За мен истинската сатира е тази, която е честна и талантлива, а не тази, която вади милиони от простотия, казва писателят и главен редактор на „Стършел”
Михаил Вешим (псевдоним на Михаил Георгиев Мишев) е български писател хуморист, автор на 12 книги. Романът му „Английският съсед“ е номиниран за Литературната награда на Европейския парламент, по него бе заснет и сериен тв филм. Носител е на Националната награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата „Райко Алексиев“.
Вешим работи във вестник „Стършел“ от 1982 г., а от 2003 г. е и главен редактор на изданието, което неотдавна празнува своя 70-годишен юбилей.
– Как се справя в тази криза „Стършел“ – един наистина независим вестник, който не предлага сензации, хороскопи, еротика, лични драми, реклами и вероятно няма спонсори?
– Животът не е лесен. Справяме се, но със затягане на коланите – малки заплати и ниски хонорари. Така е през всичките тези 26 години, откакто скъсахме с БКП (БСП) и „Стършел” стана независим вестник. Преди беше друго – през 1989- в редакцията работеха 43 души. Днес сме петима.
В ония соцвремена, от които и аз закачих някоя година, заплатите и хонорарите бяха големи, имаше сигурност, ако си послушен. Не бих искал обаче за нищо на света да се връща онова време – тогава бяхме сити на хранилката, но пък нямаше свобода. Днес нямаме сигурност и не знаем дали ще си получим заплатите, ама можем да си пишем и рисуваме, каквото си искаме и каквото мислим – свободата е най-важното нещо за сатирика. Не ни се налага да си кривим душата, никой не ни диктува какво да има във вестника, нямаме господар (олигарх, групировка, партия), на когото да служим.
– Каква е тайната на оцеляването на „Стършел“ – единствен от сатиричните издания в соцлагера, оцелял до днес?
– Едно издание не може да оцелее без верните си читатели. Ако ни има днес, това е защото има хора, които не могат без „Стършел” – няколко поколения българи са израсли с тоя вестник. Доста са нашите сънародници в чужбина, които се абонират и получават всеки брой на електронната си поща, могат и да си го препращат.
Често в редакцията ни (отворена за посетители по всяко време) идват читатели, за да споделят какво им харесва или не във вестника. Понякога чуваме думите: „Чета ви, защото това, което вие пишете, аз го мисля”.
Ето такива думи ни дават увереност, на мен и на останалите стършели в гнездото, да продължаваме нататък. Дълголетието на вестника се дължи и на нашата упоритост – ние нямаме противоречия помежду си, не се скарахме за политика или за пари, мога да кажа, че сме съмишленици. Превърнахме името „Стършел” в кауза и работим за тая кауза.
Съгласни сме да го правим и безплатно, за да го има вестникът – да е жива традицията на българския хумористичен печат. Една традиция, започнала със Дядо Славейковата „Гайда”, минала през Ботевите вестници, през фейлетоните на Алеко, през „Българан” и „Щурец” на Райко Алексиев.
Днес „Стършел” е единственият хумористичен вестник не само у нас, а и в бившите соцстрани. В другите балкански страни също изчезнаха хумористичните издания. Някъде бях чел, че ако изчезне и последната пчела, десет години след това ще изчезне и човечеството. Ако изчезне „Стършел”, това няма да се отрази на човечеството, но ще се отрази на България.
– Има ли нужда България днес от истинска сатира или хуморът на „Комиците“ й е достатъчен?
– За мен истинската сатира е тази, която е честна и талантлива. В този смисъл всичко честно и талантливо е нужно и има място под слънцето. Не искам да се сравняваме с телевизионния хумор, той е нещо различно.
Представете си: зрителят пие ракийка, вечеря, кара се на детето и щрака с дистанционното: щрак – лъсва шоуто, дъни музика, някакви мъже, облечени в женски дрехи, му се лезят насреща, пускат му смях зад кадър за подсещане – и той, охахавен, трябва да смее.
Ако превключи на друг канал, там ще попадне на други шоумени, които се напъват да го разсмеят с врачанския диалект на Гацо Бацов или Бацо Гацов. Неслучайно хората казват: видях те по телевизията, а не – чух те, че каза нещо умно по телевизията. При вестника е друго: първо трябва да извадиш стотинки, за да го купиш, после да намериш време да го отвориш, да прочетеш, да се замислиш, пък чак тогава да се засмееш… И няма смях зад кадър, за да те подсети.
С телевизионното шоу не сме конкуренти.
Нашата публика не е тази на „Комиците“ или на Слави Трифонов.
Моят покоен колега Йордан Попов, мир на праха му, разказваше следната случка: бил в Созопол и ходел по пристанището с една шапка, на която пише „Лондон”.
Един лодкар му вика: „Ей, Лондон, ела да те повозя!” А Йордан отвръща: „Наричай ме просто Джек!” Наоколо се засмиват, ама лодкарят не се засмива. Е, ние правим вестник за тия читатели (те няма как да са много), които могат да свързват двата края на шегата – Лондон и Джек.
Затова самите ние трудно свързваме двата края, а Слави се хвали с ферари. Но това, че нямаме ферари, не ни прави нещастни – напротив, да припомним, че най-големият сатирик на България наричаше себе си Щастливец, макар да нямаше стотинки за цигари.
И друго да припомня: преди години кукувците връчиха на Радой Ралин ключове на скъпа кола. А той ги поля със студен душ като не им прие подаръка. Кукувците сега може да имат пари, ама Радой има паметник – не само на „Плиска”, а и в паметта на народа.
– Има ли теми, с които вие лично бихте се пошегувал, но не и вестникът, на който сте главен редактор?
– Налага се да правя разлика между нещата, които пиша като автор в книги и вестникарските текстове, защото мисля за редакционната политика на вестника. От двайсет и пет години ние имаме девиз „Опозиция на всяка власт, отпор на всяка тъпота”. И сме последователни в линията си, а тя е демократична и проевропейска – най-общо казано.
Някой път като главен редактор се налага да пиша по злободневни теми, да съм по-остър и по-директен, а като писател ме интересуват други неща – най-вече човека, българина, какво става с него, защо постоянно се лута, защо все е нещастен… И се опитвам да пиша за това с хумор, а не директно, сатирично.
Та има някакво раздвоение на личността и при мен – едно е фейлетонистът, друго писателят. Макар че те двамата сигурно се срещат тук-там в текстовете ми – едно от обвиненията към моите романи е, че били фейлетонни. Мен пък това не ме засяга, защото писатели много – има най-малко пет съюза с около две хиляди члена, а пък фейлетонистите се броят на пръсти.
– Кои са най-смешните политици и правителства от Живков насам?
– Какви ли не ни минаха пред очите. Но като че ли най-дълго пред погледа ни се задържа сегашният ни (и предишен) премиер – пожарникар, бодигард, каратист, генерал, футболист, тенисист, човек от народа, последователен в непоследователността си.
Комичен образ е – гледах го веднаж в Борисовата градина как играе футбол –
от неговия отбор все млади момчета, пъргави, тичат, подават му, а той само седи пред вратата на противника и рита най-сватбарски. Когато уцели вратата, вратарят, вместо да спасява, бяга на другата страна – гооол!
Вкара десетина гола и така се радваше, искрено, като малко дете, сякаш не вижда, че всички наоколо се правят на луди – Той да бие, Той да е доволен. По едно време един от противниковия отбор вика на вратаря: „А хвани Му една топка, де!” А вратарят му отвърна: „Ето ти ръкавиците, ела ти Му хвани!”…
Явно тоя махленски футбол е по-сложна игра, на терена се решават кадрови въпроси – който тича и подава добре, може да получи държавна службица… И аз се включих в играта, ама нали съм фейлетонист, а не футболист – написах фейлетон по видяното. Но за фейлетон никой не предлага държавна службица.
– Има ли сред героите от страниците на вестника такива, които се сърдят и искат опровержения?
– Преди имаше – даже един строителен предприемач дойде в редакцията със заплаха да ми счупи главата. Бях писал поредица от текстове, че събира парите на хората, строи апартаменти, а после продава един апартамент на няколко души – те да се разберат в съда. Но това беше преди двайсет години – героите на днешното време и на днешните ни сатири предпочитат да не четат. Пък ти си пиши, колкото искаш… Ама и това не може да ме отчая, защото задачата на сатирата не е да превъзпитава конкретните негодници, а да показва, че има някаква нетърпимост към негодниците.
- Вие сте във вестника повече от 30 години, промени ли се през тези преломни времена чувството на хумор на българския читател? А на българския писател?
– Промени се, не толкова на читателя, колкото на зрителя – стана просташко, казвам го направо.
Вулгарността и цинизмът от екрана си станаха като „добър ден”.
И затова незаменим принос имат кукувци и слави-трифоновци – от тях тръгна чалгата – и в музиката, и в хумора. Те усетиха, че с простотии могат да се изкарат милиони – и досега пълнят стадиони…
Аз пък като главен стършел съм въвел цензура – не допускам във вестника простотии и цинизми, а също така държа на литературния език, на правилния български. Защото много от колегите във вестниците пишат на уличен жаргон, използват турцизми (например „Илачите поскъпват”) или обърнат словоред („Крадец залавя полицията”) – за да се правят на интересни.
Искам с друго да сме интересни… И като писател внимавам много за езика. В моите книги няма мръсни думи – нарочно ги избягвам, а не че не ги знам. Просто искам да покажа, че хуморът не е цинизъм и вулгарност. Ами помислете си пак за Алеко – на неговия герой, иначе простак, най-грубата му ругатня е „Мама му стара!”. А какво говорят днешните Ганьовци – шоумени, сценаристи-хумористи… Нали ги чуваме!
– Татолитализмът (българският вариант на социализма) беше пълен със смешки. По-скучна ли е демокрацията или и тя си има достатъчно смешни страни?
– Каквито и кусури да има демокрацията, не бих й се присмивал – не може да се сравни с онова време, на правешката държава. Тогавашните тулупи от портретите бяха недосегаеми – ни фейлетон, ни карикатура можеше да мине по техен адрес. Имах една състудентка с вила в Бояна. Често ходехме там на купони. Съседната вила бе на Цола Драгойчева, член на Политбюро. Гледах през оградата как я изнасят охранителите от УБО – неподвижно тяло. Полагат баба Цола в градината на един шезлонг, завиват я с одеало и тя цял ден дреме така, привечер си я прибират. Най-интересното идва после – в централните новини по телевизията дават другарката Цола Драгойчева – пак дреме, ама в президиум, сред саксии с аспарагус! Е това не е ли фейлетон! Ама как да го напишеш! И къде да го публикуваш?
Иначе демокрацията наистина може да изглежда скучна и да не е хранителна среда за сатирика. Затова в Швейцария, пък и в повечето наистина демократични страни, няма сатирични издания. Но ние тук, в България, няма опасност да останем без теми за писане.
– Защо хумористичните произведения в киното и в литературата стигат доста по-рядко от тежките драми до големи награди – Оскари, Нобели, Златни мечки, лъвове, рози, Хеликони…?
– Това някъде го беше коментирал и Мартин Еймис – английски писател с чувство хумор. Та той казваше, че журитата на големите литературни награди не смеят да награждават хумористични книги, за да не ги помислят за лекомислени и незадълбочени. Същата работа и у нас – често в журитата сядат хора, които нямат чувство за хумор. Мога да дам пример с една професорка по литература, която постоянно присъства в журита и оценява литературата, а самата тя е герой за фейлетон – за начина, по който пише за литература. Ние се смеем на кандидат-студентските бисери, ама не познаваме бисерите на университетските преподаватели… Там е истинската смешка.
Както и да е… Това, че хумористичните книги не ги награждават често, не намалява стойността им. А тя ще проличи след време. Приживе Алеко не е продал и стотина екземпляра от своя „Бай Ганьо”. Пък се оказва най-важната книга за българите и днес, в нашето време.
Източник: ploshtadslaveikov.com
