Марко Цанов е оклеветен и при комунизма, и при демокрацията
Автор: Борис Цветанов
11 април е Ден на политзатворника и концлагериста. Това ни дава повод да разнищим една клевета за авторството на психологическото оръжие, наречено „Химн на лагериста“.
Ето два реда от тетрадката, която си е водил в Белене надзирателят и бивш партизанин Иван Пантелеев: „Сутрин групите заминават с песен да мъкнат пясък на дигата и с песен се връщат вечер в лагера“.
Българският мъченик Петко Огойски, години наред прекарал в „кухнята“, уточнява: „Върхов израз на циничната гавра с хората е заставянето им да „възпитават“ своята „вина“, че са „сгрешили пред народа“, преплитайки крака да отварят гладни уста и да пеят „Марша на лагеристите“.
Време е да видим част от текста на въпросния марш:
Сгрешили пред народа, ний дойдохме
във Те Те О духа да обновим
и с устрема на новата епоха
социализъм светъл да строим.
Прелом, прелом в душите и сърцата...
Предвождани от вожда Димитров.
Едно от най-популярните наказания за щяло и нещяло в Белене е било провинилият се да изпее от 10 до 30 пъти химна, възхваляващ обновяването на духа, което всъщност си е било сломяване на духа.
И при Солженицин няма да срещнете такова издевателство над психиката на обречените.
И до ден днешен ние не знаем цялата истина за този „химн“, за автора на текста, на музиката.
Затова пък един достоен човек е оклеветен...
В книги на бивши лагеристи, когато всеки пишеше всичко, когато всеки разбираше от всичко и всеки бе по-горен от другите, се родиха митове и градски легенди, измишльотини, които се наложиха и са живи и до днес. Наред с безценните истини, които преобладаваха, разбира се, се родиха и петна върху почтени хора.
Случаят Марко Цанов от Лом е особено показателен. През 1991 г. бившият затворник в Персин, емигрирал по-сетне в САЩ – Ванцети Василев, пише в книгата си „Семената на страха“: „Този марш написа един фашист. Казваше се Марко Цанов от Лом. Той е малко музикален, та и мелодията е от него. След месеци го пуснаха като награда за тази глупост...“.
Марко Цанов
Василев търси в книгата си подкрепа в клеветата си като се основава уж на други лагеристи, но не споменава никого по име, а като номера. Тия измислени лагеристи определят Марко Цанов като „мръсник“, „някакъв музикант от Лом“ и т.н.
Друг въдворен в Белене – Бойчо Огнянов, поема щафетата и в „Аз бях само на 17 години“ уточнява, че след смъртта на Димитров думите „предвождани...“ били заменени с „в духа на Димитров“.
Огнянов безцеремонно лъже! Той дори не си е направил труда да стори елементарна справка. Иначе щеше да е наясно, че самият лагер Белене е открит два дни след смъртта на Димитров. Така че ако неговите думи са верни, то няма как да е познавал предишния текст и да го е пял, както твърди.
Друг лагерист – Иван Григоров, легионер от Бургас, сочи за автор на текста поета и журналист Пею Гаджев. Познавах го. Беше вече пенсионер, но и тогава носеше душа на поет. Разбирай – на дете. Такива хора не пишат пасквили, които да унижат човешкото достойнство.
И още един човек, който познавах, също обвини Пею за авторство – това беше Искър Шуманов, дългогодишен емигрант, който, като се завърна, оглави вестник „Народно земеделско знаме“ и известно време работихме заедно. „Той написа позора на своя живот“ – отсече веднъж Шуманов и дори го публикува във вестника. Като вземем предвид колко много допринесе той за разцеплението сред земеделците, явно е, че не може да му се има доверие...
В наши дни Веселин Байчев, син на д-р Петър Байчев – царски офицер, юрист, съдия, художник, дългогодишен възпитаник на Белене, се зае след разкази на баща си да намери истината и за химна, и за оклеветения Марко Цанов.
Д-р Петър Байчев е човекът, чието име нашумя по време на изложба на рисувани тайно в лагера „възпитаници“ и изнесени пак тайно в куфар с двойно дъно рисунки.
Именно благодарение на него и на сина му ние имаме нотите на „химна“, както и самия текст.
Когато се връща от Белене, докторът изпява „химна“ пред сина си и той го записва с ноти. Сега само той притежава това уникално психологическо оръжие на комунизма.
Като истински Шерлок Холмс Веселин Байчев тръгва по следата на реда „предвождани от вожда Димитров“ и прави дедуктивния извод, че химнът, за който се знае, че е резултат от обявен конкурс, е подготвен преди основаването на концлагера в Белене. Вероятно това е станало в Николаево.
Възможността да е писан в Куциян е малка, иначе това не би убегнало от Йордан Вълчев, който е бил там през 1947-1948 г. Все пак Йордан Вълчев взема отношение и пише в книгите си, че и текстът, и музиката били на легионера от Видин Милко Борисов. Но това няма потвърждение от нито един друг източник.
Няма данни и за това как е организиран конкурса, условията, журито. Битува само слух за награда от 3000 лева.
И така, в митарствата си Веселин Байчев стига до Марко Цанов. В разговор с племенника му Михаил Михайлов и активния деятел на музикален Лом Емил Замфиров научава подробности за живота му.
Родът на Цанов е от Блъсничево, Луковитско, и баща му е пръв братовчед на Сергей Румянцев. Семейството се преселва в Лом, където Марко се ражда през 1908 г. Влече го музиката. Завършва Семинарията. Заминава за Унгария, където в Будапеща става учител, а после и директор на българското училище там.
През 1939 г. се завръща в България. Отначало е в София, но скоро се завръща в родния си град. През 1944 г. се жени за солистката от ломската оперета при читалище „Постоянство“ Гана Станчева.
Скоро става хормайстор и дясна ръка на диригента и общественик д-р Хернани Цибрянски. Пее и в църквата. С изключителното си чувство за хумор организира църковния хор като след служба се отбива в ресторанта и го превръща в хор „Дамаджана“.
Марко Цанов се запознава с прелестите на възпитателните общежития в резултат на един донос. Някоя си Таджер, също оперетна артистка, ненавижда Гана, и за да си отмъсти на нея, пише донос срещу Марко Цанов. Е, колко му е... Следва „с джип за Белене, новия курорт“!
И там се случва нещо от рода на разкази с неочакван край на Труман Капоти. Веднъж по време на работа на острова Марко кой знае защо изпсувал на унгарски. Конвоиращият веднага го хванал за яката: „Ти от къде знаеш унгарски?!“. Едва Марко се захванал да обяснява на милиционера, когато последният синовно го прегърнал и дори се разплакал: „Учителю, това ти ли си?“.
Оказало се, че този милиционер, който се казвал Борис Миновски, като дете бил с родителите си в Унгария. Баща му починал и майката взема момчето и сестричето му да се върнат в България. Тогава директорът Марко Цанов спира жената: „Момчето е силен ученик. Трябва да го оставите тук, не бива да сменя атмосферата“. И я убеждава да го остави, като Марко Цанов обещава момчето да е изцяло на негова издръжка, докато завърши.
И ето че съдбата дава възможност за реванш. Както казва народът: само планина с планина не се срещат. Бившият ученик на Марко бил и нещо като началник на охраната и уредил благодетеля си на по-лека работа.
Дали пък затова резултатът у някои от въдворените не се е посадила още тогава известна злоба към прехвърления на по-лека работа колега, която избуява в дните на слободията под формата на сочене с пръст – Фашист! Автор на химна на лагерниците...
Завистта вероятно още повече е намерила подходяща почва, защото Марко Цанов не стои години в лагера.
И за да покажем още една черта на достойния ломчанин, ще допълня, че случаят с ученика Борис не е единствен в практиката му на директор на българското училище в Будапеща. Марко Цанов помага и на Ангел Дачев, роден в Драганово през 1924 г. и живеещ с родителите си в Будапеща.
Цанов живее в Лом до 1980 г., където развива обществена дейност и е душа на ломската оперета. И на хор „Дамаджанка“, разбира се.
После се премества в Казанлък, откъдето е снаха му. Там е пчелар и диригент на хора на пенсионерите.
