На 31 август се навършиха 93 години от трагичната смърт на един от най-харизматичните лидери на ВМОРО
Автор: доц. д-р Петър Ненков
В мелнишкото село Сугарево започват мероприятията, с които традиционно се отбелязва годишнината от смъртта на легендарния водач на ВМРО Тодор Александров. Поклонението пред паметта му ще бъде от 11,00 часа в неделя, 3 септември, до параклиса „Свети Илия” в селото.
На 31 август се навършиха 93 години от трагичната смърт на един от най-харизматичните лидери на ВМРО.
Тодор Александров е роден на 4 март 1881 г. в щипската махала Ново село, в семейството на учителя Александър Попорушев и Мария Хаджиянева-Попорушева. От 1888 г. учи в Радовиш, където баща му е изпратен като учител. В 1893 г. Александър Попорушев е върнат в Щип и Тодор Александров продължава образованието си в родния си град, където завършва ІІ и ІІІ прогимназиален клас. В 1895 г. постъпва в българското педагогическо училище в Скопие, което завършва в 1898 г.
В Скопие на 16 годишна възраст се включва във ВМОРО, посветен от директора на училището Христо Матов. След завършването на средното си образование Тодор Александров е разпределен като учител във Виница.
В 1900-1901 г. преподава в българската прогимназия в Кратово, където заедно с Иван Шатев и Владимир Карамфилов е член на околийския революционен комитет. В Кратово братът на Иван Шатев и съученик на Тодор Александров, Павел Шатев се опитва го привлече в кръга на гемиджиите, но той отказва.
През 1903 г. е учител в Кочани. Успоредно с преподаването в училище, се занимава с изграждането на канали за пренасяне на оръжие от България в Македония.
На 27 март 1903 г. Тодор Александров е арестуван от турските власти и осъден на 5 години затвор и по тази причина не взема участие в Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. След 13 месеца през април 1904 г. е освободен благодарение на амнистията, издействана от българското правителство за българските политически затворници в Македония и Одринско.
През учебната 1904-1905 г. Тодор Александров е назначен за главен учител във класното училище в Щип. Същевременно е избран и за член на околийското ръководство на ВМОРО в Щип. През декември 1904 г. след едно сражение на чета с турските войски в ръцете на властта попада писмо, от което се разбира за неговата революционната дейност. Предупреден навреме, Тодор Александров се укрива и през януари 1905 се присъединява към четата на Мише Развигоров.
Той е делегат от Щипския район на първия окръжен конгрес на Скопския революционен окръг.
След 1906 г. става един от ръководителите на окръга. Той стои далеч от излишните теоретични спорове, които по това време раздират ВМОРО и дори водят до братоубийствени борби. По отношение на турските власти и опитите на сръбските власти да подготвят почвата за завладяване на Македония Тодор Александров е безкомпромисен. През 1907 учителства в Бургас.
В края на същата година е повикан от Христо Матов да поеме касата на Задграничното представителство на ВМОРО, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов. През ноември 1907 г. е избран за окръжен войвода от третия конгрес на Скопския революционен окръг. Участва в подготовката на Кюстендилския конгрес на ВМОРО през 1908 г.
По време на Хуриета става главен ревизор на българските училища в Македония. След неуспешен опит да бъде арестуван през 1909 г. се укрива в България. При възстановяването на ВМОРО в 1910 г. обикаля с чета скопския революционен окръг. По време на обезоръжителната акция през 1910г. четата му се увеличава значително от бивши войници и четници.
В началото на 1911 г., заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев, е избран за член на ЦК на ВМОРО. Под негово непосредствено ръководство са организирани и извършени «магарешките атентати» в Щип през ноември 1911 г. и в Кочани през август 1912 г., които стават един от поводите за избухването на Балканската война през 1912 г.
През Балканската война ВМОРО подкрепя изцяло българската армия и войските на българските съюзници Сърбия, Гърция и Черна Гора в съвместната им борба срещу Османската империя.
През войната Тодор Александров е назначен за командир на чета от Македоно-одринското опълчение, която достига до 117 души. Превзема с нея Кукуш и го предава на настъпващите български военни части. Организира още няколко атентати по ж.п. линията Солун-Скопие Под командването на Тодор Александров действат четите на Гоце Междуречки и Георги Мончев.
С влошаването на отношенията между балканските съюзници и засилването на сръбския и гръцкия терор над българското население в Македония през 1913 г. Тодор Александров организира изпращането на чети в Македония.
Тази дейност се засилва особено след Междусъюзническата война през 1913 г., когато в Македония избухва Охридско-Дебърското въстание и в началния период на Първата световна война. С включването на България във войната през октомври 1915 г. Тодор Александров е мобилизиран и служи в Щаба на Действащата армия. По това време структурите на ВМРО изцяло се вливат в състава на българската армия.
След края на Първата световна война, през 1919 г. Александров заедно с генерал Александър Протогеров и Петър Чаулев възстановява ВМРО и се издига като неин ръководител с голям авторитет сред бежанците в България и населението във Вардарска Македония.
Усилията на правителството на Александър Стамболийски да изведе България от международната изолация и да я предпази от враждебните ѝ съседи, като се откаже от защита на правата на българското население, се приемат като предателство от ВМРО и водят до политически и въоръжен конфликт между правителството и ВМРО.
На 4 ноември генерал Протогеров и Тодор Александров са арестувани заедно с депутати, редактори на вестници и други виновници за влизането на България в Първата световна война, но успяват да избягат от затвора.
В отговор на опитите на правителството да преследва активните дейци на ВМРО, по указание на Тодор Александров е убит министърът на войната в земеделското правителство Александър Димитров, а четите на ВМРО временно завземат Кюстендил и Неврокоп /Гоце Делчев/.
През 1923 г. ВМРО на Тодор Александров подкрепя Деветоюнския преврат, извършен от Военния съюз.
През 1924 г. във Виена е подписан Майският манифест, с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите. Тодор Александров обявява, че не е подписал лично този документ.
Подложен на натиск от страна на тогавашното българско правителство на проф. Александър Цанков, той публично се отказва от всякакви контакти с комунистическите сили.
Въпреки това наемни убийци от ВМРО го убиват на 31 август 1924 г. в местността Равна бука, край село Сугарево в Пирин и за сетен път доказват една неприятна истина за македонското революционно движение, че вследствие на непрестанните крамоли и междуособици на отделните крила в него, най-ярките му ръководители са убити не от вражески, а от български куршум.
Още бележки: според румънския "историк" от Молдова, Георге Постика, "прарумънската археологическа култура Дриду" е засвидетелствана в Бесарабия едва през 10-11. век. Това означавало че едва тогава последните траки (от рода на даките) са асимилирани, напълно невероятно.
Освен това, тази общорумънска култура никога не е засвидетелствана в Северна Буковина и Северна Бесарабия (Хотински край), ни през 10-11. векове, ни преди това. Там има култура Ревно. Очевидно е че културата Дриду не е румънска.
2
Приятел на България
04.09.2017 04:34:12
0
0
Македонистките тези за съществуването на отеделен македонски славянски народ са напълно несъстоятелни. Казват че те винаги са се определяли за македонци от античността до закриването на Охридкската архиепископия когато българите от Мизия и Тракия започват да ги побългарят. Това е лъжа, защото българите по онова време не българизират никого, те частично се гърцизират и сърбизират. Но ако се приеме тази теза това означава че през 1860-те години те вече са българизирани, защото тогава се публикуват Българските народни песни на братя Миладинови и Народне песме македонских бугара на сърбина Веркович където (в текстовете на песните) македонците сами се декларират българи. След това, не се знае защо, започва "връщането на македонците към македонщината", а "българското асимилаторско и денационализаторко влияние" спада така че през 1903 г. (годината на Илиндеското въстание на "етническите македонци") те вече бяха си върнали македонщината.
Това нямаше как да стане, през 1870. се учреждава Българската Екзархия която допълнително шесте да българизира македонците и връщането им към македонщината е невъзможно. Истината е че македонизмът е дело на сръбската пропаганда, още от края на 19. век. В Пиринската Македония, след 1913 г. започва втората българизация, според македонистите. Така че македонците били сменяли етническото им самоопределение от 2 пъти във Вардарска Македония (от етнически македонци до етнически българи и отново към етнически македонци и 3 пъти в Пиринска Македония (от македонци до българи, отново до македонци, и отново до българи, след 1913 г.).
1
Приятел на България
03.09.2017 04:42:57
0
0
Относно статия на Проф. Ненко за Тутраканската битка:
Много хубава и интересна статия.
1. Античните имена на села и градове, реки и т.н. в Добруджа са влезли в румънски език чрез българския, например Дырстор (Дръстър = Силистра), Камена (Каменна, село в Тулчанско, Северна Добруджа), Хыршова (Хърсово). Ако румънците бяха изконното население, които живэли там от древността до наши дни румънските имена щяха да бъдат пряко наследени от латинския. Вместо Дръстър румънското име би трябвало да бъде Дурустор, от латински Дуросторум. Това е силен аргумент защото аромунското име на Солун е пряко наследен от народнолатинската форма на първоначанлното гръцко име, тоест Съруна идва от нардонолатински Салона, съкратена форма на гръцкото име Тесалоники. Ароумните и румънците има общи корени, румънските "историци" и "езиковеди" дори казват че те са румънци и говорят румънски диалект. Казват още че аромунските/румънските пастири са предали латинската форма от уста на уста, от баща на син, така се обяснявало защо аромуните запазват и до днес днешен това латинско име, променено според правилата на аромунския диалект на румънския език. Значи пастирите можели да пазят по-добре имената на местности отколкото "местното постоянно румънско изконно население" на Добруджа.
2. За "прарумънската археологическа култура Дриду". Това "общорумънска култура" се появява в Бесарабия едва през 10-11 век., за разлика от другите краища на Румъния, например Северна Добруджа. Необяснимо е защо ако тя е общорумънска. Твърде невероятно е и това че част от даките (клон на траките) са оцелели чак до 10 век а само тогава се завършва романизацията им, за да стане "прарумънската култура" (прарумънци значи напълно романизирани даки).
Предишната на "прарумънската цивилизация Дриду" във Влашко и Добруджа е културата Ипотещ-Чурел-Къндещ, която била "дако-римска" култура на романизирани и нероманизирани даки. Южно от Дунава така култура имало само в Добруджа, в останалата Мизия (Добруджа е част от Мизия) изконното местно население на траки (клон мизийци/мизи), романизирани и нероманизирани вече беше славянизирано. Следващата й и наследяваща я култура Дриду обаче се разширява и наистина е засвидетелствана почти в цяла Мизия, така че "прарумънските носители на култура Дриду" са успели да романизират тамошните славяни и прабългари (според румънските "историци", чак когато Първото Българско Царство на славяни и прабългари е в разцвет. След това обаче идва нова вълна на славизация която обхваща почти цяла Мизия, само в Добруджа румънците продължили да живеят неславянизирани чак до нсши дни!!!
Други аргументи против румънката теза на култура Дриду у Димитър Овчаров:
