„Българи глава вдигнали, българи и комитета с царя бой да се бият!”
На 20 юли/2 август се навършват 114 години от Илинденско-Преображенското въстание – 1903 г.
Автор: доц. д-р Петър Ненков
На 3 март 1878 г. свободата, донесена от победоносните руски щикове и българското опълчение, изгрява като ясно слънчице над измъчената след пек века на робство, българска земя. Съгласно подписания между Русия и Високата порта, Сан Стефански мирен договор, от пепелищата възкръсва Майка България като единна и целокупна държава на всички българи от Мизия, Тракия и Македония.
Ала кратка е радостта на българите от Македония и Тракия. Тя е попарена от грозната вест за Берлинския договор на Великите сили, който разкъсват снагата на току що появилата се на картата на Европа, държава на няколко кървящи къса и ги оставя под ботуша на султана.
Но българите не се отчайват. Стремежът им свобода и единение се изразява в едно мощното революционно движение, родило Кресненско–Разложкото въстание 1878 г. и акта на Съединението на 6 септември 1885 г.
Изразител на мислите и чувствата на излъганите българи в Македония и Одринска Тракия става ВМОРО, създадена по идея на Даме Груев на 23 октомври 1893 г. в Солун от шестима ентусиасти. Тя си поставя като главна цел освобождението и обединението на българския народ в неговите етнически граници, признати със султанския ферман за създаването на Българската Екзархия от 1870 г.
Апотеоз в това революционно движение става Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Решението за неговото избухване се взема на Солунския конгрес, проведен през януари 1903 г.
На конгреса е решено да се вдигне повсеместно, стратегическо въстанието през април. По-късно, след среща между ръководителите на организацията е променена датата за въстанието и неговата форма. За да се подготви то по-добре е решено да се вдигне през лятото, по Илинден като масово да бъде само в Битолския и Одринския революционни окръзи, а в останалите окръзи да се предприемат масови четнически акции.
В хода на подготовката, на път за връх Али ботуш, където трябва да се проведе конгреса на Серския революционен окръг, на 21 април в бой с турска потеря при село Баница загива един от най-обичаните ръководители на ВМОРО, легендарния Гоце Делчев.
Въпреки страшния удар, на 19 април ръководството на Битолския революционен окръг решава на своя конгрес в село Смилево, че въстание ще има. Съставен е главен щаб начело с Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев.
Бомбените атентати на “гемиджиите” начело с Павел Шатев и Орце Попйорданов през април 1903 г. в Солун, които взривяват “Отоманбанк”, френския параход “Гвадалквивир”, електро - централата и железопътната линия в града, предизвикват гнева на турската власт, която предприема свирепи репресии срещу българското население.
Посрещнати с удивление от Европа, те се превръщат в увертюра към предстоящите драматични действия.
Решителният ден идва. На 20 юли/2 август 1903 г., на Илинден гърмът на черковните камбани в Македония се слива с пукота на пушките и легендарната песен “Боят настана, тупат сърца ни, ето ги близо наште душмани”.
Народът е опиянен от целувката на Свободата. На рамото му е кацнало птичето на вдъхновението и ентусиазмът и то ще го преведе през люти битки и кървавото зарево на погрома. От връх Свети Георги Победоносец на село Смилево, обявено за център на Битолския революционен окръг, се разнася страхотен гръм, който отеква над поробените български земи, стряска съня на султана и зове угнетените на свещена борба за свобода.
Пламват бейски кули и чифлици, турски казарми и мостове. Телеграфните стълбове осиротели, стърчат без своите жици. По мегдани и стъгди се вият кръшни хора и ръченици. От потайни места се измъкват грижливо скътани пушки точат се ръждясали стари саби, хората е целуват като братя, пеят на воля Добри Чинтуловите песни и крещят с пълни гърди: Ура! - без страх от поробителите.
Вулканът изригва с адско бучене и огромният облак от ярост и огнена лава, трупана през вековете на жестокото робство се насочва към султанските сараи, заплашвайки да разклати прогнилите устои на Османската империя. Завайкат се везири и паши.
Какво става с покорните като божи кравички, гяури? Вместо сърпове и паламарки, запасаха саби, вместо пастирски криваци и даскалски перодръжки, грабнаха пушки, вместо рала и търнокопи взеха бомби в ръце, за да строшат ръждясалите робски вериги. Неуместно! С келяви пушкала срещу модерните пушки “Маузер”. Глупаво! С черешови топчета против стоманените круповски оръдия. Не!
Отчаян от своето безправие, робът смело се изправи срещу своя поробител, воден от страшната алтернатива на революцията: ”Свобода или смърт”! Тази дързост султанът реши да накаже сурово. И към Крушево, Серес, Битоля, Струга и Смилево тръгват аскерът и башибозукът. Срещу озверялата триста и петдесет хилядна турска войска се изправят в неравен бой едва двайсет и шест хиляди въстаници.
Десет дни гордо се вее знамето на Крушевската република, първата република на Балканите начело с учителя Никола Карев. Десет дни народът живя под знака на свободата. Десет дни Крушево бе притегателен център, към който бяха насочени погледите на цяла Европа. Десет дни па мегдана на градчето се носи хороводната песен “Българи глава вдигнали, българи и комитета с царя бой да се бият!”
Скалите над Крушево дълго ще помнят подвига на войводите Георги Стоянов, Пито Гули и техните юначни момци. Патроните свършват, но вярата остава и с нея мнозина гордо посрещат смъртта. С последните куршуми се пръсват челата, хвърлят се живи в огъня, разбиват главите си в скалите на Мечкин камък, но никой не се предава жив на врага.
И става чудо невиждано, към мъртвите герои се приближава предводителят на аскера Бахтияр паша. Удивен от героизма на въстаниците,той се обръща към своите войници с думите:
”Вижте как умира човек за своето Отечество, за свободата и честта си. Ако и вие така можете да умирате за нашия падишах, царството ни няма да има край. Нека отдадем чест на тези герои. Огън!”- и над прохода отекват три залпа на турския аскер, но никой от славните защитници на града не ще чуе техния гръм.
Само Крушево ще го запомни навеки и ще го предава от уста на уста. За наказание градът е изпепелен. Със зловещите пламъци на пожара, поробителите се мъчат за изгорят дори и спомена за героите от славната Крушевска република. Но това не им се отдава, защото споменът за нея вечно възкръсва като жар птицата Феникс от пепелищата и остава вечно жив в народната памет.
На 28 юни на конгрес в местността Петрова нива край река Велека, в дебрите на Странджа планина, ръководството на Одринския революционен окръг взема решене за въстание. На църковния празник Преображение - 19 август пламва и Одринска Тракия и Странджа с пожара на бунта.
Избрано е Главно боево тяло на въстанието в Одринския революционен окръг начело с Лазар Маджаров, капитан от запаса Стамат Икономов и Михаил Герджиков, който повежда четите в неравен бой с аскера и многобройния башибозук.
Още в първите дни на въстанието в Одрински революционен окръг, тежко е ранен при щурма на турската казарма в село Паспалово, главният войвода на въстаническите сили в окръга Георги Кондолов. Малко преди смъртта си, заклева своите другари с думите: „Делото е свято. Проклети ще бъдете, ако не продължите борбата!” Четите превземат редица селища, но въстанието е удавено от турската войска в огън и кръв.
На 27 септември 1903 г. – Кръстовден, въстанието започва и в Серския революционен окръг Боеве се водят почти по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях заедно участват рамо до рамо четите на Яне Сандански, генерал Иван Цончев, полковник Анастас Янков, капитан Стоянов и други.
Борбата сближава бившите противници от ВМОРО и ВМОК и те с обединени сили действат срещу аскера в Пирин планина. Въпреки героизма на въстаниците, обаче, малобройните чети не успяват да се противопоставят на многохилядната турска редовна войска и башибозук.
И настава Погромът! Над въстаналите селища ляга сянката на кървавият ятаган. Към Майка България тръгва нескончаемият поток от бежанци, оставяйки след себе си своите опожарени селища. Сянка на отчаяние и мъка се загнездва у хората, разделяйки се завинаги с бащиния край.
В тези трагични дни, ”смъртните дружини” се хвърлят като разярени лъвове и показват чудеса от храброст, за да осигурят изтеглянето към границата на хиляди обезумели от ужас, жени, деца и старци.
Илинденци от 1903 г. са достойни ученици на своите учители по мъжество и родолюбие - славните априлци от 1876 г. Заловеният от турците воденичар Кузо от Костурско, след като е печен на бавен огън върху мангал, като Васил Петлешков от Брацигово си разпаря стомаха със скрит нож, опасявайки се, че няма да издържи на мъките и ще издаде своите другари.
Четникът Алексо Банов повтаря подвига на Кочо Честименски и Спас Гинев от Перущица. Обкръжен от глутница озверели поганци в родното си село Загоричане, той прострелва смъртоносно родната си майка, жена, сестра, дете и с последния куршум слага край на своя живот. Горди в живота, свободни в смъртта!
Като сияйна звезда, през пепелищата и пожарите свети подвигът на баба Мария Тенишева. Арестувана от турските власти като майка на комити, при разпита провеждан лично от пашата, коравата българска се държи достойно и не предава своите чеда.
Като легендарната баба Тонка Обретенова, тя заклеймява турските жестокости при потушаването на въстанието и изстрелва от упор в лицето на слисания от дързостта ѝ паша, думите: ”Българското черво е дълго и жилаво аго и колкото и да го късате, пак ще остане от него и ние пак ще се развъдим и пак ще се борим за своята свобода!”
Ще минат години и този паша, който удавя в огън и кръв въстанието в Странджа и Одринска Тракия ще вдигне на 13 март 1913 г. бяло знаме пред нахлуващите български войски в Одринската крепост и ще получи справедливо възмездие за хилядите избити жени, деца и старци.
Годините неусетно следват своя път, сменят се по строгите закони на живота поколенията българи, но никой, никога не ще съумее да изтрие от народната памет нравственото величие и героизма на апостолите Гоце Делчев и Яне Сандански, Гьорче Петров и Даме Груев, Лазар Маджаров и Пере Тошев, повели народа в люта борба за свобода и човешки правдини с онези страшни песни, които и днес ни карат да настръхваме.
Всяка вечер над притихналите гори и върхове, на крилата на вятъра ще се носят бунтовните „Ясен месец веч изгрява”, наречена още „Странджанската Марсилеза” и „ Българи глава вдигнали”, а избодените от поробителите очи на свидните народни синове ще светят, като алени звезди в небето над България, за да ни окрилят в трудни мигове и беди….
Защото пороят остава, но пясъкът остава!
