Тъй нареченият „Реформаторски блок" ще бъде запомнен с панаирджийските изпълнения на лидерите му, с просташките им междуличностни нападки
Автор: Източник: Кеворк Кеворкян, Фейсбук
Когато Бойко се съешваше с „десните" /2014/ , нещата изглеждаха така: те се правеха, че са живи, а той се правеше, че им вярва.
Беше абсурдно към онзи момент някой дори да си фантазира, че „десните" ще се доберат до Кокала/Властта.
И в политиката късметът понякога играе някаква роля, но в случая това изглеждаше малко вероятно.
А „десните" - при всичките им левашки номера от 2001 година насам, взеха, че направо удариха джакпота.
Сякаш с пълна сила, макар и с известно закъснение, се прояви провидчеството на едно от най-остроумните изобщо предизборни послания, което се приписва на поета Минчо Минчев ("Зора"): „Гласуваш за Бойко, получаваш Костов" - или поне хора от неговото котило.
***
Бойко коварно насочи представителите на „дясното" към капаните на най-тежките ресори на властта - а ония балами охотно влязоха в тях, въпреки че не бяха подготвени за нищо сериозно.
Някои бяха и направо шантави.
***
Дали Бойко съзнателно не ги превърна в гръмоотводи, които да отвеждат обществения гняв далеч от него?
Това трудно може да се прецени.
Но е ясно друго: със сигурност той е разбирал, че властта бързо ще невротизира тия хора, непосилната ѝ тежест ще извади на показ цялата им кухост, а и ще ги тика към жестоки противоборства.
Така и се случи.
***
Тъй нареченият „Реформаторски блок" ще бъде запомнен с панаирджийските изпълнения на лидерите му, с просташките им междуличностни нападки.
Дори за дивата българска политика бе прекалено, партия да напуска „Блока", но да запазва своя министър във властта.
Тия хора се държаха като дрогирани, ни по-малко.
И всичко това ставаше все за сметка на „дясното" - колкото и фантомно да бе станало то, хората обаче все още помнеха силните му години, или поне времената на надежди.
А тия съсипаха всичко.
***
Те не си даваха сметка, че заради собствената си маломерност дори унижаваха спомените на „десните" избиратели.
Те изглеждаха като нищожества в сравнение с първосъздателите на СДС, като някакви кутрета, които се мотат в крачолите на късния Костов.
Но и когато той се оттегли, те пак изглеждаха така - и трудно криеха радостта си, че вече не са под неговата сянка.
Само дето не схващаха, че самите те са хора, които дори не хвърлят сянка.
***
А си бяха невъзможни типове.
Костов нарече Кунева „кукувица", която снася в червен полог. Ами другите - те пък мътеха в миризливия полог на собствените си интереси, безразлични към всякакви идеи.
***
Бойко прие в правителството си хора, които по-рано невъздържано го бяха ругали и унижавали.
Сетне ги натовари с непосилни за тях отговорности - и ги провали със садистична наслада.
Превърна в посмешище недоразумението Христо Иванов, накара го да му целува за известно време подметките, дори го защитаваше, когато всички се бяха настроили срещу въпросния смотаняк.
Защитаваше докрай и истеричния Москов, дори за Танев говореше умилително, за Ненчев пък се правеше на разсеян - макар че му бяха ясни всичките му дивотии и далавери.
Красив замисъл с още по-красив залез: навря случайниците във властта и окончателно ликвидира „дясната" фантазия.
Може да изглежда жестоко, но ония напълно си го заслужаваха.
Господ да им прости - ако имат Господ, разбира се.
***
Не може 300 хиляди души все още да гласуват за „дясното" - а ония безбожници да разкъсват като чакали полумъртвото му тяло.
Всеки го тегли към себе си, към хилавото си подобие на „политик".
Ръфат и ръфат, като невменяеми - и не само онова тяло, но и паметта на хората, надеждите им, илюзиите им.
***
От години личеше, че упадъкът на „дясното" е катастрофален, това беше най-продължителната политическа агония в близката ни история.
Костов навреме се скри - и по този начин подсказа, че Великата Синя Хавра вече не може да бъде овладяна по никакъв начин, поне от настоящите си първенци.
Приватизаторите на СДС, ДСБ и останалия сбириток просто не знаеха как да спрат разпада и се грижеха единствено да начесват собственото си его - а отстрани изглеждаха като кукли, проядени от корист и безволие.
Нямаха сили дори да развеят знамето на „дясното", което отдавна беше цялото в кръпки.
Ненавиждаха се взаимно, но уж се събраха: обаче временно, и на най-неподходящото място - под полата на Великата Съглашателка Кунева, колкото да залъжат „електората" си.
И накрая всичко приключи.
***
„Дясно, Дясно - та Никакво".
Така озаглавих една своя дописка отпреди три години, която завършваше така:
„И кой се влачи /все още/ след онова, другото знаме - старото, истинското, пръкнало се ненадейно след 89-а година?
Какви хора са това?
Какво представляват?
От какъв устойчив материал са направени, че след толкова празни думи, след толкова позорни и глупашки колаборации, след толкова омерзителни вътрешни атентати срещу святата за тях идея, които я превърнаха в нещо аморфно и незначително - след всичко това те продължават да следват знамето си, а дори вече и не него самото, а неговата сянка.
Това ли заслужават - да следват една сянка или един спомен?
Какво ги движи тези хора - освен ненавистта към „врага"?
И колко щастливи трябва да са, след като въодушевлението им постепенно бе „реформирано" в една банална омраза - а тя няма нужда от идеи или лидери, за знамена да не говорим.
