Поне три са причините, поради които Ньойският договор трябва да се обяви за нищожен

Автор: Йордан Донев

Ньойският мирен договор от 1919 г. е най-пагубната спогодба за българската държава през следващите й  години.

„Договорът” трябвало да уреди отношенията между страните след края на Първата световна война. Българската армия не е победена във военните действия, но страната ни е в групата на победените държави. Даже още по-лошо! Българите причинили огромни загуби на френските и английските войски на Южния фронт. Те не били разбити и изхвърлени в морето, само благодарение на „стратегията на задържане”, наложена от немските ни съюзници, които били главнокомандващи във войната. За свое удовлетворение, англичаните и французите можели само от разстояние, със своите далекобойни оръдия и минохвъргачки, постоянно и безразборно да стрелят по българските позиции.

Следвоенното унижение на българите било планирано и осъществено от френският премиер Жорж Клемансо, който, разбира се, бил подпомогнат и от английският си колега Лойд Джордж: „Варварите от България трябва да бъдат наказани! – на всеослушание заявявал Жорж Клемансо. – Духът на Император Бодуен най-после трябва да намери своя вечен покой!“

Дори Президентът на САЩ Уидроу Уилсън бил толкова възмутен от реваншизма на своите европейски съюзници, че напуснал конференцията в Париж, преди приключване на преговорите.

Българската делегация, водена от премиера Александър Стамболийски, била настанена в Парижкото предградие Ньой сюр Сен. Българите били охранявани като пленници от чернокожи войници, специално докарани от Сенегал, френската колония - дала най-много жертви в сраженията с българската армия. Делегацията била задържана повече от месец, за да може подписването на договора да стане на точно определена дата – на 27 ноември 1919 г., в кметството на Ньой сюр Сен, под портрета на император Бодуен!

Този ритуал на отмъщението имал своята предистория – важна за премиера Клемансо и френските управници от онова време!

Предградието Ньой сюр Сен е родно място на граф Бодуен (Балдуин) Фландърски, безславно починал като пленник в България през 1207 г. и упорито наричан от французите император. А датата 27 ноември? Това е денят, в който България била принудена от Австро-Унгария да преустанови настъплението на своята армия в Сърбия, по време на Сръбско-българската война от 1885 г.

През 1202 г. Папа Инокентий ІІІ благословил поредния – четвърти по ред – Кръстоносен поход за освобождаване от неверниците на гроба Господен в Ерусалим. За негов водач бил определен граф Бодуен Фландърски. Край Венеция се събрала готова за подвизи и жадна за грабежи армия от около 1500 рицари от Франция, Фландрия и Италия, много монаси от ордена на Тамплиерите и още няколко десетки хиляди авантюристи и престъпници от цяла католическа Европа.

В началото на 1204 г. ІV Кръстоносен поход дебаркирал в околностите на византийската столица Константинопол. Граф Бодуен се включил в борбите между двамата претенденти за престола на византийския rмператор, а благородниците от свитата му с голям интерес се запознавали с богатствата на Вечния град.

Изкушението било непреодолимо и вместо да освободят Божия гроб, кръстоносците превзели Константинопол! Цветущият град и населението били подложени на насилие, грабежи и безчинства, а в многобройните православни храмове смъквали дори златните обкови от иконите на Оня, чийто гроб били тръгнали да освобождават.

Граф Бодуен Фландърски бил провъзгласен за rмператор на Източната Римска империя или Латинската империя, както била наречена завладяната част от Византия. Това е най-високата титла, получавана някога от французин в цялата история на Франция.

Българският Цар Калоян се обърнал към новите си съседи с предложение за добросъседство и мир. Получил високомерен отговор, че не признават царското му достойнство, а също и земите на юг от Балкана. В потвърждение, rмператор Бодуен подарил на своя приятел барон Рене дьо Три херцогството Филипопол (Пловдив) и близката крепост Естанемак (Асеновград). Със 150 рицари и още няколко хиляди кръстоносци, в края на 1204 г. барон Рене дьо Три „влезнал във владение” на своето херцогство. Но българският гарнизон на крепостта Естанемак отказал да се предаде. Обсадата продължила над три месеца и накрая, след предателство, крепостта паднала.

Настъпил фаталният Разпети петък, на 14 април 1205 г., два дена преди светлия християнски празник Възкресение Христово. Император Бодуен и неговите войни „во Христе” се били отдали на Сутрешна Света литургия в лагера си край Адрианопол (Одрин), от където се готвели за поход срещу варварите, разбирай – българите. И тогава – О, какво светотатство! – варварите ги нападнали.

В започналата битка Бодуен бил пленен, а над триста рицари и още няколко хиляди кръстоносци, оръженосци и копиеносци били избити! Загинали и синовете на стотици семейства от аристокрацията – цветът на рицарството. Франция потънала в траур и скръб! Но трябва ли за това да виним българите, които били принудени в своя защита да предприемат неизбежна самоотбрана?!

Две години по-късно, през 1207 г. Цар Калоян внезапно починал или бил убит от заговорници. В същата година за император на Латинската империя бил ръкоположен братът на Бодуен – Хенри Фландърски, а на българския престол се възкачил Цар Борил – сестрин син на покойния Калоян и фаворит на жена му Целгуба.

Няколко години по-късно българският Цар Борил отново подал ръка на латинците за примирие. Той предложил дъщерята на Калоян – българската княгиня Мария – за съпруга на император Хенри. Като разбрал каква огромна зестра ще получи Мария, Хенри благоволил да я вземе за съпруга, въпреки че тя нямала знатен кралски произход. Не го възпряло и това, че не е католичка.

След още няколко години, през 1216 г. император Хенри  Фландърски внезапно умрял, само на 40 ненавършени години. Обвинили гордата българка – императрицата на Латинската империя Мария Българска, че го е отровила! Защо? За да лишат българката от трона и да го предоставят на сестрата на Бодуен и Хенри – Йоланта Фландърска, както и направили. При царуването на синът на Йоланта – император Бодуен ІІ, Византия си възвърнала Константинопол и с това безславно приключили дните на заченатата в грях Латинска империя.

Защо ние българите наричаме документа от Ньой „договор” или Ньойски диктат. Защото международните споразумения се превръщат в договори, когато бъдат ратифицирани от парламентите на съответните страни. А парафираното от Александър Стамболийски в Ньой през 1919 г. никога не е ратифицирано от българското Народно събрание!

Ньойският диктат наложил на България да се отнемат над 11 хил. кв. км територии, населени с над 2 млн. българи: Беломорска Тракия, Македония, Западните покрайнини и Южна Добруджа. Наложили и непосилни за страната репарации и контрибуции.

Тогава възникнал известният дипломатически израз за България: „Страната, която от всички страни граничи със себе си!”

В Диктата имало само един малък светъл лъч: „На България да се предостави „коридор” към Бяло море, след като приключи временното ползване на определената зона от Английската окупационна армия”.

И англичаните наистина предоставили „определената зона” за „коридор” към Бяло море, но не на България, а на Гърция!



Поради своя респект към Франция и уважение към френския народ, българските управници от всички времена, никога не са наричали т.н. император Балдуин, неговото обкръжение и наследници на престола с истинските им имена: безбожни престъпници, подли измамници, жалки мародери и самозванци, срам за Бога и позор за Франция!

Тези думи прилягат и на френския премиер-министър  от времето на Първата световна война – маниакалния реваншист Жорж Клемансо (1917-1920). Той е автор не само на Ньойския договор, но и на т.н. Версайска система за съсипване на победените държави и разделяне на техните народи, довела до Втората световна война.

Дано ръководителите на съвременна България да намерят смелост и доблест и все някога ясно и категорично да заявят: Така нареченият Ньойски договор от 1919 г. е нищожен и подлежи на преразглеждане най-малко по три причини:

-  Една от най-облагодетелстваните страни по договора – Югославия, вече не съществува като държава;

- Не е изпълнено условието за предоставяне „коридор” на България до Бяло море;

- Договорът не е ратифициран от българското Народно събрание.

откъс от книгата „Корени и крила“

В категории: История , Добри Вести , Войни за освобождение