Първото ми арестуване в България. Не, не бе за дрога, оръжие или друго, както сигурно си мислите, а... за голям букет цветя
Автор: Жан Соломонов
Приятелят ми П.П. натиснал газта от София посока Коварния Албион, но кривнал към Лион за да остави десетина кашончета с книги за малката ни българска библиотека тук.
Да, ама GPS-ът му, уж не е пил снощи, пък на – техника, стоварил го на горната пресечка. Та стои си там човекът, пуснал аварйните светлини на колата, пуши и ме чака. Аз пък стоя на долната, пуша и също го чакам.
Разминаване, което като онова при Ватерло, завърши интересно. До приятеля ми се приближила цивилна кола. От нея, като в криминалните филми, излезнали двама полицаи и една полицайка, много приятна между впрочем, подпряли го с разкрачени крака и ръце на капака, пак като в онези филми, и започнали: „Какви са тези кашони? Дрога, Оръжие, Боеприпаси? „
И започнали да ровят, разбира се. Колата с български номер, паспортът му български–тоест Европа, а книгите на...„рускиии”. Енигма някаква! Е, слава Богу, видях аз най-сетне сцената и се втурнах на помощ.
Приятната полицайка, обаче ми направи жест с ръка. Учили са ме, че на улицата ръка не се целува, затова си избрах по-неутрална поза и започнах да какънижа.
– Мадам бригадие (сержант), господинът е мой сънародник. От България. Носи ми едни книги. Уви, не говори френски, та ако Вие прецените...
– Да, но говори добър английски – прекъсна ме с леден тон несподелената ми любов – и отново направи ония жест с ръка. Видимо французойките в униформа не са съвсем като другите французойки. Млъкнах и зачаках.
Забранена стока, разбира се, не намериха и веднага освободиха мнимия „престъпник”. Реших да ги възнаградя с няколко думи за делото на Св.св Кирил и Методий, но тъкмо сигнах до Моравската им мисия, полицаите смутолевиха по едно: „Pardon Monsieur. Au revoir Monsiers.” и си заминаха по други задачи.
От този диалог с местна полиция, се сетих за първото ми арестуване в България.
Не, не е за дрога, оръжие или друго, както сигурно си мислите, а за голям букет червени рози. Ставаха такива неща, нявга. Дали стават и сега – простете, не мога да кажа.
Професор Владимир Топенчаров, отдавна пенсиониран от поста главен редактор на в. „Отечествен фронт”, където на времето работеше баща ми, беше навършил кръгла годишнина.
Колегите му, в които той беше оставил незабравим спомен, събрали пари и купили огромен букет червени рози. Трябва да бяха поне седемдесет или повече– по стрък за година.
Но кой да го занесе? Най-близо живеехме ние и както става често, поръчали на лисицата, пък тя се извърнала и казала на опашката си. Опашката в този случай бях аз, първи курс студент. Извадих веднага от библиотеката си книгата на юбиляра „Отмъщението на думите” (Препоръчвам я на някои младите колеги, които мислят, че знаят български.), смених джинса с цивилен панталон и с букет, и книга се запътих към познатата ми сграда. Тя се намира и днес на същото място – срещу Докторската градинка.
По това време там живееха някои от любимите народни ръководители, та в антрето униформен милиционер, 24 часа в денонощието ги пазеше от народната любов. Хубава практика, която в наши дни доста се е поразвила.
Та влизам аз във входа и униформеният орган ми препречва пътя. – Какво има?
– Добър ден. Днес другарят професор Владимир Топенчаров навършва кръгла годишнина и колегите му изпращат по мен този букет А нося и една книга за подпис.
–Нямам заповед да приемам нищо!
– Ама разбира се – усмихнах се с разбиране – нямате заповед, защото той НЕ ЗНАЕ, че ще му поднесат букет. Това е ИЗНЕНАДА.
– Нямам заповед да приемам нищо! –повтори събеседникът ми и посочи вратата.
Тръгнах си аз и си викам :”Чакай бако, аз съм стара служба. След два часа ще те сменят. Другият може да е по-смислен.” Ама не би.
След точно два часа, моят познат ме посрещна на поста си.
– Ти пак ли идеш?
– Вижте, другарю старшина. Това са само цветя. Колективът на вестник „Отечествен фронт” ме е натоварил със задачата да му ги връча лично, но ако искате предайте му ги Вие. (Като че ли имах избор.) Можете да проверите с вашия уред, че вътре няма нищо друго. (Ученото си е учено. Нали съм чел книги.)
– Нямам заповед да прием нищо! – резна ме пак старшината и кимна към вратата, която вече познавах.
Седнах като прочутата лисица пред оградата на лозето и си казах. „Значи смените ви не са като в батареята. Ами ще дойда привечер.
По залез слънце отново извадих букета от легена със студена вода и цъфнах в антрето на моя дълг. Този път до дискусия не стигнахме. Огромният като гардероб старшина затвори с тялото си вратата и натисна някакво копче. Късметът ми проработи бързо.
През две къщи на ул.Марин Дринов се намираше Пето районно управление на МВР –София, та след минутки вече бях пред дежурния офицер. Разговорът ни беше кратък и ясен: име, адрес и история на нарушението. Помолих за телефон. Отказаха ми, разбира се, но ми дадоха място на пейката в чакалнята. Все е файда. Розите ми ги отнесоха някъде.
Прекарах една доста спокойна нощ. Беше средата на седмицата и петъчно-съботните пияници ги нямаше. Само дето всеки път, като се опитвах да прилегна на пейката, дежурният ме ръгваше любезно в ребрата: „Тук да не е хотел, бе! Я застани прилично!” Така си и осъмнах. Спазвайки приличието.
Вероятно все пак в дежурната са ми повярвали, но тогава портативни телефони нямаше. Кога и как са намерили някой в редакцията на „Отечествен фронт” не знам, но на другия ден към 11 часа друг офицер ме извика и като ме накара да подпиша някакъв документ, тикна ми поувехналите рози и с едно: ”Айде махай се и друг път да не съм те видял, че тухларната не ти мърда” ме пусна по живо по-здраво.
В къщи накиснах в студена вода букета, който по ония цени надхвърляше средната месечна заплата и легнах да спя както си бях. С кецовете! Вечерта, вече облечен като хората, занесох наръчът рози на М.Х. към която отдавна питаех определени чувства. При вида на подаръка,Тя дълго не можа да се съвземе от изненада и това й объркване подължи чак до разсъмване.
Един джентълмен никога не се хвали с такива неща, затова спирам. Но ако някой и сега ми предложи една нощ в полицията срещу друга, като Оная– ще приема веднага. Уви, подобно предложение още не ми е правено.
