Софиянката Деница Георгиева има собствена адвокатска кантора в Лион
Автор: Жан Соломонов, Лион
Старият анекдот: „Съд – това е група хора, която преценява коя от двете страни има по-добра защита”, може да бъде чут из коридорите на всяка съдебна палата. Но докато разговарях с лионската адвокатка Деница Георгиева, си помислих, че ако съдът трябва да преценява коя от двете страни има по-красива защита, то нашата сънародничка не би имала загубено дело.
За щастие това не е аргумент пред френската Темида. Или пак... кой знае?
Визитна картичка
Деница Георгиева е родена през 1979 г. в София. Учи френски в училището за чуждестнни езици „Б. Пенев” в жк Младост и след това се явява на изпит във френското посолство, за да узакони познанията си.
С тази диплома заминава за Париж постъпва и завършва престижният университет „Пантеон – Ассас”. Той едва ли има нужда да бъде преставян, затова нека само да спомена, че там са завършили Франсоа Митеран, Доминик дьо Вилпен, Жан-Пиер Рафарен и много други.
С диплома по право в джоба Георгиева заминава за едногодишен стаж в Брюксел,после в Лион. Накрая от 2010 г. се установява в Лион със собствена кантора. Когато е свободна води и упражнения по Гражданско право в университета Лион 2. Кога и как е успяла да намери време, за да се омъжи за колега французин и дори да си роди прелестната Луиза, е тайна.
– Госпожо Георгиева, прието е да се смята, че адвокатурата, както медицината или армията са наследствени професии. Вероятно и при вас семейната среда е повлияла на на днешната ви кариера?
– О, не. Родителите ми са икономисти. И двамата. Трудно ми е да кажа, какво ме привлече към олтара на Темида. Нали знаете, че понякога Големият ни избор зависи от някои дребни нещица. Но станалото – станало. Днес съм щастлива, че съм направила добър избор.
–Иска ми се да ви върна към интервюто ви от 2015 г., когато префектът на Рон-Алп ви връчи документите за френско гражданство. Тогава някои си попрехапаха устните.
– Помня тези си думи и бих ги повторила пак. Постигнах всичко с много труд и минах през различни изпитания, непознати за колегите ми французи. Просто защото за нас в Европа се е изградил един образ, който не винаги е верен. Или както казах точно: ” За европейците, българите са хора с други професии.” По-точно в обслужващата сфера, надявам се, че съм ясна, без да обиждам никого.
– Разбирам. Но вие не сте приела фамилното име на съпруга си. Не ви ли се случва някой да ви погледне с малко по-друго око?
– Е, случва се, разбира се. Но вече се примирих, защото разбрах, че това ще е до гроб, та толкова по-зле за тях. Освен това с тази фамилия се запомням бързо и това има своите добри страни.
– Вие сте сравнително отскоро на самостоятелна практика. Имахте ли време да се профилирате?
– За сега все още пледирам по всички видове дела: наказателни, граждански, бракоразводни, имотни. Не съм се опраделила. Може би, като жена ще се спра на бракоразводните, но нека да мине малко време.
– Френското законодателство, както и българското са изградени на базата на римското право и отттам на Наполеоновия кодекс. Има ли голяма разлика в законния свод на двете страни?
– Не съм запозната в детайли с българското право, но корените им, наистина са общи. Голямата разлика идва от прилагането на това право. Гледам какво става в България и сравнението с тук е,меко казано, не в наша полза.
Например по френското законадателство една кражба на шоколадче от супера може да доведе до ефективна присъда. Не става дума за каторгата на Жан Вължан заради един хляб, но без присъда не би минало. Нещо повече, за повечето от престъпленията тук налагат доста по-строги присъди. Да не говорим за стопански или наказателни дела.
Много често ми се е случвало да не успея да победя прокурора и моят клиент получава присъдата, която той е поискал. А и не само с мен става така. Просто такава е системата тук.
– Чувствувате ли се назависима от външни фактори и сили когато приемете или пледирате по едно дело?
– Абсолютно! Никога никой и по никакъв повод не се е опитвал да ми влияе. А, случва се, клиент да не е доволен от присъдата си. Нормално, щом не съм успяла да го оневиня изцяло, нали. Но други конфликти не съм имала.
– Известна е практиката за преките извършители на някои престъпления да се избират малолетни, защото са неподсъдни. Каква е практика тук?
– За пълнолетен гражданин тук се признава навършилият 18 години, но обществото отдавна се е убедило, че малолетните не са на завет, ако пристъпят закона. Имах случай с едно момче, което нямаше съдебно досие. Осъдиха го на няколко седмици обществено полезен труд. А за другите със съдебно минало има специален затвор за малолетни в квартала Мезьо.
– Имате ли казус в който да смятате, че съдът е прекалил много със строгостта на присъдата си. Просто да изпитвате, да го наречем, жал към своя клиент?
– Да, имах такъв случай. Защитавах самотен баща на четири деца. Портиер в една сграда и за жалост, наркоман. Веднъж някой от снабдителите му, вместо пари за дозата, му предложил да скрие едно кашонче в килера му. Клиентът ми се съгласил.
Изключението станало правило и мъжът разбрал, че там редовно се складират количества дрога и оръжие. Опитал се да се измъкне от мелницата, но всуе. Всеки път го пребивали от бой и продължавали да използуват домът му за скривалище. Накрая полицията ги открила и горкият човек, казвам „горкият” защото за мен той е жертва, лежа ефективно десет месеца.
Проблемът при него беше, че като всеки французин, попаднал в затвора се озова и във втория затвор. Този на хората с „необичаен цвят на кожата” както се бе изразил бившият министър на вътрешните работи Шарл Паскуа. А това е доста трудно съжителство.
– Да, всеизвестен е фактът, че деветдесет, че и повече процента от задържаните във френските затвори са от арабски или африкански произход.Убедени, че вън обществото ги подтиска, те си отмъщават на всеки французин, който е имал нещастието да попадне в затвора с тях. Уви, колкото и да се крие, тези места имат свои закони и с това никоя власт не е успяла да се пребори.
– Друго дело, което май ще загубя е делото на едно семейство, което си купило апартамент „на зелено” с изричното обещание, че няма да има сгради, които да им закриват красивият изглед.
Но, малко след като била изплатена и последната вноска, обещаната зелена площ започнала да се застроява и застроява. Семейството подало жалба в съда, но колегата от противната страна ми показа ситните буквички под договора, които хората или не четат никога, или трябва да си едновремено юрист и архитект за ги разбереш. Въобще „класическият номер”. Решението се чака, но мисля, че нямаме много шансове.
– Да, наистина „класически номер”. Помним го още от филма „Плесницата” с Лино Вентура и Изабел Аджани. „Хората –беше казала дъщерята на баща си–спекуланта –трябва да гледат от прозорците си зеленина” и той я зашлеви. Остава ни да се успокоим, че това е световна, а не само българска практика.
– Мен това не ме успокоява. Просто бих посъветвала хората да четат подробно и до край всичко, каквото подписват. И ако имат нужда от помощ– специалисти се намират.
– Мислите ли, че един ден ще можете да се обособите като адвокатка на българите в Лион?
– Е, ще е доста пресилено. Пледирала съм по дела с българи, но повечето ми клиенти са французи. Разбира се, бих се радвала, ако има повече българи, които търсят помощта ми. Убедена съм, че да си изплачеш болката на родния език винаги дава една увереност в добрия изход. Просто бих го направила за тях.
– Накрая, позволете ми един личен въпрос. Чувствувате ли се свързана с България?
– Разбира се, но по моя си начин. Втората половина от съзнателния ми живот премина във Франция. Познавам страната, езика й, културата й, ако щете кухнята й като другите французи. Затова се чувствувам изцяло интегрирана тук.
За мен България са моите родители и спомените ми от младостта. Разбира се, ако родината ми можеше да ми даде същите възможности за професионално и лично развитие, то тогава животът ми сигурно щеше да протече по друг начин.
– Разбирам чудесно. Уви, пред този проблем са били изправени, по неточни данни, повече от два и половина милиона наши сънародници. Животът е кратък и решенията трябва да се взимат бързо. Дано нещата се обърнат на добро, както казват старите хора.
