на свидетелите са отбелязани само с инициали.
„Салафизмът (радикалният ислям) – се казва в книгата – не превзема Републиката от върха, а отгризва малки парчета от нея като плъх. Първо един жилищен блок, после махала, квартал, а утре може и цял град. В тези „загубени територии” до физическо насилие се стига само в редки случаи. Но новопоявилия се „чужденец” бива обграден с такава стена от неприязън и мълчание, че той много бързо разбира колко зле е избрал мястото си на пазаруване или недай Бог на живеене. Въпреки че цената на тристаен апартамент в тези квартали се равнява на едно скромно студио в другите, „бели” части на града”.
За благоустройството на тези гета, тук ги наричат с ефемизма „трудни квартали”, държавата жертва и продължава да жертва милиони евро за жилищно строителство и инфраструктура, но всуе. Те все повече и повече се радикализират. Мъже с кафтани, бели кепета и бради и жени с разните видове фереджета вече са неизменна част от уличната панорама.
Специалистите доказват пределно ясно, че именно салафизмът е люлката на джихадизма. Но държавата реагира бавно, недостатъчно и предпочита да пипа с ръкавици. Важното за нея е „да не се вдига шум”. Като правило се правят малки, но непрекъснати отстъпки в името на социалния мир. „Но е ли това мир?”– питат авторите. Защото от 2002, до днес напрежението не само, че не е утихнало, а напротив!
Хроника на терора
През 1982 г. в Толуза бе първият значим атентат на джихадистите във Франция, който завърши с 5 мъртви и 77 ранени. На 9 август с.г. избухна атентатът на улица „Розие” в Париж, при което имаше 6 убити и 26 ранени. След това няколко „вълци –единаци”, стреляха по избрани минувачи, последваха кошмарът в еврейския супермаркет, камионът убиец в Ница, разстрелът в редакцията на „Шари Ебдо”, атентатът в залата Батаклан и още, и още...
Общо до днес тази черна хроника е записала над 300 убити и повече от 1000 ранени. Без да се знае с точност колко от тях са загинали от раните си, разбира се.
Това и още много други „дребни” факти налагат издаването на втората книга.
„Има квартали –свидетелства един сержант от жандармерията, – където е немислимо патрулна двойка да се разходи спокойно. За да осигури тяхната неприкосновеност обикновено се изпраща цяло отделение от ЦРС (CRS – специални части против демонстрации, б.а.).
Към общата картина ще добавя само и обществената тайна за масовото многоженство сред заможните араби. Този факт, отдавна буди недоумение в училищните среди, ръководството на организациите за осигуряване на обществени жилища за социално слабите, като АШЕЛМ (HLM), касата за социално подпомагане и медицинското обслужване.
Но, както пише един френски журналист, депутатът, който повдигне този въпрос в Парламента, подписва своята оставка! Защо?
Статистиките говорят
В годините преди Евианското споразумение, тоест преди 1962 г., във Франция живеят приблизително 350 хиляди араби от района на Магреб –Тунис, Алжир, Мароко.
Днес, петдесет и пет години след края на Алжирската война, според Азуз Бегаг – социолог, писател и министър в кабинета на Доменик дьо Вилпен, в страната има повече от 15 милиона мюсюлмани при население общо 64 милиона.
Роден в Лион в семейство на алжирски емигранти, Бегаг бе един от твърдите поддръжници на сегашния президент Франсоа Оланд и навсякъде призоваваше да се гласува за него. Резултатът – 28 процента от избирателите на Оланд се оказаха мюсюлмани!
Какво привлича така стремглаво победителите в страната на победените мисля че е ясно за всеки. Щедрите социални помощи за емигранти от Магреб и Африка, за които бедните французи могат само да мечтаят. Но наум, за да не ги обявят за расисти или ксенофоби.
Друга тема табу във френското общество е въпросът за неграмотността на определени слоеве на населението. Според изследванията на институтът ИНЕД (INED – Institut national d’études démographiques) публикувани във вестник „ Франс соар”, близо 3,1 млн от гражданите от 18 до 65 години (тоест на избирателна възраст , б.а.) четат и пишат с големи усилия. Елементарната логика допуска, че това едва ли са граждани от „лесните квартали”, ако може да се направи такъв географски каламбур.
Един тъжен паралел
Предложих на читателите ни този материал, защото едно сравнение безжалостно ми се налага. След броени дни българските и френските избирателите отново ще се изправят пред своите урни. У нас те са на 26 март, във Франция на 26 април. В какви ръце ще попаднат новите бюлетини?
Защото, ако се съди по духа в квартали като Столипиново и Факултето или френските Венисьо и Сент Дени, то резултатът ще е много лесен за предвиждане – той ще е в полза на този, който е дал повече социални придобивки на тези, които с нищо не допринасят за растежа на своята икономика.
Въпросът тогава е: „Колко дълго може да се тръска един брашнен чувал, докато той окончателно престане да пуска?”.
Но никой не обича лошите пророци, затова ще спра до тук.
