Отбелязваме 150 години от смъртта на големия наш революционер
Автор: Борислав Гърдев
Много динамичен и пълен с драматизъм е краят на жизнения път на големия ни революционер Георги Раковски, от чиято смърт тази година се навършват 150 години.
Той преживява звездния си миг на 4 юни 1862 г., когато със своята легия – подбран и обучен отряд от около 800 души, подпомага сръбската армия за изгонването на османския гарнизон от Белград, но скоро след това – на 21 септември, е принуден да разпусне легиона си, тъй като Сърбия вече е постигнала своите цели, признати на Цариградската конференция.
Сръбското правителство на княз Михаил настоява Раковски да освободи войниците си и той, родният Гарибалди, изживяващ се все още като български княз, трябва да се съгласи със свито сърце.
Сломеният Раковски не скръства ръце. През пролетта на 1863 г. отново разработва план за съюз между всички християнски народи и държави, наследници на Османската империя, като обикаля Белград, Атина и Цетине.
Реалността, с която се сблъсква – сръбският и гръцки шовинизъм и мечтата на двете държави да откъснат изконни български земи, го отвращава и той се прибира в Букурещ.
Набляга на срещите и разговорите си с румънските политици – Росети, Братиану, Струдза, с които обсъжда изгледите за едно въстание в България.
Раковски има престиж и в чужбина, и в средите на родната емиграция.
Успоредно с публицистиката, с която основно се занимава при списването на вестник „Будущност” (1864), той издава и списанието си „Българска старина” (1865), с което воюва срещу панелинизма.
В същото време авторитетът му е подронен от действията на либерално настроени революционери – емигранти като Пандели Кисимов и Иван Касабов, които зад гърба му сключват „свещена коалиция” с румънското правителство против османската власт с предоставянето на един български легион, който би подпомогнал общата борба срещу турците.
Двамата крият от Раковски своите начинания, включително и прословутия си мемоар до султана, с който предлагат през февруари 1867 г. създаване на дуалистична българо-османска монархия, по подобие на австро-унгарската, с васална българска държава и автокефална черква, начело с патриарх.
Вождът на революцията чувства накърнен своя авторитет и власт, но е безсилен да се противопостави, тъй като през лятото на 1866 г. лежи болен от гръдна болест 20 дни в Кубай, на руска територия.
Той е на нож и с Добродетелната дружина, ратуваща за сръбско-българска сърдечна дружба и за съединена държава, под върховенството на княз Михаил Обренович. За него е по-важно поддържането на духа вътре в България и изпращането на чети, за което на 1 януари 1867 г. изработва „Привременен закон на народните горски чети”.
На 28 април 1867 г. четата на Панайот Хитов влиза в България, последвана след четири месеца от нова акция на четници на Хитов и Филип Тотю, като непрекъснатите им схватки с османския аскер би трябвало да са отрезвили романтичния устрем на народния войвода.
През пролетта и лятото на 1867 г. в разгара на четническата кампания Раковски е отново болен. Той се мъчи от леглото да наставлява четниците, пише последния си книжовен труд, носещ симптоматичното заглавие „Българските хайдути”, но организмът му все повече отслабва.
През май 1867 г. напуска мушията на Балкански и се завръща в Букурещ, а от летните столични жеги се спасява в крайградската вила на братя Мустакови.
Измъчващата го туберкулоза причинява абцес на лявата гърда и след несполучлива операция той издъхва през нощта на 8 срещу 9 октомври 1867 г. в ръцете на сестра си Неша.
Погребението му е на 10 октомври. На него се стича цялата българска емиграция в Букурещ.
Тленните останки на видния ни революционер са погребани в гробищата „Щербан вода”. Те ще бъдат пренесени в София на 2 юни 1885 г.
Прехвърлянето на свещените кости става повод за гръмовен скандал, тъй като македонските революционери, ръководени от Коста Паница, Филип Тотю и Димитър Ризов, ползват ковчега за пренасяне на ценни книжа и брилянти, ограбени от румънски чокой, убит по заповед на Паница, които трябва да се използват за закупуване на оръжие.
Аферата бързо е разкрита, след като във Виена е заловен съучастникът на Паница – руският капитан Колобков, опитал се да пласира книжата в тамошните банки.
Премиерът на княжество България Петко Каравелов дава заповед да се заведе дело срещу Паница и Ризов. Те обаче предвидливо се измъкват в Източна Румелия.
