Негови са словата: ”Човешкият живот се мери не по дължина, а по съдържание. Човек трябва да живее достойно и да умре достойно за своята Родина!”
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Полковник Борис Дрангов е роден на 3/15 март 1872 г. в Скопие. Завършва с отличен успех местното педагогическо училище и през есента на 1891 г. постъпва във Военното училище в София. Там той ще напише: ”Вековете не измениха човешкото сърце - изходна точка за всички военни работи. За да знаеш тях, изучи него!”
Гордата му натура и любовта му към истината
стават причина той да бъде разжалван, изключен от Военното училище и изпратен да служи в 3 конен полк в Пловдив през 1894 г. След 120 дни в немилост, е върнат в училището, което завършва блестящо и отново пристига в града на тепетата, като подпоручик в трети конен полк. Впоследствие служи в Лом, където в една събота вечер на бал в местния Военен клуб поканва на танц чаровната Райна Денкова и този танц ги свързва за цял живот.
Когато в поробена Македония избухва пожарът на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., Борис Дрангов не остава глух за болките и страданията на своите поробени братя и като истински родолюбец напуска казармата и оглавява чета от 120 души, с която води героични боеве с редовната турска войска и башибозука.
На жена си той пише по Ботевски: ”В тоя тържествен момент аз, без да се колебая, поставям Отечеството си по-високо от семейството, неговата доброчестина - по-горе от нашите лични блага. Ако загина-нищо по-велико от това. Смъртта за Свободата е най-възвишената и сладка смърт!”
През 1904 г., след девет годишна командирска дейност като поручик във 2-ри конен полк , Борис Дрангов издържа успешно приемния изпит за Генералщабната академия на руската армия. Заминава за Санкт Петербург, където се сбъдва неговата мечта да черпи с пълни шепи от руското военно изкуство.
Оригиналната му мисъл, умението да говори кратко и смислено, използвайки военни афоризми и български пословици и тук го правят любимец на преподавателското тяло, което отпечатва дипломната му работа в сборник. Тя става първата дипломна работа на български офицер, отпечатана в Петербургската военна академия.
На 5 октомври 1912 г. с мощно настъпление на Българската армия в Източна Тракия започва Балканската война. Като началник щаб на 1-ва пехотна бригада от Първа Софийска дивизия, майор Дрангов води своите бойци в атака в боя при Селиолу. За това е награден с орден за храброст- 4 степен. И тук във вихъра на кървавия бой, той е верен на своите принципи.
На своите подчинени офицери казва:”Най-важното във войната е човекът! Най-добрите командири са човековедци. Запомнете, побеждава врага не оръжието, а сърцето що тупти в юнашките гърди.За да бъдете водачи на подчинените си, опознайте техните характери и спечелете сърцата им! Ако искаш да спечелиш войнишкото сърце, дай и своето сърце. Сърцето винаги върви подир сърце!”
“Мил и добър началник, как да не го обичаш!?”- казвали за него войниците и били готови да влезнат дори и в огъня, ако ги поведе в атака. След паметните победи при Одрин, Булаир, Лозенград и Люлебургаз завършва Балканската война.
Във Втората Балканска война - 1913 г., вместо справедливо да реши националния въпрос, България е принудена да изпие до дъно горчивата чаша на поражението и да изживее Първата си национална катастрофа.
По този повод в книжка първа на сп. “Народна армия” подполковник Дрангов пише: ”Не наливайте ново вино в стари мехове. Стълбите трябва да се метат отгоре, а не отдолу!”
Заради своята смела публицистична дейност и критичните си статии, в които посочва слабостите на остарялата военна система и сваля ореола на някои висши военноначалници, като военния министър, генерал Иван Фичев и инспектора на кавалерията, генерал Александър Танев, той е изправен пред Пловдивския военен съд. Делото започва на 18 февруари 1914 г. в Пловдивския военен съд.
След блестящата си защита е оправдан на 25 февруари, но пловдивският военен прокурор касира делото и на 12 март го представя на Главния военен съд в София, където делото е подновено на 16 април. Негови адвокати са професорът по право Моллов и о.з. полковник Топалов, които оборват с аргументи и факти обвиненията срещу него. Съдът отново го оправдава, но Дрангов изпада в немилост, повишаването му в чин умишлено се забавя и той е изпратен да служи в провинцията.
През 1914 г. във Военния клуб в София се организира тържество, на което ораторите величаят цар Фердинанд за големите успехи на българското оръжие. Дрангов не издържа на този цинизъм, скача от мястото си и високо заявява: ”Не нам, не вам, а на храбрия български войник се дължат победите във войната!”
Фердинанд почервенява от злоба и гняв и тихо заповядва на военния министър, подполковник Дрангов да се назначи командир на дружина в 21-ви Средногорски пехотен полк. Така се отървали от този неудобен и дързък за царската клика, офицер.
През Първата световна война 1915-1918г., подполковник Дрангов е назначен за командир на 5-ти пехотен полк от Македонската дивизия. През 1916 г. той е назначен за началник на новооткритата Школа за запасни офицери в родния му град Скопие. Имено тук написва и издава през 1916 г. в Скопската общинска печатница книгата „Съвети за строеви офицери”, станала далеч по-известна с името си „Помни войната”.
Тази книжчица, с общо съдържание от 100 страници, се превръща в истински военен катехизис на Българската армия, в ръководство за военното възпитание и обучение, в настолна книга за всеки млад офицер. В нея Дрангов успява да събере порива и стремежа на цяло едно поколение български генерали и офицери, израснали заедно със свободната българска държава, отдали живота си на идеала за нейното освобождение и обединение.
Именно това поколение, постъпило във Военното училище, непосредствено след неговото създаване, изнася на плещите си Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
Това поколение води победоносните български полкове по прашните фронтови пътища, разпънали на кръст полуострова. Именно то удивява света с безпримерен героизъм в превземането на Одрин, в боевете при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар, при Булаир и Шаркьой, при Китка и Повиен, при Криволак и гара Удово, край Кубадин, Кочмар, Карапелит и Завоя на река Черна , край бреговете на Дойран и по скалите на Мокра планина, Пелистер и Галичица.
Поколение, дало генерали, полковници, майори, капитани, поручици – като Владимир Вазов, Георги Вазов, Радко Димитриев, Стефан Тошев, Никола Генев, Климент Бояджиев, Георги Тодоров, Иван Колев, Петър Дървингов, Борис Дрангов, Коста Каварналиев, Владимир Серафимов, Георги Векилски, Никола Дренски и Христо Топракчиев...
Хиляди и хиляди, знайни и незнайни, признати и отричани, известни и неизвестни, мъже на България, честно и почтено извървели пътя си в името на нейната сила и величие, в името на величието на българския дух. Командири и водачи, обединени не от жаждата за слава и стремежа за военни отличия, а от искрената вяра в правотата на делото, за което воюват, от любовта и преклонението си пред родината. Всъщност това е и най-отличителното качество, което от разстояние то на времето, изравнява личностните различия, индивидуалните предимства и особености и ги нарежда един до друг в Пантеона на българската бойна слава.
В книгата си подполковник Борис Дрангов се обръща към младите офицери с думите „Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертване!”
Работата му в Школата е интересна, но него го влече повече бойната служба на фронта.На 17 септември командваната от него Школа за запасни офицери в Скопие завършват успешно 876 души, след което Школата е закрита. На 21 септември 1916 г. той е назначен за началник-щаб на 1-ва пехотна Софийска дивизия и близо 6 месеца воюва със своите воини в Добруджа срещу румънските войски.
На 18 март 1917 г. приема длъжността командир на 9-ти пехотен на Нейно Царско Височество Княгиня Клементина, Пловдивски полк. С горещ ентусиазъм и висока интелигентност той ободрява падналите духом, налива кураж в колебаещите се сърца, полага грижи и обича войниците си от полка , като свои деца.
На 26 май 1917 г. при Завоя на река Черна при артилерийски обстрел на противника, парче от снаряд ранява тежко подполковник Дрангов. Късно вечерта той умира от раната си. Погребан е в двора на църквата «Свети Димитър« в Скопие.В негова чест котата се преименува в „Подполковник Дрангов“. На 20 юли 1917 г. посмъртно е повишен в чин полковник.
По повод смъртта на подполковник Дрангов, в заповедта на командира на Втора пехотна Тракийска дивизия се съобщава: ”Кота 702, лобното място на подполковник Дрангов се преименува на негово име, а посмъртно той е произведен в чин полковник."
Служилите при него като войници, бъдещи бележити писатели Чудомир, Антон Страшимиров и други се разплакват като малки деца при вестта за неговата смърт. Те отнасят в сърцата си мисълта му: ”Човешкият живот се мери не по дължина, а по съдържание. Човек трябва да живее достойно и да умре достойно за своята Родина!”
